По-високо и Отлетяла светлина - из стихосбирките

  • По-високо и Отлетяла светлина - из стихосбирките
...Не понасям посредствеността на съществуването
и затова избрах - пиян или поне луд.

В ДРУГ ЖИВОТ

Ледът дойде със вятъра - номад в невинното небе...
И птичка пойна, сраснала се с клона,
с разтворена от синята прозрачност човка,
за северния си убиец с обич вече пее.

* * *
И времето си има своите пристанища
на кротко оглупяване, на съзерцателна невинност.
Аз съществувам, но изстрадано ще оцелея
в морето на човешкото си неспокойствие.
Не спирам никъде - какво пътуване!
Не с кораб, плувам с дървен кръст.
Не търся бреговете на настъпващото време -
моряк съм, нося се в спасението синьо.

* * *
Обичах те. Не знаех, че си блато,
засмукващо непредпазливи пътници.
От лепкавата ти прегръдка изпълзях –
вонящ, измъчен и жесток.
И обич, и отврата замених
със безразличието - свободата нечовешка.
Захвърлих в нищото сърцето си –
невярваща, крещяща топка.

* * *
Там, на Олимп, живеят боговете -
сияйни в любовта планинци.
И аз божествено взривявам дефилето ти,
политам с твоите отприщени стенания...
Остава мъжката ми дързост в теб:
създател съм на преходност - посредствен бог.
И на високото се взирам в себе си,
със болни от човешка самота очи.


* * *
На Стана,
на естествения й поетичен ад.

На Него си. Впиянчен влюбен съм –
не зная аз ли падам в нищото.
Мълча и нежността си изнасилвам –
очите ми са две измъчени зверчета.


ПОВЕЧЕ СВЕТЛИНА

Среднощното небе е туй пространство,
в което на мечтите си изневерявам –
тъй както пътища преброжда странникът,
поискал всичките да притежава.
В стремежа си към толкова мечти,
аз безразсъдно може би ги губя.
Забравил се, като небесна хрътка скитам –
безсмислено и звездносиньо влюбен.
Но в утрото измяната ми е реална –
и изтрезнял, до втръсване съм си познат.
Не бог, практичен ум деня ни е създал –
поетите се будят пред стена от светлина...

* * *
Живеем в суета, наместо в опрощаване –
общуването ни е тягостен провал.
И всъщност "свързани" сме само със това,
че хладнокръвно с ближния се разминаваме.
А за Христос сме братя. Но във кой живот -
във ТОЗИ и пред Бога не сме равни.
И не Месията. На дърводелеца сина човечен славим,
по пътя му самотен към Голгота.
Да, времето ни митове ще създаде –
и то ще има благородни мъченици.
Така че аз и ти - отчаяни неврастеници –
ще търсим първообразите, но къде?


ИЗНЕВЯРА

Завръщаш се с принудена усмивка,
с остатъци от топлина в гласа.
И хоризонти в мен се сриват,
и падат в пропасти опорочени небеса.
Палач си нежен, с милосърдие наказваш.
Успя, уби любовния ми глад...
Узнах, че болката е край на щастието,
а безразличието - нескончаем ад.


* * *
Измъчи ме - прозрачна, недокосната, -
ръцете ми през теб се милват...
Пред мен се овъгляват хоризонти –
измислих те от самота, живей!
Душата ми не може и не иска –
говореща материя съм, целуни ме.
Очите ми не помнят и не чакат –
прогледнал камък съм, обичай ме.


КЕНТАВЪР

Преследвам и застигам голотата ти -
безсрамно ненаситен, примитивен.
Жена си, в мен грабителя обичаш
и вакуумните, спасителните взривове.
Човек и кон съм древен - любя нямо,
с крадливи, гладни от столетия очи.
А после укротените ми слабини
на хълма ти тревист почиват.
И пак, задъхан, съм над теб.
А ти препускаш с дивата ми сила.
Живееш в моите митологични степи
с получовешкото ми, обладаващо мълчание.

* * *
Не е по силите ми твоята безмерна обич –
убийствено ведро вода за изтощен пустинник...
И за защита унизявам в теб жената влюбена –
изправен като варварин пред римлянка.
Но груба е душата ми, смутена от любовно бреме –
в целувката ми има нещо тъй изкуствено...
И аз отново, и ожесточено стрелям,
по лебеда на нежната ти чувственост...

* * *
Илюзии ли? Години с тях съм пропилял –
измамата за мен бе щастие спокойно.
Но с изтрезняването в грубата реалност,
аз неусетно станах безпощаден воин.
Отприщих се тогава като шлюз,
задържал злобата от поражения без край.
И днес съм млад убиец на илюзии –
жесток, но безусловно мъдър самурай.


ПО-ВИСОКО

Да стигнеш там, където
речта човешка е далечен звън.
И да получиш туй, което
убива след прекрасен сън.

МЕТАМОРФОЗА

Лъвице моя, челюсти на хищник сключих -
от страст раних и тялото ти, и душата.
Със дива сила те принудих да се любим –
зарадвай ме, плачи, защото аз съм жаден.
Но не сълзи, проливай капки кръв –
не съм жесток човек, а звяр невинен.
Очите ми са жълти, празни кръгове
и влита в тях пустинята.

ГАЛАНТНИ ПРАЗНИЦИ

Ти знаеш, любовта не е галантен празник,
а драма от стенания в победна джунгла.
Сами сме - с устни, помнещи вкуса от стари рани, -
самец, самка и съзидателното ни безумство.
Участници сме в жива, несменяема картина:
зеленоока, гъвкава си - хищна хубавице,
и романтичен тигър съм, измъчващ мандолина
със лапи ноктести. За скок телата ни се свиват.

НОЩНА ГРАДИНА

Дърветата пропадат във мъглата
и лута се мърмореща старица между тях.
Неистински са сякаш виното, дори отвратата
от нечий прокънтял с доволството си смях.
До мен присяда - мълчаливо, непоканена –
реална уличница със измокрени коси.
Изглежда, че се вмествам в нощните й планове –
ти, Магдалено, утешителко на празните души!
Ще спя като мъртвец, със себе си във мир –
свободен с вакуума на илюзиите си изгубени.
Но утре аз ожесточено ще събирам
отломъците на проклетото си самолюбие.

ГРАДИНАР

Под слънцето си, сред лехите –
в градината - убежище за неуспяла поетеса.
С капризите, с ранимостта в очите,
живееш сякаш в съчинена за деца пиеса.
И розите карминени не ще отмина,
и гладиолите си трябва да полея.
Но с теб е уникална моята градина –
душата ти е стъкленото цвете в нея.

* * *
Измъчва ме раздялата - ревнив съм и себичен, -
а ти, прекрасната, си неизменно влюбена...
Въпросът не е в туй, че силно те обичам,
а в нараненото ми мъжко самолюбие.
Тъй грозно е в душата ми на озлобен човек -
нов Квазимодо, губещ Есмералда.
И във очите ми със стъпки леки,
пробягват бели, гневни леопарди...

* * *
Във самотата на злобата първична,
кристално отчуждение в очите си събирам.
А после състоянието си клинично,
натрапвам като лудите - невъзмутимо.

Живота с този "стил" демонстративно,
все пак преброждам - романтичен.
Но отегчително е, а и толкова наивно,
това кристално безобразие в очите...

* * *
С несъществуваща целувка в мисъл поетична,
към любовта във време, още недошло.
С ненарушима мъдрост, ведро безразличие -
в невинния покой на нещо не било.

* * *
Очакват ме хилядолетия. Във времето съм –
и разум в бучка пръст, и буква от поема за живот.
Самотник съм - човекът "днес", ще бъде нещо друго "утре", -
душицо малка, ужасявам се от твоето безсмъртие.

* * *
Прекрасното у теб ме правеше брутален –
от ревност ми се искаше да те унищожа.
Душата ти бе паднала във кал –
в стремежа ми първичен да я притежавам.
За бъдещето си на собственик написах
абсурдни от наивна вяра строфи.
Дивакът в мен от алчност се опиваше –
убих принцесата за сребърните й пантофки.

СТАРА ОБИЧ

Запомнихме я със напрегнатия, разрушаващ ритъм
и мъдро пазим днес душевното си равновесие.
Приехме унижението на такава умозрителност,
че разсъждаваме за любовта, като за мозъчен абсцес.
В сегашното не можем да живеем истински –
нали към миналото чувствата пътуват...
Останахме приятели и спомените ни са чисти –
утайка няма в чашите, но виното не струва.

ПОКОЛЕНИЕ

Самотни сме, в цинизма си укрити –
без Бог, без истина, без мит.
С единството от празнота в душите,
на ЖИВИТЕ сме само сателит.

Не чакаме от никого спасение –
мислите ни в безизходица остават.
НИЩО и "творящо" поколение –
живот, мъртвите те поздравяват...

Светът ни днес е пуст, безгласен –
може ли певец от фреска да запей?
И как да кажем на някого от нас:
нужен си, повярвай... И живей...


* * *
Сегашното е бутафорен кораб, здраво свързан с кея,
а миналото - безизходица, която като спомен не приех.
И зная, че с вродената си непригодност да живея,
към бъдното пътувам със гаранция за неуспех.
Но точно за това щастлив съм се родил -
ако не бях абсурден силует в реален ден,
в ОТВЪДНОТО каква възможност бих открил?
А то е мит, религия и упование за мен...
За "днес" и "вчера" не намерих боен щик -
останаха си крепост непревзета.
Отвъдното очаквам, а и то ме вика...


* * *
От сляпа обич ме направи идол –
непроницаем и безсмислено жесток.
Но всъщност се превърна в сателит
на живо същество, а не на първобитен бог.
Измъчвах те, нали бе моята робиня
нали след ритуалния ни танц, бях твоя господар.
И оглупях - въображаем покорител на жените,
готов да те пожертвува на каменен олтар.
Сама захвърли белите одежди –
летиш, освободена от човешката ми суета.
Живея със нелепата надежда,
че ще се сринат хоризонтите и ще потънат в нищото
очакващите, безразсъдно смелите, невинните ята.


* * *
Мислехме със примирението на циника:
"Хората са грешни, легенда са светците..."
И само пияниците си позволяваха да викат,
че сме превърнали във богове лъжците.

Вярно е, че приемахме такива богове –
за нас идеите, за тях аферите нечисти.
Но нека днес се носим с нови ветрове,
или поне да бъдем антихристи...


* * *
Създаден съм тъй груб, отчаян и страхлив –
а търся в себе си човек, понесен на Икар с крилата.
За мен е разбираем и стремежът към духовен срив –
полета. А следва ударът в земята.

Но удар просто няма, няма и да има -
Икар не е измежду моите предци.
И в умозрението болката е поносима -
мисля само за отрезвяващата слава на летците...

ЕКСПЕРИМЕНТ

„...и не питай за кого бие камбаната - тя бие за теб.”
Джон Дън

Не питай нищо - и ти ще мреш със мен.
И космоса, и времето ги чака взрив,
защото Бог не ми е дал безсмъртие.
С човешка дързост днес избирам края си.
Агония очаква ВСИЧКО - монолитна.
Напивам се и псувам себе си в пространството,
и Господа - камбанен некадърник... Плача,
аз, полетелият апокалипсис.
Все по високо се издигам, врязвам се във слънцето
и то избухва с теб, и с мен –
най нежния, най лудия убиец на звезди.
С теб, НИЩО, сме едно - сълзите ми се изпариха.


„...стани това, което си”
Гьоте

Аз съм отлетяла светлина –
здрач се спуска над земята.
Няма хора. Всичко е вода и студ –
плуват във небето бели китове.


ЗИМА

Вали, закрива хоризонта страх. Вали –
солени капки по лицето ми замръзват.
Спасявам се. От себе си излизам –
високи небеса разхвърлям около земята
и в моята студена безграничност,
с криле потрепват плахи ангели.
Поглъщам небесата - няма рай.
Над бялата планета - пустош.
И тишината нечовешка на душата ми
далеч отнася северният вятър.
ПРОСТОРИ снежна самота...


* * *
Изтръгни зората
от небето -
дай я на убийцата си.
На Татяна
Изтръгни зората - окото,
кална локва - от небето.
Дай я на убийцата си.
Тя те обича и върнала и
дългите, пронизителни от светлина,
в любовния ни сблъсък мигли -
ще те удуши със тях.


ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ

„Най висшата фикция е стихотворението.”
Уолъс Стивънс

Трагично оживяха куклите в ателието:
момиченце червено със бедра разтворени
пред кървав клюн.
...И майсторът им - фантазьор, луд гений.
От писъците детски отегчен,
полита клюнът във небе
от ужасени, разширили Времето очи.
Издига се, преследва моите жестоки прагове.
Аз, Майсторът, убих любимата си птица –
АЗ, богът на влудяваща пространството реалност.
И сам, възседнал облаците, с истински сълзи,
изписвам ВСИЧКО по лицето си измъчено.


* * *
Неверник съм и богохулствам –
светците, грешници закоравели, се възбуждат.
Крещя от болка с нечовешка свобода –
сърцето ми изтръгват мълчаливи ангели.


* * *
Извисяване съм - луд, понесъл се НАГОРЕ звяр
и хора, скрили се в просташката си нежност.
Волята ми на вбесен от благочестие човешко заповедник,
през очите ми прозрачни покорява Свобода,
над заспало от божественост небе...
Дишам светлина - във всобхватната ми ненаситност,
скромни богове се молят пред угасващи слънца.
Скитам - АЗ, красивият и фантастичен принц на злото.


* * *
Страданието принизява.
Аз не съм страдал –
очаквам се...
И колко лек е скокът
от отвращение до Бог;
ида, облако, ще плачем отвисоко –
сълзи студени за лицата грозни,
на малките ни братя.


ПРОБУЖДАНЕ

...Господ е бездарник -
вижте какво е направил от мен!...

Потече по бедрата ти сънят:
очите тъпи, гладни -
запътих се в небето.
И хоризонтите ме следват.
Там, долу, долините на нощта огрява слънцето...
И псуващ изтощителната си невинност,
в естествения ти намерен ад
аз слизам - гладен за месо,
ухаещо със женската роса
от тъмнорозови поляни;
по-тихо с утринните си стенания -
мръсницо!
От земното ти преживяване залязва
светлината.
Стени от хоризонти падат на главата ми.


* * *
...Избягал мъж - зора над ледени поляни,
с далечни, северни и весели очи
на господа през небесата вижда,
развлича се, избива ангели - скопци
във импотентното му чело
и радва нежни стълбове,
очакващи го с утринното си ухание.
А ТОЙ със бели ветрове върховенството си
над Бог, жени и съществуване празнува.


УТРО

Облакът ме вижда златен -
аз не мога в ниското.
Там са, ГОРЕ, островите виждащи.


На Татяна Друмева

Тук, на Върха, е Времето - посято,
с цветята на небесните градини;
пространства нежна светлина
прелитат през душата ми...
Пътуват в бъдещето си звездите –
уморени.
Залязва слънцето и светове от бронз
минават пред очите ми замислени.
Прочетено:
1,054
Раздел
Издадена
Стара Загора, библ. Участие, 1993
Организация
Други старозагорски автори