По широкия свят на човешката надежда

За първи път се срещнах с творчеството на Виолета Бончева преди доста години, когато публикувах във в. „Шипка” литературния отзив „Лунна и жадна като земята” за нейната първа стихосбирка „Мокър етюд” /1990/. Тогава все още не се познавахме лично. Сега с радост мога да споделя, че моите окуражителни думи за нейния дебют са били съвсем заслужени. Със своите десетина книги тя вече убедително доказва, че се е утвърдила като талантлив автор в няколко насоки на литературното творчество: поезия, проза, преводи от испански език, пиеси.
Може би не случайно в книгата „Капчици от Ескобедо”. Разкази и новели /2018/ са включени 33 произведения, за да се подскаже по косвен начин част от нейната тематичната насоченост. Основната група от творбите се определят като разкази. Те са смесени с двете новели „Безсъници в Калабрия” и „Лилиум” и няколко миниатюри /„Да случиш”, „Декемврийски разказ”, „Омила”, „Госпожа Злана” и др./. Без да са обособени като отделни цикли, текстовете в сборника условно се разделят на две категории. По-голямата част от тях отразяват действителни събития, случки и лични спомени на авторката. Останалите са с езотерични нюанси. Представят някои битови мистерии или въображаеми присъствия на същества от други измерения, паралелни на нашата реална действителност.
Виолета Бончева се изявява като сладкодумна пътешественичка из териториите на своите богати спомени от пребиваването й в Италия, Гърция, Германия, Мексико и др. Разказите са изградени със спираловидна композиция на изложението. Липсва им строга фабула. Случките се наслагват една след друга, свързани с умението на авторката да заведе читателя до последната спирка на своето поредно пътуване през действителни и разказани или спомнени истории с близки познати или случайно срещнати хора. Кулминацията на повествованието се постига с някоя внезапна ситуация или трагична случка. В повечето истории това са все драми на жени гурбетчийки по далечни географски места по света, където е пребивавала писателката. Повествованието се движи с умишлено забавен ритъм. Често пъти се използва художествения похват разказ в разказ, прилагането на който започва през Средновековието от Джовани Бокачо в сборника с новели „Декамерон” /1353/.
Със своя доверителен стил В. Бончева ни убеждава, че е наблюдавала своите герои с очите на твърде любопитна жена. Текстовете обикновено започват с подробно описание на външната обстановка, където ще се развие последващата случка. Понякога това са екзотични пейзажи, сякаш извадени от доста обемист личен дневник. Героите са представени с характерните им физически черти, за да се придаде по-достоверна релефност на случката. В процеса на разказването авторката води поведението на съответния литературен герой и деликатно подхвърля някоя иронична реплика, внимавайки да не засегне неговото самочувствие. Така тя подчертава своя хуманизъм, който личи във всичките текстове, отразяващи тъжната съдба на жени и мъже в необичаен етап от живота им. Някои от тези герои с дни живеят живота на мечтите си. Пренасят се в една опияняваща обстановка, която е твърде далече от действителността, но завладява тяхното съществувание със своята романтичност. В един екстремен момент идва „отрезвяването” от осенилото ги щастливо преживяване.
Ето колко свежо завършва разказът „За там”: „След време Поли Троев щеше да разбере, че русалката е служителка от ВиК, дошла да засече водомера, и че лодка никога не е имало, но дотогава над всичко останало, което прекосяваше мислите му, щеше да доминира съждението, че не е толкова важно да стигнеш - по-важното е с кого ще пътуваш в една лодка „За там”…
И тук, както в много други разкази, писателката само с едно изречение съумява да убеди читателя в своята философия за живота. Нищо, че това изречение може да е доста дълго, то хич не натежава на художественото внушение на текста. Напротив, прави го по-всеобхватно. Ако някой по-прецизен анализатор на книгата реши, че тези произведения не отговарят на класическата схема за композиция на разказа, нека му припомним всеизвестната китайска поговорка. Не е важен цветът на козината на котката. Важното е тя да лови мишки. За да бъдем в тон с вътрешното обаяние на някои от историите в тази книга, можем да речем, че авторката умело се е превъплътила в доста добра „ловджийка” на впечатляващи сюжети, които завладяват читателя със своята непринуденост. Явно, нейната творческа цел е да покаже един събирателен образ на повече хора, предимно жени, принудени да припечелват насъщната си прехрана в чужбина. Тези разкази не са предназначени за убиване на времето. Те трябва да се четат със сериозни намерения, за да не се опропастят усилията на авторката и да се съпреживее развитието на сюжетното действие, проследявайки съпричастно съдбата на героите.
Щом споделените истории са способни да предизвикат вълнението на читателя, значи са с добро художествено качество и заслужават похвала. В някои разкази смъртта е част от конструкцията им. Без нея те ще загубят главната подробност от тяхната същност като случка, история или мистерия. Смъртта продължава живота на художествените творби, както сторените дела при някои действително живели герои. /„Пепел”, „Ла кабеса”, „Класи”, „Аделита” и др./ Дори и тези произведения, както всички останали, не внушават отчаяние, а надежда и оптимизъм.
В други от текстовете в книгата основните герои са склонни към особени преживявания, плод на тяхното психическо състояние, което на моменти клони към мистика. Тя в никакъв случай не избива в агресия, а напротив, развива се в позитивна насока /„Видение”, „Както някога”, „Снежна балада”, „Знак” и др./.
Сред тия разкази особено очарование излъчва „Всички чудеса”, където главното действащо лице някогашният учител дядо Антон е представен в развитие. Отначало той е един щастлив старец. „Имал си саксии с цветя на балкона, за които се грижел и които го изпълвали с наслада, както и борова гора в отсрещния пейзаж, която го карала да се чувства блажен…” Преди това е живял със съпруга и две деца: син и дъщеря, вече прокудени от безработицата в чужбина. Принуден да остане съвсем сам вкъщи, старият мъж започва да върши странни неща. Едно от тях авторката нарочно оставя за финал на разказа, за да прозвучи като великолепна метафора за хуманизъм. В първия учебен ден бившият учител подрежда по мебелите в хола на дома си десетки снимки на свои някогашни ученици и пред тях, изправен в цялото си празнично достолепие, произнася слово, изпълнено с житейска мъдрост и очарование.Той е сигурен, че в душите на тези „скъпи мои ученици” училищният звънец винаги ще ги връща на „нашия малък остров на светлината”. И завършва своето слово с категоричната си увереност: „същия онзи остров, на който упорито ден след ден търсихме и ще продължаваме да търсим и откриваме чудесата на света…”
Сродна е композицията и на другите творби: обширно предисловие, няколко случки, най-често като разказ в разказ, и накрая нещо особено впечатляващо със своята странност, понякога дори шокиращо с изненадата си.
И всичко това е поднесено с художествена убедителност. Нито една от съставките на общия текст не звучи привнесено и излишно като ленива разговорка между бъбриви приятелки. Всяка от разказаните случки е принос към общата конструкция на едно цялостно произведение с конкретна насоченост на художествената идея и убедително внушение на авторското морално-етично или хуманистично послание.
Писателката разказва с известно умиление за своите герои. Личи нейното съчувствие към тяхната нерадостна съдба. Това се отнася дори и за текстове като „За Тромба” и „Госпожа Злана”, където главните персонажи са отрицателни образи. За да се разграничи от тяхното поведение, тя ги представя с подходяща ирония, която й се удава твърде сполучливо. Не закъснява и възмездието за лошите им постъпки.
Двете новели „Безсъници в Калабрия” и „Лилиум” звучат твърде интригуващо. Те са изпъстрени с действия и състояния на героите, които се възприемат като мистериозни със своята причудливост и невероятност.
Тук отделните случки стават част от нереални на пръв поглед истории. Срещи с видения и извънземни пришълци от Паралелно измерение и други подобни епизоди правят повествованието интересно. Читателят става съпричастен на съдбата на литературните персонажи благодарение на талантливото сладкодумие на авторката.
И все пак сред всички останали тестове затрогващото писателско умение на Виолета Бончева особено ярко личи в разказа „Хотел „Маева”. Сюжетът се развива чрез един твърде приятен и любопитен „завоалиран с учтивост флирт” между литературната героиня и младия мексиканец „Лусеро - име, което обикновено се дава на жена“.
Той е един служител в хотела, разположен „на брега на океана”, „на фона на носталгична, романтична музика, в която затъваш с двата крака.” И тук, „сред палмовите градини и басейните”, както навсякъде по света, разказвачката споделя родолюбивата си носталгия към България: „Ровейки в душата си, разбираш, че нищо от това, което те заобикаля, не е твое - нито завладяващия с безкрайността си океан, нито безкрайния бял пясък, нито пурпурните облаци, които в късния следобед се гмуркаха в дюните и водата и оставаха там цяла нощ.”
Разказът звучи по женски откровено, като спомен, споделен с очарованието на влюбена жена. Изпълнен е с топла нега за съпричастност и любов сред хладната красота на чуждата страна, въпреки нейната приказна екзотика.
„Но това е Мексико” - възкликва героинята-разказвачка и се втурва в последния епизод от сюжета. А той е зашеметяващ. Прекрачвайки в дома на красивия мексиканец, тя очаква да се случи нещо „значимо, запомнящо се - нещо, което никога няма да забравя, нещо, което ще стопля тъжните ми мигове до края на света.” И точно тук идва като отрезвяваща плесница дългата тирада на усмихнатия мексиканец: „За мен е голяма радост и чест да представя съпругата си Летисия…” После следват имената на неговите четири деца и цяла „сватба” близки роднини. Впечатляващ хепиенд! Хем комично-тъжен, хем забавен, хем един от особено запомнящите се в книгата.
Сред най-сполучливите творби в сборника е и разказът „Капчици от Ескобедо”. Това е един от малкото текстове, където повествованието не се води от първо лице. През едно предколедно пътуване на летището в Амстердам главната героиня Мариса се запознава с тъжната история на емигранта Херардо от Ермосийо, който е от помощния персонал на летището.От него научава, че любимата му Карина „Има лоша болест на кръвта.” Той бил чул, че тя може да се излекува само с чудодейните сълзи от очите на дървената икона на Девата от Гваделупе. Накрая момъкът изхлипва: „Но кой ще ми донесе на мен капчици от Ескобедо…” И Мариса решава „в себе си да направи всичко по силите си, за да спаси една жена и една любов”. След година в новото си предколедно пътуване състрадателната жена търси на летището в Амстердам Херардо, за да му подари „ампулата с капчици от Ескобедо”, но той вече е отпътувал, защото неговата любима е починала.Подавайки шишенцето на непознат млад летищен работник, тя му казва: „Пази тази миниатюрна стъкленица, в нея има сълзи от очите на Девата от Гваделупе - те да могат спасят всеки от смъртта и никого от вечния живот…” Младежът възкликва: „Санта Мадре, целият свят снове през това летище и никога не можеш да разпознаеш кой между всички е лудият…”
По-внезапен край на сюжета едва ли може да се намери. Изключително удачна творческа находка! С органичното излъчване на човещина и съпричастност към болката на другия човек този разказ заслужено дава заглавие на целия сборник.
Главна отлика на разказаните истории в книгата „Капчици от Ескобедо” е тяхната премерена продължителност, яснотата на художествената фраза, заразяващата увлекателност на описанията и прецизирано подбрания момент на изненадата като финал на епизода или случката.
Свежата ирония в определени епизоди освежава повествованието. /„Любовите на Катерина”, „Зеле”, „За Тромба” и др./. Тя понякога прераства в сатира и лек сарказъм /„Ударът”, „Госпожа Злана”/.
Когато трябва да прекрати описанието на пейзажа и лирическото въздействие на емоциите, авторката умело използва някой деликатен намек. Ето само един пример: „А Неапол - той премина през мислите ми плавно, като кротка вълна, която бърза да стигне брега” /„Между пролетта и лятото”/.
Текстовете в сборника са предимно кратки, но те отразяват едно тъй дълго пътуване по широкия свят на човешката надежда през пространството и времето. То ще трае, докато съществуват тези затрогващи истории-спомени не само в паметта на авторката, а и в съпреживяването на читателя. Разказаните от първо лице случки и откровения на живи свидетели се редят като дълго нашенско хоро. То започва ту от някое наше село или град, ту край морския бряг в Гърция или Италия, ту на брега на океана в Мексико, ту като затишие пред буря в Германия или на летището в Амстердам.И тъй неусетно се окръгля едно приказно голямо българско колело край цялата земя. Уви! Твърде тъжен е този гурбетчийски хоровод от прокудени жени, мъже и техните деца - все „скъпи мои ученици” на остарели и самотни учители като дядо Антон от разказа „Всички чудеса”.
Освен като жива тревога и бунт срещу съвременната действителност текстовете на Виолета Бончева винаги звучат с патриотична носталгия и безкористна любов към човека. Не случайно в едно кратко интервю тя споделя своето житейско и писателско верую: „Ако не носиш любов в себе си, все едно е какво друго имаш!”
Прочетено:
428
Раздел
Организация
Други автори