Един ден от моята почивка реших да стана много рано и да отида на плажа. Още преди изгрев изгрев слънце исках да съм там и да посрещна новия ден, да посрещна с усмивка пробуждането на едно море. Докато чаках слънцето, при мен дойде мъничка чайка. Едва-едва пристъпваше към мен. Осъзнах, че тя можеше да прави винаги това, което аз умеех само тук. Тя имаше способността и привилегията да лети.

Заобичах изрева така, както малкото цвете обича утринната освежаваща роса. Всеки ден го наблюдавах и очите ми засияваха, щом зърваха порозовялото небе на хоризонта. Моята чайка продължи да идва.

Веднъж се случи нещо изумително. Както си седяхме на скалата аз и моята птица, тя ми проговори с човешки глас. Разказа ми историята си...

Имало едно време чудно хубава девойка на име Найда. Тя живеела в китно селце до морския бряг. Обичала да гледа морските изгреви и залези, да пее с дружките си. Дошло й време за женитба, а сърцето й все още не принадлежало на никого.

Един ден в малкото селце се разнесла мълвата, че щял да идва турският бей – да види как се справяли подчинените му с раята. Дошъл беят и обиколил цялата околност. Като препускал със своя черен кон по морския бряг, съзрял на една висока скала момиче. Момиче с коси по-златни от слънцето и от най-узрелите класове на Добруджа, с ръце по-нежни и от най-фино изтъканата коприна, с очи по-сини и от дълбините на Черно море. Седяла на върха на скалата и очите й жадно попивали невиждано красивата гледка. Любувала се на танца на вълните и волния полет на чайките. Мечтаела...

Неусетно беят се влюбил в момичето. Пратил хора да поискат ръката й от баща й, въпреки че знаел, че и с добро, и с лошо може да изпълни волята си. Старецът се страхувал от силата и надмощието му и се съгласил. Нямал друг избор, освен да обрече дъщеря си на нещастието. Научила и Найда. Сърцето й се поболяло от мъка.

Точно преди да даде отговор на бея, момичето станало рано и се отправило към брега. Качило се на скалата и зачакало слънцето, както винаги досега. Очите му се насълзили, станало й тъжно за родината, за селото и морето. Така копнеело да си е у дома, при всички близки и любими хора. Изведнъж Найда осъзнала, че може да е свободна, че може да остане тук завинаги. Изправила се на ръба на стръмната скала, разперила ръце като чайките, погледнала към чудния изгрев и полетяла. Но не към небесата, а надолу, където безпощадните вълни се разбивали в скалистия бряг.

Търсели я ден, два. На третия намерили тялото й да лежи беззащитно на брега. Но станало чудо! Душата на Найда се вселила в една чайка, кято вечно кръжала над морето и скалите. И винаги посрещала изгрева...

Моята чайка спря да говори. Уситих как от птичите й очи се стичаше една тежка човешка сълза, изпълнена с много болка.

Отмина и тази почивка, но тя остана уникална. Бях намерила истински приятел. Не знаех повече момиче ли беше или пък птица, но ние заедно обичахме толкова силно морето, родината и изгревите. Понякога, като се връщам към красивия спомен от това лято, се питам дали бе реалност, или просто една прекалено истинска мечта. Не знаех, но бях щастлива и това ми беше достатъчно...

Лия Треновска, 14 г., Благоевград
Участничка в конкурса за есе „ХУБАВА СИ, ТАТКОВИНО” по повод 180 г. от рождението на П. Р. Славейков
Благодарим на сп. Пчелица за предоставените текстове!