Детски сайт

   Преди 681 г., когато е създадена българската държава, българи от рода на Хан Аспарух, баща му и братята му са населявали земите край реката Волга, та чак до Монголия, където били земите на Чингиз хан. Но там те живеели с други племена. Голямо било желанието им да намерят своя земя, където децата им да живеят свободно и да създават свое потомство. Ето защо Хан Аспарух и други млади българи тръгнали от Волга към Дунав - друга голяма река, за която били чули, че минава през плодородна земя, в близост до море с чудно красива природа. Това за тях била желаната земя и те решили да тръгнат да я търсят, докато я намерят. Аспарух и по-големите му братя живеели заедно със сестра си Хуба. Тя била много привързана към него, най-малкия брат и тежко преживявала раздялата. Мъчно им било и на другите моми, които изпращали момците на дългия и труден път.

    Когато народът на Аспарух, предвождан от него, тръгнал да търси нова земя, Хуба вързала бял конец на крачето на един сокол и казала на брат си: „Ако намерите земя за българите, върнете ни сокола с този бял конец. Тогава ние ще тръгнем по вашите следи и ще стигнем при вас отвъд Дунав. Но, ако попаднете в изпитания, ако влезете в битки, ако претърпите загуби и не можем пак да се съберем - ето ви един черен конец, за да го вържите на сокола, който да ни донесе лошата вест...“ Тръгнали храбреците, минали през опасни места и през мочурища, а накрая стигнали отвъд Дунава. Само че хуните и други племена не отстъпили без бой. Българите водили кървави сражения, a вражеските стрели улучили много от тях. И сокола на Хуба бил ранен. Но българският дух не бил сломен. Нашите воини победили, макар да дали много жертви. Хан Аспарух междувременно излекувал сокола и го пратил на Хуба с добрата вест. Той полетял, само че белият конец на крачето му бил обагрен с кръв.

    Оттатък Волга много време чакали птицата. Дълго гледали в небето, но все напразно. Най-после, в един пролетен ден, на 1 март, соколът се появил във висините. Събрали се хората и вперили в него очи. Отдалеч конецът на крачето му изглеждал тъмен. Обзела ги мъка - любимите им хора, значи, няма да се върнат. Но когато соколът слязъл при тях, те видели, че конецът, който носи, не е черен, а е бял и червен!. Разбрали, че е почервенял от кръвта на техните близки. Една жена си го сложила до сърцето, друга - на ръката си. Радостни, те боядисали в червено и бяло още такива конци и си ги вързали - с обич и вяра. И с тях поели към своите мъже, вървели, вървели, събрали се с тях и основали на хубавата земя българската държава. И всяка пролет оттогава българите си връзвали бял и червен конец - по традиция, за здраве, за късмет. И до днес бяло -червената мартеница свързва и българите по цял свят, колкото и далеч да се намират те един от друг, както и да са разделени от близките си....

   (По разказ на Елица Гигова, преподавател по живопис в Пловдивския университет.Тя е и внучка на писателя Николай Хайтов, който й е завещал това предание.)
Честита Баба Марта! Бъдете здрави!
 
                                                                  ЙОРДАНКА ХРИСТОВА -
                                                                           автор на проекта “Училище за идеи”