Детски сайт

МОЯТА НЕПОВТОРИМА КОЛЕДА!  

Ако човек не може да изпита магията на наближаващата Коледа, навярно не осъзнава радостта от това, че крачи по земята. Като дете, аз бях много нетърпелива! Броях дните, а на мен все ми се струваше, че времето тече бавно. Сега се питам, защо толкова съм бързала? И защо тогава не осъзнавах това бързане, което ме отдалечаваше от детството?

Днес е достатъчно да затворя очи, за да се върна в уюта на Моята Коледа. Оная Коледа от детството, побеляла от снега, който често надхвърляше ръста ми. Оная Коледа, която не позволих преспите на времето да я покрият. Връщам се при нея всеки път, за да видя лицата на най-скъпите за мене хора, да усетя аромата на мамините гозби. По техния вкус се разпознаваше, че са сготвени с много любов. Мама знаеше колко важна е споделената храна за сплотяването на семейството. Това се чувстваше и на Бъдни вечер и на Коледа, когато всички се събирахме около пълната трапеза. Специфичният аромат на готвеното в навечерието на Бъдни вечер и Коледа, бе заразяващ. Мама съблюдаваше традициите и умееше да им придава смисъл. Спазваше ги дори в годините, когато те бяха заличени от календара.

Била съм навярно пет-шестгодишна. Аз тичах около мама, помагайки й за едно или друго. Обикалях къщата, хрупайки печени орехови ядки. Или тайно бърках с лъжица в дълбоката тенджера, пълна с жълти царевични зърна. Скришом грабвах с шепа от ошава, който мама се готвеше да свари. Това бяха най-вкусните сушени плодове, събрали топлината на лятното слънце! А из-под мисала, с който бе покрита току-що изпечената баница, се издигаше пара. И сега чувам гласа на мама, която подканя сестрите ми да не забравят питката във фурната. Напомня на брат ми да донесе още от нацепените дърва. Виждам около себе си толкова скъпи лица, озарени от радост и нови надежди! Суетнята е погълнала всички…

След полунощ, когато къщата бе утихнала и всички бяха заспали, аз скочих в тъмното, изплашена, че няма да чуя хлопването на портата или потропването пред моята врата. Придърпах един стол и седнах близо до прозореца, с наметнато на раменете ми одеяло. Опрях чело до заскреженото стъкло, зад което се виждаше пустия двор и безлюдната отсреща улица. В такава нощ нищо друго не съществуваше, освен тишината. Градът спеше. Беше тихо, много тихо! Даже кучешки лай не се чуваше. В това имаше нещо неповторимо и тайнствено. Струваше ми се, че и Земята бе спряла да се върти. Сякаш чувах единствено вятъра, който се пързаляше тихо по снега и се криеше между къщите. И тишина…бяла тишина, която с нищо не искаше да ми подскаже какво е скрило за мен недосегаемото бъдеще.

Кого очаквах? И защо не исках да пропусна хлопването на портата? Не помня колко дълго съм стояла така. Но помня как постоянно ми се причуваше, че някой потропва. Повдигах нагоре глава, натежала за сън, опирах отново чело до студеното стъкло и продължавах да се ослушвам. Изведнъж, наистина някой почука – настоятелно и силно! Без да се замисля, забравила, че вън е нощ, се затичах към вратата. В очертанията й видях Белобрадия старец. Мислех, че е сън, който ще изчезне. Затова стоях пред него вцепенена. Той ме пощипна по нослето и въздъхвайки тихо, свали от гърба си голяма торба. Чувах го да повтаря провлачено и с плътен глас:”Еййй сегааа…! Еййй сегааа…!” Аз не спирах да го гледам – невярваща на реалността! Извади пакет и ми го подаде. После вдигна ръка и без да промълви, но стори ми се - с позната дяволита усмивка, се запъти към стаята на двете ми, по-големи сестри-красавици.

Дълго стоях, без да мръдна. После влязох, нетърпелива, да отворя пакета. В него имаше истинска голяма кукла. Тя беше същата, като от витрината на книжарницата, където често ме водеха, за да си купя цветни моливчета или блокче за рисуване. Веднага я нарекох Рита. О, боже! Имаше и торбичка, пълна с бонбони и с онези бели ронливи сладки, които наричахме шеговито “ромби-те”. Сестрите ми казваха, че били с формата на ромб, каквото и да значеше това за мен тогава. И тези много ми напомняха на мамините! Тя никога не пропускаше да ги приготви за Коледа! Бяха винаги обилно обсипани с пудра захар. Аз много ги обичах, затова бързаха да ги скрият от мен! На дъното в кутията имаше и книжка - “Сребърното копитце”. Сричах я до сутринта, едва дочакала да разкажа за случилото се. Направих го с въодушевление, което завладяваше всички – по лицата им личеше. А баща ми се усмихваше …познато дяволито! Но тогава, а и след това, никой никога не попита:”Но кой беше той?” И днес това ме изпълва с умиление и благодарност към най-скъпите за мене хора, заради Коледната нощ, в която те не позволиха да бъда разочарована.

Колко време мина оттогава – години, или цял живот? Днес красотата на Моята Коледа остава все така нeповторима. Странното е, че през годините, преживяното остана като сън, в който виждах всички детайли, чувах скъпи гласове! Този сън, съхранен като на кинолента с продължение, ми се явяваше в различни варианти. И всеки път отново, и отново не можех, и не исках да се събудя. Когато отворех очи, усещах собственото си безсилие да възстановя всичко, което съм видяла в съня си. И не спирах да се питам: ”Какво забравих? Какво не мога да си спомня?” После си преразказвах всичко отначало, за да не позволя на забравата да го изтрие. Не исках споменът да се стопи като първия сняг. Какъв би бил смисълът, тази неповвторима красота да се убива!

Вярно е, че всеки спомен пази онова, което вече го няма и което е минало. Но е вярно и това, че като ни помага да го повторим във въображението си, така той ни дава енергия да изпитаме още веднъж някакво прекрасно преживяване. Запазете и вие спомена за Вашата неповторима Коледа! Съхранете през годините детската вяра в съществуването на добрия Белобрад старец! Бъдете здрави и успешни! Не спирайте да обичате, за да обичат и вас! Останете идеяисти и верни приятели на нашето “Училище за идеи”! Щастлива Коледа! И весела Нова година!

                                                              Ваш приятел и учител, ЙОРДАНКА ХРИСТОВА – автор на проeкта “Училище за идеи “