Отломки от неизграденото

  • Отломки от неизграденото
На твоята светла памет,
мила Елена …

НЯКЪДЕ В ПРИРОДАТА ...

Никой не е самотен ...

Оня гълъб
с разперени, бели криле,
излетял над земята,
се бори с големия вятър,
а изглежда съвсем сам...


ЗАПРОЛЕТЯВАНЕ

Напъпилите клони още спят,
а тайните им, в шепот глух увлечени,
напиват соковете вече
и непрестанно в празното кръжат.

Обичам тия сиви часове
на вечното очакване, когато
дърветата се вслушват в тишината,
измокрени от ситни дъждове.

Нетърпеливи, гълъбите гукат –
и за нетрайни мигове макар,
далече в равнините се разпуква
небето, жълто като минзухар.

НЕУЛОВЕНИ МИГОВЕ

Загуби си люлякът накита,
увяхва и пада цветът,
а ти цяла зима го чака,
загледан в градинския кът.

И ето сега – между клоните –
последният стрък може би …
И пак чудеса недогонени
окичват съня ти разбит.

Ранилата пролет отлита,
преди да си вкусил меда
на чувство забравено, скрито
в нетрайния люляков дъх.

О, твоето щастие зъзне
на устните, чака, не спи
и чувствуваш как се изплъзват
и песни, и плам недопит.


ЗАБАВНА МИМИКРИЯ

Край мене слита пеперуда синя
и кацва на синчец – да си почине.

Еднакво сини, мигом те се сливат,
неразличими в слънчевата нива.

И струва ми си, както съм загледан,
че цветето внезапно литва нейде,
а пеперудата остава неподвижна.

Къде е тя наистина? Не виждам.

Небето в миг укрива пеперудата –
и то е синьо, синьо до полуда.


ЖЕЛАНИЕ

Жадувам за радости прости,
за прости човешки неща –
да скитам, да ходя по гости
на живите полски цветя.

От чучури стари, пиринчени
да пия балканска вода
и легнал в самата метличина,
орлите с очи да следя.

И тяхната волност крилата
да блъска и в моята гръд,
унесен, да слушам нивята
с вълни от сребро да шумят.

– Училищни песни, къде сте,
къде си ти, пролетен блян?
Отникъде – никакви вести,
а пък съм от нещо пиян.


ЗЕМЯ

Залутан съм в ръжта сребриста,
аз гледам пролетния ден
как остро вече е обистрен
и газя вятъра зелен.

И злак, и острови червени,
където земна кръв тече,
се залюляват срещу мене
и плискат жадното сърце.

Ръката ми сбере ли само
жаравата ти, мак засмян,
от пръстите ми бликват пламъци
и аз вървя като пиян.

И стига ми в това безумие
несподелената ми страст,
която се задъхва, румена,
и ме разлистя като храст …

О, зная – тръпката е всичко,
влечението, сладостта,
с които празникът езически
започва в облаци, в цветя.

И ако някой ме запита
каква е крайната ми цел,
ще кажа, че не знам – и с птиците
ще гоня синия предел.

ЧАСОВЕ СЛЕД ВЯТЪР И ДЪЖД

Земята пи диханието свежо
на бурята, отминала далеч,
и капки, светли капки се оцеждат
от клоните, облени в тъмна глеч.

Около гарата, подир дъжда,
файтоните, закичени с акация,
изчакват пътници от влаковете
и весело пепускат към града.

И после – взор чаровен … Като птица
отнякъде към тебе прелети
в навалицата празнична – и ти
се губиш, омагьосан, след момичето.

И възгласи, и махане с ръце,
и поздрави с познати, с непознати
упиват ненаситното сърце
и чезнат като облачното злато.

– Не бягай, хубав ден, и не гаси
огнивото в живота бързолетен,
за кратко твоя свиден зрак ни свети –
и няма после кой да ни спаси.


ИЗМАМА

Опиянен от пламналото лято,
от земните неща, аз мигом зърнах
явление с развръзка баладична.

Като вихрушка, минала оттука
край осветения варосан зид,
в омаята градинска, неспокойни,
се гонеха две леки пеперуди
и сенките им трепкаха, сновяха
върху стената бяла.

Изведнъж
една от пеперудите изчезна,
а другата това не забеляза
и продължи да гони … свойта сянка,
която се люлееше с криле
и шареше, немирна, по стената.

Какво ли може да се извлече
от образ мимолетен като тоя?

Човек в началото преследва нещо,
увлича се, изгаря в страст, лети
зашеметен от порива любовен,
опипва и не вижда, че накрая
преследва сянката си, онова,
което той самичък е изваял
и въплътил в един химерен свят.


НАВЪТРЕ В ГРАДИНАТА …

Наоколо – лехи с цветя, скамейки,
усещаш, въздухът е тука друг
и всеки шум отвън, и всеки звук
се губи в онемелите пътеки.

От кестените иде хлад зелен
и между тях, огромно и лъчисто,
небето се разтваря като писта,
в която полетяваш, ослепен.

Завръщаш се, олекнал, чист … Край тебе
минават хора, всеки си върви,
а ти зовеш градините, обсебен
от лятото, от вечните треви.

Не искаш и не чакаш нищо повече,
отприщена е живата вълна
на чувствата – и в тоя кът познат
за тебе всяко цвете е разковниче.


ЖАЖДА

Разгърнала зелената си пазва
от сенки, от листа и хлад,
градината лежи като оазис
в жаравата на тоя град.

Изпепелен от адски зной, от жажда,
аз влизам, за да се освободя
от мислите, които ме разяждат,
и да ограбя с поглед свежестта
на розите.
Отгоре нейде вейки
раздвижени пропущат светлини
и аз горя, облегнат сам на пейката,
изгубил всичко. Чувства, младини.

Улисан в чародейството си пъстро,
тук винаги под старите липи
се мярка някакъв човек и пръска
с вода неоросените лехи.
Разперена към тях като ветрило
огромно,
като глетчер заблестял,
тя връща на тревите силата
и весели дървета и цветя.

О, как жадувам в тоя зноен ден
да съм под струята на градинаря
и като храст, от силен дъжд ударен,
да пия капките, спасен …


КОГАТО ЗНОЯТ РАСТЕ

Разпъван от желания неясни,
ти чакаш нещо в тоя прашен град
и все така – прикрит и непознат –
опипваш границите на прекрасното.

Окото ти се губи ту в небето,
ту в някой отстранен градински кът,
където огнени цветя пламтят
и шумоли в липите битието.

Забравено, детинството те вика
и като в сън отново чуваш ти –
разхапаната ябълка пращи
и сокът се накипва на езика ти.

Зове те и далечното … Обичаш
онуй, което нямаш – и така
пътуваш все по картата с ръка,
опиянен от земното величие.

И облаците в тоя зноен ден
лежат като огромни бели мечки,
загледани към тайнствените глетчери
на полюса мъглив и заледен.

ЗАМИНАВАНЕ

Затрупаха с цветя и чанти влака,
отвсякъде – протегнати ръце
и пътниците вътре, още прави,
нетърпеливи, с трепетно сърце
броят минутите, шумят и чакат.

Отеква свирка, влакът заминава
и всичките прозорци на вагоните,
внезапно оживели с някой лик,
приличат на портрети в тоя миг,
загледани различно
към перона.


ОТ ПРОЗОРЕЦА НА ВАГОНА …

Омагьосан, връхлитам в просторите,
в хаотичния слънчев пейзаж
и не слушам какво се говори
оживено в купето край нас …

Равнините летят срещу мене,
после ще изостават назад –
и в това безконечно въртене
аз се сливам с големия свят.

Ненадейно над зинали бездни,
над озъбени в зноя скали
прогърмяват мостове железни,
сякаш облаци тежки и зли.

И летят като ято подгонено
пешеходци, загледани в нас,
бариери, шосета, кантони
се изнизват и изчезват завчас …

Едно остро изсвирване … Заникът
се прощава с безкрайната шир
и градът се задава отрано,
очертан като с бял тебешир.


КОГАТО СИ ОТИВА ЛЯТОТО

Окото ми поглежда все към вас,
тополи зашумели, гъстолистни,
и пита за изгубените истини
в живота ни,
за всеки хубав час.

Раздвижени в пространства охладени,
загребвате избистрената вис
и в своето неспирно възнесение
увличате и мене – като лист.

Къде летя, не знам. Необозрими
са бездните на чувството.
Шумят
в ушите ми столетия и зими –
незнайна стръв примамва моя път.

За малко само … Улицата с ярост
пригризва упоеното крило
на мислите.
Небето се затваря,
разпада се от наплива пазарен
и зейва като счупено стъкло.


НЕВЕРОЯТЕН СЛУЧАЙ

Запирам се, за да отдъхна мигом
с унесените есенни треви …
Очаквах жал, а звънна чучулига
и вис лъчиста клепките ми сви.

Измамени от пъстрата ми риза,
пчели ме окръжават като храст,
залитат шумно в пролетен захлас,
а храстът оживява и се движи.

Невероятен случай за пчелите,
за мене – лековерен, светъл блян
и аз вървя в ливадите, пиян
от самотата си честита.


ОКТОМВРИ

Равнини, вие още живеете,
кръгозорът е празен и чист,
и липите ограбени тлеят
в есента като янтар златист.

Още малко листа и лазури,
още няколко хубави дни –
и ще литне, подгонен от бурята,
и последният лист в тъмнини.

Като гарван сърцето ще зъзне
в дъждове непрестанни и сняг,
ще обхожда градини измръзнали,
ще сънува къпини и злак.

И какво ни остава? – От нара
да откъснем плода в тоя миг
и да спомним за избите стари
дето младото вино шуми.


ОКАПВА ЛИСТ …

Замислен и за своите неволи,
с очи, обърнати към свода чист,
към отлетялата зелена пролет,
за тебе трепвам, сух обвеян лист.

Откъснат от лозата осланена,
ти падаш – и под старите асми
около мене слита и шуми
мигът на твойто златно погребение.


ЗАКЪСНЯЛО ПРИЗНАНИЕ

Умори ли се, мое сърце,
да обичаш, да блъскаш, да страдаш,
озари ли те някаква цел
в тоя свят многолик, безотраден?

Колко дни съм се трудил безцелно –
не си спомням … Ненужни неща,
но и дни, пропилени в безделие,
в незавиден покой, в пустота.

Оцелявам все още, защото
се разкайвам от шепота чист
на дъжда завалял … И живота
ми е скъп като есенен лист.


ЕСЕНЕН ДЕН

Залязва той … Не чакаш гост, ни вести.
омръзна ти транзистора креслив.
Не те увличат книги,
сгъваш вестника,
скучаеш и мълчиш все още жив.

Излез навън – тополите жълтеят,
а утре няма те да имат и листа,
иди при тях
и остани в алеята,
за да изпратиш тайно есента.

Ще чуеш там слова неясни –
не се опитвай да ги разгадаваш ти,
безименна е огнената слава
на туй, което само ти шепти.

Окапва лист.
Загасват вън стените
и все по-свиден става всеки миг,
но не търси ти слънцето, не питай
и приеми нощта без шум, без вик.


НЕОЧАКВАН ОТГОВОР

Здрачна есенна вечер … Излязох навън,
за да скъсам с ужасните мисли, които
ме преследват отдавна дори и насън
като копие, в мене забито.

И така – необмислено, с бавен вървеж
се залутах по пътя надолу
край канала с любимите стари тополи,
зашумели от полъх внезапен и свеж.

Уморен и разбит в тоя час меланхолен,
аз преминах оттам с непредвиден въпрос:
за какво да живея в такива неволи?

– Зарад нас – отговориха глухо тополите
и гласът ми забави безлунната нощ.


НОЕМВРИЙСКО

Опадаха листата на дърветата
и не изгрява слънце, не пламти
оградата в цветя, не виждаш ти
ни синева, ни жерави в небето.

Застинал в облаци и тишина,
денят не мами тия неми клони –
и ниско се отдръпва в небосклона
към юг последната руменина.

Като че ли там долу в кръгозорите
остава да зимува пепелта
на лятото – и в нея неизровена,
червена жар ще чака пролетта.

ЗИМНА УТЕХА

Небето бавно слиза
с омаяни снежини
над сивите ми грижи,
над черните градини.

И всичко побелява –
и мисли, и дървета,
и все по-тихи стават
пространствата, сърцето.

Разцъфват, натежали,
засипаните грани
като превръзка бяла
на незарасла рана.

И аз недоумявам
как може сняг нападал
да замени направо
ненавистта с отрада.

– Звънете в тишината,
шейни и смях детински,
снегът е необятен
и пада ниско, ниско …

НОВОГОДИШНО ᾿76

Новогодишно утро … тишина.
Унасят се, спят живите, които
в нощта си пожелаха дни честити
и пиха от червените вина.

Забравени са злобата, гнева
и тежките обиди са простени,
започва ден – и никакво съмнение
не трови отрезвелите слова.

Олекнали от зимната мъгла,
дърветата сънуват бели пролети
и в улицата пуста и оголена
издигат оснежени ветрила.

Разнежва те покой всеобщ, отраден
и ти не искаш да повярваш сам,
че тоя свят, утихнал като храм,
таи зловещи ядрени заряди.

ОТГЛАСИ ОТ ГОДИНИТЕ
ЕК ОТ ГОДИНИТЕ

Отсреща люлякът се олюлява
на облаци лилави и шуми
от вятъра ...
Не, ти не си забравил
с каква неясна сладост и тогава
заничаше към него – в оня миг.

Кога бе то? Затрупана, картината
се губи в някакъв далечен ден
с разцъфналия люляк, озарен,
зашепнал вън – в съседната градина,
където ти вървеше, удивен.

Отминали, нещата се повтарят,
целувани от спомена – и ти
си мислиш: няма ново, нито старо,
а само аметистът недогарящ
на земното в неземното пламти.

ОБЛАКЪТ

Отива си и тоя летен ден –
и слънцето, като кървяща рана,
залезе в избледнялото сияние
на небосклона чист, изпепелен.

Животът ни минава като сън,
роят се в паметта ми книги, стихове
опразнените улици затихват
и аз излизам, окъснял, навън.

Ще падне скоро нощ ... И откъм изток
загасва бавно облакът единствен,
разцъфнал в недостъпни висини.

– Упивай ме, неутешима роза,
и ми върни ти в тоя миг тревожен
отблясъка на миналите дни.

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

О, не за някакви молитви
аз влизам в празничния храм
и мълком вече се запитвам
какво ме води тук – не знам.

Иконите ме наблюдават
отвсякъде под свода стар
и аз неволно се отправям
към озарения олтар.

И става чудо ... Кандилата
ме връщат в миналите дни
и нещо смътно и познато
светкавично се проясни.

Край плащеницата Христова,
покрита с пролетни цветя,
детинството и светостта
ухаят на зюмбюл отново.

ЗАВРЪЩАНЕ

Отново аз изкачвам тоя рид
и неочаквано съм пак в тревите,
останали от времето честито
ведно с непроменения гранит.

Къде съм аз? Какво се случи с мене,
че толкова жадувам за покой,
за отдих след големите съмнения,
заченати в разстрели, в кръв и вой?

Куршуми свиреха, пламтяха язви,
отлитаха листа и младини –
животът се здрачи незабелязано
в надежди, в непрекъснати войни.

И ето ме сега пак в тоя край,
където някога растях, възторжен,
и ровех ягодите с пръсти розови
всред храсталаците – същински рай.

– Шуми ти, ветре свеж, около мене,
затваряй клепките ми в сладък полусън,
люлей ме в люлки ментови, зелени,
в обятия от цъфнал слез и звън
от кошери.
Небето се отдръпва
към сините си глъбини
и в мислите ми шари – недостъпно –
блаженството на миналите дни.

ОЩЕ ПОМНЯ, МАМО ...

Едва земята се раззелени
и първата пчела намери цвете,
ти скръсти тук за вечен сън ръцете си –
и слънцето изчезна в мрачини.

Заровиха те, гдето ровят всички,
пръстта тежеше в мартенския ден
и после се завърнахме самички,
осиротели, с поглед вкаменен.

И стаята и столът бяха празни,
леглото ти – застлано най-подир
и в бялата възглавница залязваха
очите ти пред нас като звезди.

За извинение бе вече късно,
стояхме, разнебитени – без брод,
а мислите за тебе непрекъснато
струяха ново слънце, нов живот ...

НА СЕСТРА МИ ЕКАТЕРИНА ...

Някога ти пееше чудесно,
в чашите натапяхме цветя
и в оскъдица – с мечти и песни
неусетно литна младостта.

Още помня нощите, в които
слушахме, останали без сън,
как неутешимо в тъмнините
плачеха тополите отвън.

Разделихме се, когато всеки
тръгна в своя неизвестен път,
знаем – битките не бяха леки
и суров изглеждаше светът.

Отлетяха пролети лазурни,
много цвят бадемов прецъфтя
и към нас, настръхнали, се втурват
сивите мъгли на есента.

И сега, когато с таен пламък
тлеят белите ни старини,
за да дишаме ни стигат само
песните от миналите дни.

ЧАСОВЕ НА РАЗМИСЪЛ

НЕОТМЕНИМА ПРОМЯНА

Отминаха младежките години,
кресливото им ято отлетя
и застрашителна като лавина
на рамото ми ляга старостта.

Заспивам късно, рано се събуждам
и дебна времето като крадец,
слухтя за вицове, суша равнец
и никоя трева не ми е чужда.

О, аз не мога лесно в своя страх
да се простя с привичките си стари
и всеки ден прелистям календара
с надежда, че ме чака още смях.

И пак се ровя аз в библиотеката
сърцето си с нектар да нагостя,
но книги там не търся, не чета,
защото тя ми служи за аптека.

НЕОЧАКВАНА РАДОСТ

Животът е пуст, вероломен
и ние все кършим ръце,
все чакаме нещо особено
с ограбено, празно сърце.

Отслабна и памет, и зрение,
а няма го славният час
и мълнии сепват антената
в нощта, пълна с екот и власт.

Разтварям прозореца мигом –
и вятър, и дъжд, и листа
шумят и се втурват към книгите,
които отдавна чета.

Каква неочаквана среща,
какъв недосегнат живот
и някакво ново усещане
за въздух, дърво, небосвод ...

Задавен от вятъра, пия
суровите капки вода
и чувам в кръвта си стихията,
и в бурята виждам звезда.

УХАНИЕ В НОЩТА

Замислен край прозореца разтворен,
аз гледам – стаята ми се мени,
менят се облаците, здрачът, хората
и залезът изчезва в тъмнини.

Изпразнена е чашата до дъно
и няма времето над мене власт ...
Къде ме носите, мечти безсънни,
какво да чакам в тоя късен час?

Обезсърчен, съсипан от умора,
ще падна аз в безстрастното легло
като сокол с пречупено крило,
ще се унасям в спомени, оборен ...

И цяла нощ – ухаещ и незрим –
трендафилът отново ще ми разказва
за пролети, които не залязват
за свидното в мига неповторим.

ЗАЩО?

Защо са тия неспокойни мисли,
кому е нужен тоя вечен страх
от неизвестното, от облака надвиснал
над чувството, че вече си излишен
преди да се превърнеш в прах?

Не питай никога какъв ще бъде краят,
а улови отлитащия миг,
задръж го ти, за да изваеш
за всяко време нещо от безкрая,
небе и сила, някакъв светлик.

Навън тополите шумят, обвеяни,
и техните чувствителни листа
треперят – езеро зелено,
в което се оглежда радостта
на цялата вселена ...

НЕЩО ЗА СЛЪНЦЕТО

Огромно, лъчезарно, знойно слънце,
с какви ли думи да те назова?
Изчерпани са земните езици,
безсилни са човешките слова –
и няма „прилагателно” за тебе.

Когато всяко утро ти гасиш
звездите над разжарения хребет
и се издигаш бавно в свода чист,
земята те посреща, озорена,
разсейват се безумните съмнения
и нежно се усмихва всеки лист.

И после – тия утренни камбани,
които славят вечния ти път
и ни отправят някакво възвание
за друг живот, за час благоуханен,
за нещо свидно – и звънят, звънят ...

Загледано в овощните градини,
ти омотаваш всеки плод в зари,
укрепваш и костилката му с вино,
което свети с тайни и гори
с безсмъртие ...
Животът продължава
в сиянието ти, освободен
от сянката на вечната забрава,
от грижите за утрешния ден.

О, затова ли всеки изгрев нов
ще вкусвам като чашата с причастие
и вечер ще изпращам с благослов
последния ти лъч, кървящ, прекрасен
като отчаяна любов?

КОЛКО МНОГО ПОЕТИ ...

Роят се милиони стихове
и падат като есенни листа,
забравата ги скрива нейде тихо
и те изчезват от света.

Какво записваше ръката слаба,
защо в нощта оставахме без сън
и стиховете –
те дали ще ни потрябват
кога ни сграбчи хаосът отвън
и ни ограби?

Един копнеж, една открита рана –
това е всичко –
и свършва нашето призвание,
и пак сме без криле, пак нещо сричаме.

Отвън снегът вали,
но ти не се разнежвай
и не пиши, макар че те боли,
макар че те гнети надежда.

ИМА И СУРОВ, БУНТОВЕН СТИХ ...

Като изстискаш грозда натежал
на цялата поезия световна,
ти виждаш изцедена само жал,
всеобща жал за някой миг любовен
и мъка за живота отлетял.

Защо любов? Нима това е всичко,
нима човек мълчи и се развлича,
когато е лишен от свобода,
нима непримиримата вражда
не крие също някакво величие?

Не, има и суров, бунтовен стих ...
Отровиш ли надеждите на роба,
не всичко е в поезията обич,
не всичко там е само вопъл тих.

Остане ли живота ни без лъч,
стихът неволно става друг – железен,
ще има в него гняв, ще има злъч
и ще се пеят нови марсилези.

ЕКОЛОГИЧЕСКА БАЛАДА

Човечество, не се хвали,
че се отправяш вече към звездите,
не ни затрупвай с новини, с открития
и отклони предчувствията зли.
Защото ти все още можеш
да ни дадеш пшеничен хляб, вода
и работа, и жилище удобно,
но ни отнемаш въздуха ...
Злокобни
химически мъгли пълзят
из улиците, слизат над градините,
превръщат злачни валози в пустини
и тровят с пепелта си всеки кът.

Какво от туй, че атомът сега
почива в оръжейните подземни складове,
когато бездните на ада
са вече тук – около нас?
Не ядрен взрив,
не друг внезапен ужас,
а някаква безшумна Хирошима,
заседнала, необозрима,
пасе тревите бавно, всеки час.

Реки безводни, небеса без птици,
гърла без въздух свеж, безплодна шир,
където непрестанно
заводите димят като вулкани.

И страх, и укори, и слухове тревожни
застигат хората – и те се питат
ще може ли все пак да се отсрочи
апокалипсиса, а той,
уви – той вече е започнал.


НЕДОВЪРШЕНОТО ТЕ ЧАКА ...

Когато силите ти вече се изчерпват,
какво ще можеш да отсееш ти,
освен да размишляваш, да зачеркваш
и да тъжиш, че времето лети?

Отминаха годините – и всичко
потъна безвъзвратно в пропастта
на миналото... Есента завлича
и мислите с последните листа.

Единствено, което ти остава,
е може би сега страхът,
че недовършеното вика от забравата,
а няма в преспите обратен път.

ОБЛАЦИ В НЕБИТИЕТО

Ще свърши явно земният ми път,
а има ли небесен път – не зная,
ще се разпръсна може би в безкрая
като дихание без шум, без плът.

И ще изчезна... Купчината пръст,
останала в любимите предели,
щом вкуси напоителния дъжд,
ще запълзи с очите ми изтлели
към друг живот, към криновете бели,
които ще цъфтят околовръст.

И ни следа, ни вест от мене... Нищо.
Единствен вятърът, непроменен,
ще шепне пак в обвеяните листи,
че уж го слушам вечно, всеки ден...


ЦВЕТЯ ЗА ЕЛЕНА

На покойната ми съпруга

УЧИТЕЛКАТА

Знам, всичко знам – и нейното безсъние,
и нейното чувствително сърце,
и онова сияние бездънно
в пътеките на всяка нейна цел.

И ако някога, обременена
от грижите за утрешния ден,
въздъхваше – тя все пак непременно
запазваше гласа си ободрен
и в спомените диреше спасение...

Обичаше звезди и планини –
и песните, които тихо пееше,
запомнени от младини,
и трепети и чувства – всичко беше
все приливи от хубавите дни.

Кои са те, била ли е щастлива
и на кое се радваше сама,
когато сядаше да си почива
след работа в креслото, у дома?

За нея времето бе навик строг
и след вечеря сядаше край мене,
за да поправя класни упражнения
и да прелисти новия урок...

Обхождаше грижливо всеки кът
и нощем не заспиваше, когато
изсвирваха в тъмите късни влакове,
задъхани в безкрайния си път.

– Един живот, цъфтял за да зове
за пътешествия и градове далечни,
останал бе закотвен вечно
между училищните чинове.


ЗА НЕЙНИТЕ АЛБУМИ

Невероятно ми е нейното отсъствие,
нима без нея ще минават всички дни?
къде са нощите, когато късно
се вслушвах, плах, че диша непрекъснато
и може би след първите слани
сънува листопада в младини?

Какво остава от годините?
– Едни албуми с картички, с цветя,
изсъхнали от времето изминато,
и с тайна някаква на любовта...

О, малко са албумите, но те са нещо,
останало завинаги в невинното сърце,
в очите, склопени в минутата зловеща –
и затова щадете нейното усещане,
не ги докосвайте с безчувствени ръце.

РЪКОДЕЛИЯТА

Загледам ли се в пъстрите възглавници
и в ръкоделията с везани цветя,
знам аз – това са твои занимания,
неща, останали от младостта.

И в миг изтръпвам – ти си все край мен,
погребани, ръцете ти витаят
навсякъде в заглъхналите стаи
и ми припомнят сетния ти ден...


КОГАТО СИ ПОЧИВАШЕ

Не беше ти певица изявена,
но пееше за себе си, сама,
обърната с очи опиянени
към светлите прозорци, у дома.

Обичаше Шопен, обичаше мелодии,
които ни отнасят в други дни –
за славеи чудесни, за природата,
за родните гори и планини.

Разтворил някаква любима книга,
аз чувах твоите слова...
изглеждаше щастлива в тия мигове,
загледана в самата синева.

Разби се всичко... Краят неочаквано
като лавина падна върху нас.
Изгубих те, за всичко те оплаках –
и никога не чувам твоя глас.


КЪДЕ СИ ТИ?

Замислен, сам, така – наум
зашепна ли случайно твоя песен,
за миг пропадам, в други дни отнесен,
отдалечен от уличния шум.

За няколко минути ти си в стаята,
усещам те – незрима като дух
и уж не вярвам сам на своя слух,
а сякаш чувам твоя глас потаен.

Къде си ти? Животът отминава,
менят се ветрове, сезони се менят,
но ти все същата оставаш,
каквато те видях за първи път.

Оглеждам ли просторите огромни,
знам аз, че нещо тайно ми шептиш
и всичко все за тебе ми напомня,
навсякъде си ти...


НАПЕВИ

Навън гугутка ли опиянена гука,
шептя ли песента „Вечерний звон”
аз чувствувам, че ти си вече тука –
и всичко зазвучава като стон...

Онуй, което ти така обичаше,
сега е умиление и зов –
все трепети на твоята любов,
икони, пред които коленича.


ОТВЪДНОТО

Завиждам ти, че знаеш вече що е
отвъден свят или – небитие,
защото все се питам, неспокоен,
какво наистина са те?

Общувате ли нейде в небесата
и разговаряте ли като нас,
или това е тайна, непозната,
заключена за всички времена?

Каквото и да е – ти вече си погребана,
то бе ужасен случай – няма друг.
И онова, което знам за тебе,
сега е само светлина и звук.


КОГАТО СЕ ПРИБИРАМ ВЕЧЕР

Разпъван от съмнения, угрижен,
отварям тихо стаята и влизам –
все същата безмълвна пустота,
все тръпка някаква, която ме пронизва
и плахо ми открехва вечността.

Ще скитам в сънища като бездомник,
залутан в тъмнините лист отронен,
а утре пак за кой ли път – не знам,
любимите ти песни ще си спомням
и полугласно ще ги шепна сам...

Изпил до дъно чашата горчива,
зова напразно дните ни щастливи
и чувствувам как в тоя късен зов
блаженство и мъчение се сливат
в едно дихание – като любов.

НЕДОСЕГАЕМАТА

И тъй – сега ти вече си почиваш
в пръстта ли, в ясните ли небеса –
остава тайна... И умът ревниво
се рови в непознати чудеса.

Какво си ти: дух някакъв нетленен,
залутан всред галактики без край,
или особено преображение,
което още никой тук не знай?

Непроницаема всеобща неизвестност
обезплътява земните неща –
и те за нас, без видим знак, без вести
се губят в бездните на вечността.


НЕОГЛАСЕНО ПОСЛАНИЕ
КЪМ ЯСНИ БРЕГОВЕ ...

Какво е цялата Земя наистина,
огромен резерват на людоеди
или спасителен, лазурен бряг?

Обърнал взор назад, през вековете,
аз виждам сянката на Каин, виждам
реки от кръв, пожари, съсипни
и свитъци с предания ужасни,
останали от миналите дни.

Защо е тая кръв, това безумие,
войните гибелни – защо са те?
Не стихват изстрелите смъртоносни,
убийците бълнуват за надмощие
и като лава злобата расте.

Убиват всички – бели, жълти, черни,
червенокожите – и те убиват,
човешката жестокост няма цвят...
И все едно – дали ще лицемериш
или наистина си разтревожен –
човекът е мишена в тоя свят.

Завинаги ли?
Канарите неми
не отговарят, слънцето мълчи,
мълчат звездите в бездната небесна
и нощем ни следят като очи.
И няма изход.
Изходът е само
в завета „Не убивай... не прави
на другите това, което ти
не искаш да направят и на тебе...”

Незаличими, огнени слова,
заченати в сърцето на човека
хилядолетия назад – нима
сме ви забравили? Нима сега
ще може друга реч да ви замести?

Шумят отново лесове зелени,
отново същият античен шум
се носи от разпенени крайбрежия
и люлякът разцъфнал, белоснежен
облъхва пак тревожния ми ум.

Не гняв, а милосърдие и обич,
разтворени обятия и жар
укрепват всяка стъпка на живота.

Разбирам, нужно ни е покаяние,
за да зараснат язвите отрано
ведно с очакваната свобода,
разкрепостена съвест ни е нужна,
а не пролята кръв...

Човек се ражда,
за да живее, да благодари
за всяка глътка въздух – и да мисли
за общото, за цялото в света,
защото то е звезден миг – начало
на най-човечните неща...
Прочетено:
1,135
Раздел
Издадена
Стара Загора, 1995
Организация
Други старозагорски автори