Детски сайт

1 ЮНИ – ПРАЗНИК НА ДЕТЕТО

Паметта е нещо странно. Някои спомени, колкото по се отдалечават, толкова по-скъпи ни стават. Моите най-скъпи спомени са от детството ми, преминало в град Елхово, на брега на Тунджа. Тогава тичах боса по нагорещената земя, а вечер заспивах, прегърната от  мечти. Какво му оставаше на едно малко момиченце, освен да мечтае, когато книгите и приказките, разказвани от по-възрастните, бяха всичко. Нямаше интернет, нито телевизия, а само кино и радио, което беше за мен същото, което за днешните деца е компютърът. Другите играеха,а аз използвах всяка свободна минута, заслушана във всичко, което излизаше като звук от черната кутия. И четях, много четях. Бях петгодишна, когато по-голямата ми сестра ме заведе за първи път в читалищната библиотека. Мястото, където през следващите години обичах да прекарвам дълги часове.

В годините на моето детство зимите бяха студени - с много сняг, a летaтa – гoрещи. Аз обичах повече лятото. Тогава жегата караше въздухът да трепери. Дори птиците замлъкваха. Улицата, на която живеех се обезлюдяваше. През деня се криехме от слънцето под“катърнака” – голямата акация в края а улицата, точно до нашата къща и близо до уличната чешма. Или присядахме до бабите под сянката на някое друго дърво. И до сега лентата на спомените ми е съхранила пасторална гледка – седнали възрастни жени, които плетат, шият или предат. Ние, децата, сядахме край тях да им помагаме или да им четем на глас. Често ги използвахме за публика, пред която играехме нашия детски уличен театър.  

Улицата беше мястото, където живееше детството ни. Бяхме задружни и си измисляхме всякакви игри. Случваше се момчетата да се поскарат или посбият. Това прерастваше в скандали, чийто участници бяха най-вече родителите на децата. Цели фамилии с години се мразеха и не си говореха, заради  детските немирства. Всеки защитаваше своето дете и не искаше да признае вината му. Докато децата забравяха недоразуменията много бързо, родителите не се поглеждаха с години напред.

Вечер, пренебрегвайки забраната, прескачахме бодливата ограда, с която бе ограден градския воден резервоар. Тогава той се намираше в района на сегашнта болница. С виковете си огласяхме до късно квартала. Всичко замираше в момента, в който започваха да се чуват родителските гласове, призоваващи ни да се прибираме. А ние се правехме, че не сме чули нищо и се събирахме на купчина. Тихичко започвахме да си разказваме страшни истории. Стискахме се за ръце, приклекнали и с наведени напред рамене. Подскачахме от всяко шумолене. Бързо се разбягвахме, когато пристигаше някой родител, дошъл да приберат детето си.

Сред децата имаше всякакви – българчета, циганчета от катуна в края на града. През лятото към нас се присъединяваха и каракачанчета. Помня ги – семействата им идваха, качени на шарени каруци.  Носиите на жените бяха много красиви. Минавайки пътьом през града ни, те спираха да си налеят вода от уличната чешма, която се намираше до нашата къща. Освен тях, съм виждала и каруците на циганите калайджии. Стануваха в покрайнините, близо до последните бежански къщи. Ходехме да гледаме как калайдисват. Понякога на тумба придружавахме някое дете, пратено да занесе  за калайдисване я тиган, я вилици или лъжици. Но по-често самите майстори обикаляха от къща на къща. Провикваха се и огласяха улицата с вика си: “Калайджията-а-а-а, събира казани, тави, тигани-и-и…”. Хората им даваха на доверие каквото имат. Те ги събираха, а после ги  връщаха на собствениците им толкова лъскави, че можех да се огледам в тях..

Като дете не обичах да се спускам с шейна от високия баир, по пътя за градските лозя. Привличаше ме повече катеренето обратно, а не спускането. Може би, защото то изискваше много повече усилия, мъкнейки шейната нагоре по заледената пързалка. И до днес преодоляването на изпитания ме привлича като магнит. Навярно е останало от детството ми. Привързаността ми към предизвикателствата и справянето с трудностите ме изпълва емоционално. Мобилизира ме и аз се чувствам по-хармонична и удовлетворена. И много щастлива.

Всъщност какво е детството? И до сега то ме навестява с уханието на козунаците, които майка ми месеше. А как ухаеха на зокум къщите и дворовете! И баба ми го отглеждаше в стари керамични делви. Това  топлолюбиво храстовидно растение е вечнозелено и има дълги продълговати листа, а цветовете му са големи и са бели, розови и червени. То много обича слънцето и ухае на пясък и на море. Беше част от атмосферата на всяка бежанска къща, в каквато израстнах и аз. Свят, който не ти се иска никога  да изгубиш!

С времето, смисловите натрупвания от всичко преживяно в детството някак се променят. И това е така, защото едновременно с опита,имаме възможност отново, и отново да преценяме всичко, което ни се е случило. Всеки път ние му правим различен прочит, променящ се едновременно със зрелостта. А тя е нещо, което ти позволява всеки път да преразглеждаш нещата от различни нива. Но това, до което винаги стигаме като извод е, че всичко в живота ни е зависило от количеството любов, което сме получили през детството. Затова ви пожелавам да сте щастливи деца и нека ви обичаме.

Честит празник!                                                     

ЙОРДАНКА ХРИСТОВА –
автор на проекта “Училище за идеи”