Животът ни е свързан с родното място. Не можем да избираме къде да се родим, но обикваме мястото, където сме се родили. На всички нас първите ни спомени са свързани с родния край, детството ни преминава там. Гледала съм доста филми за хората, живеещи в пустините, джунглата, на Северния полюс, далеч от удобствата на нашия век. Много от тях вървят десетки километри за вода, но за тях това е най-хубавото място на земята. Малцина се престрашават да го напуснат, други отказват да приемат, че има по-добър свят. Чувала съм приказката, че когато Господ разпределял земята, нашите праотци са воювали и за тях не останало нищо. Тогава Бог откъснал едно парче от рая и им го дал.

Имаме обширни равнини, красиви и разнообразни планини, реки, езера, море. Имаме татковина с вековна история, исторически събития и герои, духа на които усещам навсякъде около себе си. Опирам ухо в земята и чувам копитата от конете на Аспарух и неговия глас: "Тук ще бъде България!" Вдигам поглед и виждам храмовете, построени от Симеон Велики, влизам в тях и усещам погледа на Борис І, който ни е покръстил. Отварям книга и виждам братята Кирил и Методий. Заставам до дървото в гората и чувам шепота на хайдутите. Продължавам и виждам своите исторически герои Левски, Ботев, усещам силата на нашите велики творци на перото Вазов, Смирненски, Талев. А какъв бит и култура имаме, какви традиции само! Духът на всички тези наши предци се е вселил във всеки от нас.

Моята татковина е част от мен. Това е вечната и непреходна истина, съпътстваща всеки човек до края на дните му. Не мога да си представя по-красиво място от моята Родина. Живея на брега на морето и не знам дали някъде другаде по света плисъкът на вълните е тъй звучен и красив, дали мидите и раковините са толкова нежни и загадъчно срамежливи. Аз съм българче и тук е моето място, моето минало. Тежка болярска кръв тече във вените ми, пулсира в сърцето ми - татковината България. Искам да остана тук, искам през целия си съзнателен живот да празнувам 3 март, 24 май, да окичвам мартеници на 1 март, да слушам нашия фолклор, събуждайки се сутрин да чувам вълните и да усещам мириса на нашите цветя. Само така ще се чувствам истински жива.

Станала част от Европа, нашата татковина е забелязана от други страни, които се оказват по-заинтригувани от нашите традиции, отколкото самите ние. Много чужденци посещават родината ни, за която казват, че прилича на една фантастична приказка. Но защо други трябва да берат плодовете на нашата собствена градина? Не заслужаваме ли ние самите да направим това? Явно просто не знаем, че не винаги чуждото е по-сладко от собственото. Защо тръгваме да търсим легендата си някъде другаде, като можем да я намерим тук.
Ясно ми е, че не всичко в нашата татковина е идеално, но също така знам, че другите страни и градове не могат да ми дадат всичко, описано то мен до тук. Искам да остана в земния рай, наречен България, тук искам да люлея своите деца и тук да разказвам историята на своите внуци!

Яна Асеникова, ГЧЕ "Васил Левски" - Бургас, 14 г.
Участничка в конкурса за есе „ХУБАВА СИ, ТАТКОВИНО” по повод 180 г. от рождението на П. Р. Славейков
Благодарим на сп. Пчелица за предоставените текстове!