Вино от залези - из стихосбирката - Библиотека Родина

Електронна библиотека Стара Загора

Е-библиотека е рубриката, където можете да прочетете публикувани и непубликувани на други места произведения на старозагорски писатели. Текстовете са предоставени от авторите им (или от техни наследници). ТЪРСЕНЕ в електронната библиотека.

Стихосбирките на лауреатите и стихове на наградените участници в Националния младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" – Стара Загора може те да прочетете тук.

Раздели

Вино от залези - из стихосбирката

***
Поетът назовава нещата
и властва над тях.

Думите са втвърдена мисъл,
мисълта е сгъстена енергия,
бяла и черна магия.

Когато е истинска,
всяка дума е диамант –
реже душата като стъкло.

Тя е пламък и въглен,
тя е птица, която живее
в небето на прозрачния смисъл.

***

За какво мечтаеш, човеко, загледан
някъде между джоба си и небето?

По билото на всичките сезони
ръцете ти прокараха бразди,
но колко семена във тях поникнаха?

Да си Бетовен, трябва да си глух.
Не си ли сляп, не можеш да си Омир.

Но и на тебе ти е отредено
да слушаш Лунната соната
и да се възхитиш от красотата на Елена,
ако премине през очите ти,
загледани
някъде между джоба ти и небето.

***
Откъде са тези виолетови сенки?
От очите ти, от узрелите праскови
или от залеза,
който държа в ръцете си?

Издълбах профила си не в камък,
а в ронливите изречения, които изтичат
по сипея на мълчанието.

Термометърът ми показва 40 градуса тъга.
Радостта ми би подхождала повече
на някой лекомислен щурец.
Греховете се сбръчкват по тялото,
а нови цъфтят като люляци.

Кого да потърся в тази навалица
от дъвчещи, бързащи, страдащи?
Най-Добрият отдавна е мъртъв
и понякога само иконите
плачат за нас и се молят.

***
Зеленото – детето на дъгата –
играе в парка и звънят
небесните цимбали на дъжда край него.

Ако пролетта е дошла внезапно,
трабвя да й поискам прошка,
че я посрещам тъжен.

Утре – ако отида
на гости на понеделник.

Ще мога ли да му изсвиря
“Хота Навара” от Сарасате
и кокичетата да ми ръкопляскат?

***
Наистина ли е толкова тихо
или аз оглушах и не чувам
гласа на тревите и детелината,
която ме вика с четирилистни миражи?

Със слънчеви четки август излъска
жълтите плочи на лятото и ми остави
само солта по сухата кожа.

Аз ли не чувам
или тишината е оглушала?

Надувам тръбата на вятъра,
за да изпрати една пеперуда –
да потанцува за малко
край лампата.

***
Прозрачните градини на мечтите
потъват в здрача
с окастрените си дървета.

На педя под земята
къртицата не страда за криле,
но камък в тинята
не е представата за щастие.

Не искам да се връщам там, където
амбиции умират от преяждане,
провалите са с обективни оправдания
и с доказателства вините са невинни.

И нямам никакви въпроси
към събеседника по нежелание.

Навивам часовника за предсмъртния час
и сънувам ненаписаните си стихове
в обратна посока.

***
Не го обърках, а нарочно
не тръгнах някога по пътя,
по който крачеха възторжени метафори.

Страхът –
единствената ми защита – ме напусна
и се сражавам с демоните в себе си,
оскубали перата на мечтите ми.
Победата изглежда невъзможна,
но смисълът изобщо не е в нея.

И ежедневно се разделям с въпросителни.

В килията на самотата
Любовта ми страда от клаустрофобия
и само вътрешното ми ухо дочува думите,
които смуча под езика си.

Преодоляла всичките си предразсъдъци,
аурата ми си отива под ръка
с една преоценена метонимия.

ПЪЛНОЛУНИЕ

Не мога да заспя.
Клепачите ми са подпрени.
В мозъка ми са забити
трески от безполезни случки.
Със жълтите си зъби часовете
разхвърлят изпохапаните спомени.

Луната пуска тънките си котви
и приливът на самотата ме обгръща.

Потъва островът,
към който цял живот пътувам.
По лунната пътека
душата ми върви към къщата,
в която майка ми от пет години бърше
небесните прозорци и мете звездите.

Градът отпуща лапи
и смила дневните си жертви.

Разсъмването е във друго измерение.

БОЛКАТА

Разхождам болката си с каишка.
Глезя я. Черпя я с водка.
Купувам й аналгин и цигари.
По цяла нощ разговарям със нея.

Какво искаш още, - я питам – проклетнице?!
Тя отговаря, че до смърт ме обичала.

Скачам отгоре й с ярост. Душа я.
Тя ме разкъсва на сто парчета.

Непобедима е като отрова.

Чак на разсъмване изтощен я приспивам.
Като малко дете след час се събужда
и идва да легне на топло във мене.

Варя й кафе и отвара от билки,
купувам й водка, аналгин и цигари,
а тя ме дърпа – все недоволна –
опъва каишката
и ме влачи към ада.

***
Годините са ручеи,
течащи по лицето ми,
а пак от огледалото
ме гледа същото момче,
което тръгна някога да търси руното
на Златния Овен
и засади душата си
със драконови зъби.

А корабът на аргонавтите
се скри зад хоризонта.
За мое щастие, Медея ще се влюби във Язон.

В небето Зевс разресва
брадата си от облаци
и може би ще завалят метафори.

СТЪПКИ

Стъпки пред мене,
стъпки след мене –
към работа, към любов, към пазара...

Часовникът бърза,
стъпките бързат –
нямаме време, нямаме време...

В халите дремят обезкостените бройлери.
В магазина отсреща солени риби
разполагат със време
и с перки настръхнали.

Спирам и гледам очите изцъклени.
Те не ме гледат. Сякаш ме няма.
Тук ли съм всъщност?

Стъпки към мене,
стъпки през мене...

Най-едрата риба ми се усмихва.

СЛЕДОБЕД

Самотни кучета
от градските балкони лаят
(от скука) есента и минувачите.

Вдовицата лепи със тиксо некролози,
но мъртвите не помнят имената си.

Надвесена над дупката
в защитния озонен слой
чистачката на дявола изсипва кошчето
с вонящите отпадъци на ада.
Кучетата по балконите гнусливо млъкват.

Следобедът допушва фаса си,
захвърля го и влиза в асансьора.

От малкия екран му се усмихва
актрисата от сериала на мечтите.

СТАРЦИ

Като износени обуща
са наредени старците по пейките –
с инсулти, с язви, със протрити стави,
с избелени очи от самотата.

Дробят на гълъбите спомени като трохи
и от усмивките им капе
тъга по топлия асфалт на лятото.

Стоят унесени под кестена
добрите овехтели старци,
а болката във коленете им подсказва,
че времето ще се променя.

КАМЪКЪТ

Камъкът, който се втвърдява от лавата.
Камъкът, който ражда амебата.
Камъкът в ръката на Каин.
Камъкът в прашката на Давид.
Камъкът на върха на пирамидата.
Камъкът на Милин камък.
Камъкът върху камък на Стара Загора.
Камъкът, в който оживява Венера.
Камъкът на Сизиф, който търкалям.

Камъкът върху гроба ми –
единствен,
само мой,
вечен.

КРАСАВИЦЕ ИРОНИЯ,

Добре се забавлявахме, нали?
Аз мисля, че добре се забавлявахме –
със себе си и с другите,
със политици, консултанти, итриганти,
с бездарни стихоплетци и със клоуни
и с този свят по-важен и от подполковник.

Най-много се шегувахме със кучето,
с децата, с пуяка и със сезоните,
защото знаехме, че няма да се сърдят.

Добре се забавлявахме дотук, ала сега
ще си ми нужна повече от всякога –
за болестите и за бабата с косата,
която няма чувство за ирония.

Не ме оставяй насаме със нея.

***

И как да те затворя някъде, душа,
че да помислиш и за себе си?

Обуй си старите пантофи, забрави
пустинята, морето и скалите,
които разраняваха нозете ти
по непознати и познати брегове.
Сложи си очилата и се взри
във спомените си и нека
крилата ти почиват зад вратата –
поне за малко – само докато
не ги нападнат гладните молци
или пък вятърът не влезе през прозореца
и пак перата им не подивеят.

Тогава може би ще знаеш вече
коя си ти и накъде те водят
последните ти полети
преди във мен да се завърнеш
оскърбена.

ПАНТА РЕЙ

Запуши се вената на душата ми,
по която течаха любовни копнежи.
Колкото и да го стискам,
камъкат вече не пуска вода.
От паметта ми изтичат спомени
и се вливат в забравата.

Всичко тече и се променя.
Променя се формата
на ябълката, на тялото и на тъгата.

Нямам представа какъв съм сега,
а какъв съм бил – съм забравил.

Спомням си само какъв ще бъда –
носачът на Южния кръст
в парада на северните съзвездия.

***

Животът е пленник на петте сетива,
а Красотата е изгонена в ъгъла.

Гладният ще се нахрани,
ситият ще преяде,
глухият ще се наслуша,
слепият ще се нагледа,

властолюбецът ще се качи на пиедестал,
простакът ще бъде по-малко простак...

А Красотата, свита в ъгъла,
ще чака Поетът да се завърне от ада,
защото без възхищение
не може да съществува.

***
Не мога от сърце да се зарадвам,
не мога истински да тъжа –
вместо с чувства,
гърдите ми са пълни със метафори.

Но може би съм станал
по-добър –
като представата за любовта
от самата любов,
като портрета на Мона Лиза
от неизвествия модел на Леонардо.

НАРЦИС

Като Нарцис съм влюбен в себе си,
макар че не се харесвам –
всичките ми гледни точки
са черни.

Мигове на щастие и на страдание
раздвижват водата
и хиляди други неща
се виждат под белите лилии.

Времето ни разделя с чертите ни.
Смъртта ни разделя с телата ни.

Стоя на Виа Апиа
и чакам реда си.

Толкова много разпънати
и само едно Разпятие!

Съзерцавам се до отчаяние.

Старият Нарцис разлюби себе си,
но Ехото вече беше заглъхнало

ОКТОМВРИ

1.
Като самотни сиви котки
минават дните на октомври покрай мен,
но само да протегна ръката си към тях,
зад идващите вечери се крият
и подозрително ме гледат с облачни очи.

Дори да е добър понякога,
към живите животът няма милост.

Не мога да си спомня точно
кога мечтите се превръщат във желания,
но само в гробищата датите са важни.

Ще завали, но няма да участвам вече
в конкурсите за някой дъжд –
дори и да е тъжен,
дори и да е топъл
или когато се превръща в сняг
със намерение да ме затрупа.

2.

Опашката на циганското лято се изнизва
зад храстите покрай канала,
повлякъл безразлично със водите си
листата на разплакани дървета
и празните ми фишове от тотото.

В магическите фигури
на закъснели лястовици
са скрити тайните на всеки преход,
но знаците са непознат език за хората.

Пресичам есента като следобед
и бързам към докосването на телата ни.

Ако съм жив
ще го усетя непременно.

ДЕКЕМВРИ

Макар и да е топло за сезона,
изглежда, че започна да замръзва.
По тънката корица лед на локвите
един след друг преминаха светците
и Рождество Христово наближава.

Великите ми пости са към края си,
а думите на покаяние са камъни
в тресавище от страх и безразличие.

Отново се смрачава и прибирам
сергията от чувства, облечени във розово.

И най-невинният дявол отказа
да купи грешната част на душата ми.

Вадя от джобовете си задрямали стихове
и ги пущам да пълзят през Декември.

ТИТАНИК

Непотопяемите също имат
стремеж към дъното и интерес
към предизвиканата суматоха.

Във лодките – деца, жени и джентълмени...
Оркестърът на палубата свири.
Капитанът
отдаде чест на айсберга и се предаде.

На дъното на океана Посейдон
танцуваше виенски валсове
със най-порочните сирени.

Обхваната от ревност, Амфитрита
започна лов
на татуирани моряци.

Летящите чинии запечатаха
събитието във космическите хроники.

***

Пред мене – пътека в тревата.
След мене- отблясъци от съня ми.
Отляво – разплаканата старица,
отдясно – цялата скучна бохема...

Сред всичко това –
в средата –
Геният Аз – начело
на всички щурци в житата.

Оценка