Това е моята земя
 
България, това е земята, където съм се родила. Това е домът, в който живея – тук са приятелите, с които играя, с които мечтая.

Обичам отечеството си, с изгрева, с червените отблясъци върху скалите, с дългите сенки на дърветата, с песента на славеите, с чуруликането на лястовичките.

Това е моята земя, която цъфти, която е пълна с нежности, с величие, с музика. Земята, която е родила хиляди борци. Земята, която е родила и ражда хиляди творци.

Колко е хубаво да докосваш пръстта й, да се любуваш на чистотата на изворите, да се взираш в слънцето и то да ти се усмихва нежно.
Именно в моето отечество слънцето топли най-силно, именно в моята България хората са най-добри, именно тук дори и най-обикновените треви имат своя чар, свое присъствие и водата тук е най-бистра и прохладна.

Тук, където се ражда пшеница като огън. По твоите хълмове, татковино, гроздето налива зърно като кехлибар и хлябът тук е най-вкусен.
Някой ден и аз като зрънце ще бъда поставена в твоята гръд, закриляна от прегръдката ти.

Обичам те, мое отечество!
Загубя ли те, губя душата си!

 

Божидара Лазарова, 13 г., Х СОУ „Йордан Йовков”, Сливен
Участничка в конкурса за есе „ХУБАВА СИ, ТАТКОВИНО” по повод 180 г. от рождението на П. Р. Славейков
Благодарим на сп. Пчелица за предоставените текстове!