Детски сайт

Начало

От деца за деца

Имаме идеи

Пишем

Разходка

Разхождах се край морето, точно на границата, където вълните с последни сили докосват песъчинките и където започва същинският плаж. Вървях напред и стъпките, кито оставих по пясъка, отразяваха загадъчната светлина на залеза, до следващото плисване на вълната, когато стъпките ми се понасяха заедно с водата и отиваха незнайно накъде. Над морето летяха чайки, а бризът поглъщаше писъците им. Вървях към залеза, най-красивият, който съм виждала някога, но и най-страшният. Може би, защого на следващия ден щях да отпътувам по посока на залязващото слънце и щях да оставя морето. Помня всеки миг. Помня как дойде нощта с обсипано със звезди небе. Звезди, по-ярки от всякога. Примигващи и излъчващи невероятно спокойствие, което до такава степен се просмуква в теб, че забравяш всичко. Гледах звездите, наблюдавах и моята звезда – мъничка, оранжева, толкова красива. Избрах си я още като малко момиче, по някакъв незнаен начин тя ми беше направила най-силно впечатление.

Сутринта отпътувах на запад към Смолян. Когато пътуваш през България, можеш да видиш всичко – море, равнини, хълмове и планини. Вървяхме по равното тракийско поле. Толкова зелено, красиво чак до хоризонта. Дърветата едва крепяха клоните си, натежали от плодове, които през настъпващата есен щяха да дарят със сладост стопаните си.

Затварям очи и само за миг виждам издигащите се постепенно Родопи – моята планина. Там, където съм израснала. Макар да бях напуснала най-красивото кътче на морето, се вълнувах така, като че виждах нещо близко до мен и до сърцето ми, нещо мое. Виждах постепенно повишаващите се хълмове, преминаващи в по-високи върхове, и чувствах, че наближавам Смолян. А там планината, застинала с плавните си форми, рисуваше друго море, но този път зелено, по-спокойно и от синьото. Въздухът е същият като онзи, който съм вдишала за първи път. Може би затова всичко тук ми е толкова скъпо и така се радвам, че съм се върнала. Гората е същата. Скоро есента щеше да я обагри с първите си краски и щеше да стане най-красива. Като че живея в рая. Цялата ми родина е такава – красива. Само тук имам усещането, че съм у дома. И наистина – къде другаде има такова природно разнообразие, такова спокойствие и душевна топлота. Тук са моите приятели, роднини и близки, тук искам да живеят и моите деца. Дано и те да са толкова щастливи, колото съм аз, защото когато напуснеш едно райско място, отиваш на друго – по-красиво.

И как да не се гордееш, че си българин. Нима мога да срещна хубостта на България някъде другаде. Нима другаде слънцето е толкова искрящо, а небето толкова синьо. Нима има място на Земята, където звездите да греят по-ярко. Няма място във Вселената, където да се чувствам по-радостна, където със сърцето си да усещам щастието, което излъчва родината ми и където толкова ясно и на място да звучат думите:

Хубава си, татковино –
име сладко, земя рай.

Мария Ташева, 17 г., ПГИ „Карл Маркс”, Смолян
Участничка в конкурса за есе „ХУБАВА СИ, ТАТКОВИНО” по повод 180 г. от рождението на П. Р. Славейков
Благодарим на сп. Пчелица за предоставените текстове!