Детски сайт

Интервю с ветерани от Втората световна война

Втората световна война е най-големият и кървав военен конфликт на 20-и век. В резултат от нея Европа и Германия са разделени на две сфери на влияние - американска и руска. Дава се старт на Студената война, създават се Обединените нации, НАТО и Варшавският пакт. Светът никога няма да е същия след тази война. 9-и май е обявен за Ден на Победата и се чества по цял свят, като хората почитат всички жертви на войната, както и ветераните, преживели ужаса на хитлерофашизма.
Целта на това интервю е да ни запознае с ветерани от България, гр. Стара Загора и техните истории. Защото те заслужават нужната подкрепа и уважение за това, че са защитавали родината ни. Нека видим Втората световна война през техните очи.

И: Бихте ли се представили?
Р. Алтабанов: Казвам се Райко Алтабанов. Командир бях на първа рота, осма дивизия във втората фаза на войната.

И: Спомняте ли си къде Ви завари началото на войната?
Р. Алтабанов: Началото на войната ме завари на фронта на турската граница. След като се върнахме оттам, вече се водеше първата фаза на войната в Македония. Нашите войски се биеха с оттеглящите се германски части, които трябваше да се изтеглят от Беломорието към Будапеща. Там се формираше фронтът срещу съветската армия, която неудържимо напредваше от Източния фронт към Виена и Будапеща. Задачата беше да се запази левия фланг на съветската армия, за да се освободят някои нейни сили, които да се насочат към Берлин. Дивизията се формира в края на месец ноември, след като се върна от южната част. Тя се попълни, направиха се няколко промени и участвахме във втората фаза на войната.

И: Как се развиха действията по-нататък?
Р. Алтабанов: Втората фаза, в която аз бях командир, беше на няколко етапа. Първият се състоеше в образуването на Първа българска армия и съсредоточаването й в района около Белград и боевете в Стремска област. Германците държаха много на тази област, за да могат да изтеглят после частите си от Беломорието и Македония. Там започнаха военните действия с 3-та и 8-а пехотна дивизия – епичните боеве, които се водеха в Оролик Берак, където старозагорските поделения взеха най-голямо участие. В края на месец декември, след тежки боеве при зимни условия, 8-а пехотна дивизия и цялата Първа българска армия бяха преместени на унгарска територия. Вторият етап беше отбраната на северния бряг на р. Дунав, а вече третият етап от втората фаза беше проникването в Австрия и достигането на Алпите. Нашата дивизия започна атака на линията "Маргит", достигна река Мур, пресече я и настъпи към Алпите.

И: Можете ли да споделите най-яркия си спомен от военните действия?
Р. Алтабанов: Най-вълнуващ момент за цялата война, лично за мен, беше, когато полковник Димитър Димитров поведе полка в атака на 29 март. Сутринта рано започна офанзивата с артилерийска подготовка и към 11:30 ч. частите бяха започнали вече атака, но германците оказаха голям отпор. И тогава командирът направи нещо, което досега не се беше случвало изобщо във Втората световна война – под звуците на „Шуми Марица” – представяте ли си – на бой с полковата музика и с развято знаме, както по време на Балканската война – поведе полка на нож. С викове „Ура” и със звуците на „Шуми Марица” бяха атакувани немските позиции. Германците не издържаха, обърнаха гръб и след 2 часа вдигаха прах нагоре по унгарската пуста. Това беше един величав момент, които остава незабравим особено за участниците във войната и за 12-и полк. Това беше връх на събитията, връх на героизма на 12-и полк.

И: А завързахте ли много приятелства на фронта и какво се случи в последствие с тях?
Р. Алтабанов: Имах много приятелства с унгарци и югославяни, но имах и няколко връзки с командири от руската армия. Например, срещнах се с едно много интересно момче, даже по-малко от мен, а пък беше вече станал капитан. Аз бях на 21 години, а той на 20 и му виках господин Капитан (във войската нямаше „другарю” още). Веднъж той беше извикал един наш войник и му беше казал на руски: „Знаеш ли, че аз съм капитан, кажи ми, знаеш ли?”, а войникът го гледаше изненадан заради крехката му възраст. И тогава Василий (тъй се казваше това момче) започна да се смее. Имахме много близки отношения с други техни командири, много повече, отколкото с югославяните, защото с тях не се погаждахме много добре, а и те рядко участваха в боевете.

И: Какво се случи с Вас след края на войната? Промениха ли Ви преживяванията от там?
Р. Алтабанов: Живях тук до 46-та година, а след уволнението си бях трийсетина години в едно поделение в Стара Загора и се пенсионирах там. Спомените за войната обаче така си остават за вечни времена, сега като говорим даже ми се струва, че вчера се е случило. На 21 години нямах много за променяне. Може би помъдрях, защото повечето войници бяха тридесетгодишни. Беше ужасно да караш хора на по 30 години, хора със задължения, хора с деца и семейства да мрат. А аз бях едва на 21 години. Какво съм чувствал, едва ли мога да ви го опиша с думи. Мъчно беше.

-----------------------

И: А Вие бихте ли се представили?
М. Желев: Казвам се Марчо Иванов Желев. По време на войната бях в ЖП училище в София. Там карах 3-годишна служба и последния курс. Преди свършване на войната дойде заповед 50 души да заминем за фронта като коменданти по гарите или по-точно да регулираме движението на влаковете, защото се нямаше доверие нито на унгарските, нито на сръбските и румънските железничари.

И: Какви по-точно бяха тези влакове?
М. Желев: На първо място с предимство се ползваха само международните влакове, които бяха малко на брой. Останалите влакове бяха тези на Червения кръст. Влакове, от 40-50 вагона една композиция, пълни с ранени.

И: Спомняте ли си първия ден на служба? Какво беше усещането?
М. Желев: Първият ден на служба беше 42-ра година. Просто така се случи, наложи се да отида в ЖП училище. Брат ми тогава беше подсъдим и не можех да постъпя другаде освен там.

И: Какво си спомняте от тези трагични дни?
М. Желев: Имаше много ранени съветски войници. Бинтовани ръце, крака, гърди. Понеже ни разрешаваха да носим цигари, а аз имах, всичките съм ги раздавал на войниците –горките само това им се искаше. Редовно минаваха по 4-5 ешалона само с ранени войници.

И: Каква точно беше вашата длъжност?
М. Желев: Още при заминаването бяхме разделени на групи. Едни, които бяха ръководители на движението, и други, които издирваха български вагони. Защото, какво се получаваше. Наш вагон, изписан с румънски или пък унгарски знаци. Обаче ние по шасито, желязната част, разбирахме кои вагони са крадени и кои са предназначени за други държави. Един такъв случай: един ден съобщават, че пътуват 5 вагона български, преименувани на румънски, пълни с велосипеди. Ние ги открихме, разбира се. Сменихме превозния документ и ги изпратихме за България.

И: Поддържахте ли връзка със семейството си и как?
М. Желев: Местиха ни на много гари, не знам по какви причини и не ми беше много лесно.

И: При вас как стоеше въпросът със сприятеляването?
М. Желев: Сещам се как при едно преместване отидох в една унгарска къща, собственичката беше облечена в черно. А то преди няколко дена се състоял някакъв заговор от страна на унгарците. Съветското разузнаване научило и ги ликвидирало. Тя се опита да ми обясни с жестове, че мъжът й е умрял, но аз въобще не се досетих тогава и вечерта като си лягах – с пушката, страхувах се да не се върне човекът!

И: Какво се случи в края на войната?
М. Желев: Нашата работа беше да извозваме войските, които се връщаха от фронта. Германия вече беше капитулирала. След края на войната, още като се върнах в София, започнах да се готвя, защото трябваше да полагам държавен изпит. И започнах да уча, с единствената мечта да се оженя, като завърша. Много учене падна, от 160 курсисти бях
3-ти по успех и ми дадоха право да си избера гара в България, а по-късно ме и изпратиха в Съветския съюз, но отказах заради жена си – бях се оженил веднага като завърших. Записах да следвам и завърших агрономство в последствие.
После вече перипетиите много.

------------------------------

И: Вашето име?
Н. Митев: Казвам се Никола Лозанов Митев. Роден съм през 1918 год. По време на службата си изкарах няколко школи и бях произведен в чин подофицер. За мен войната започна на турската граница. През 44-та година ни събраха трите ескадрона в с. Кокорово, до Ямбол. Там ни свари превратът. Съставен бе войнишки комитет, за чийто командир бях избран аз. Самият преврат стана на 9-и септември. Изминахме дълъг път до Ихтимани, където ни посрещнаха партизаните. Аз с всичкия си акъл написах едно писмо до нашите, че заминавам за Сърбия. Другите ми двама братя бяха и те мобилизирани, поболяха се родителите ми.

И: Какво се случи после?
Н. Митев: Стигнахме до София и когато минавахме пред Народното събрание, какво да ви кажа. Народ, народ! Носеха цветя и скандираха "Смърт за фашизма, свобода за народа". След това излязохме от града в посока Божурище и отседнахме в едно малко селце, където трябваше да се събере дивизията. Там вече ни беше дадена бойна задача. Състоя се бой с германците, където се отличиха наши танкисти.

И: Сещате ли се за някой куриоз по време на войната?
Н. Митев: Веднага мога да ви кажа. Точно излизахме от Лясковец и срещаме един сърбин: "Стойте, братя българи, не можете да минете, минират шосето." – ни казва той. И ни заведе в някаква оцеляла къща, пълна с легла и някакви бъчви. Стреля той в бурето, а то започна да тече едно вино. Нашите войници, като видяха, като наскачаха. Докато разчистят минираното шосето бяхме пийнали достатъчно, не бяхме се напили чак, разбира се.

И: А някоя по-сериозна ситуация?
Н. Митев: Имахме едни перипетии в река Морава - държавистите бяха срещу нас. Командирът ми даде заповед да форсирам реката и аз дадох знак на първата кола да навлиза. Тя обаче угасна. Тогава дадох знак на втората кола, и тя затъна. Държавистите горе в Балкана продължават да стрелят. Аз скочих, нагазих в реката и видях, че по-надолу става по-плитка. Третата кола вече мина благополучно. Закачихме другите две и ги изтеглихме, като излязох на брега, един от войниците ми казва: "Г-н подофицер, ви сте ранен." Десният ми крак беше в кръв. А аз въобще не съм усетил. Такива неща ни се случваха.

И: Как ви посрещаха хората по местата, през които минавахте?
Н. Митев: Някои бяха дружелюбно настроени, радваха ни се. Другаде, например във Враня, искаха да ни обезоръжат – не им се получи, разбира се.

И: Къде Ви свари краят на войната?
Н. Митев: Бяхме излезли на Косово поле, водеха се страшни битки за превземането на град Ниш. Освободихме Югославска територия, оттам започна втората фаза, а нас ни върнаха на турската граница, с. Болярово. Даже там се и ожених.

И: Какво според Вас е отношението на младите към победата над хитлерофашизма? Дали изобщо младото поколение се интересува?
М. Желев: Мисля, че младежите не са запознати особено с Втората световна война. Моята внучка, а вече и правнуците ми, не знаят почти нищо и когато им разказвам, ме гледат учудено. Не се споменава достатъчно в часовете по история, според мен. Но иначе много се чества това и преди се даваха и награди на участниците във войната.

Р. Алтабанов: В крайна сметка – всяко нещо за времето си. Наистина младежта има толкова неща на вниманието си сега и едва ли им е толкова интересно това. Постепенно избледняват нещата. Аз обаче наблюдавам едно повишаване на интереса, което ме радва и мисля, че е заради родолюбието на хората. Тази война е струвала на България 34 000 жертви, така че те заслужават внимание. Убитите си остават, за да напомнят за събитията.

Н. Митев: Може би най-важно е да споменем, че по-страшно от войната едва ли има!

изготвили интервюто:
Стиляна Ставрева и Неделина Петкова
Секция „Млад репортер” към Клуб „Приятели на книгата” на Детски отдел на библиотека „Родина”

със съдействието на Военен клуб, гр. Стара Загора