Фантастична пиеса за деца в 6 картини
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
РИЧИ - марсианче, момче
БАЩА МУ - симпатичен мъж
ВЛАДКО
РУМИ
НИКИ - и тримата от пети “Б” клас
ЛАЗАРОВА - майката на Владко
ФАНИ - майката на Руми
БОРИС - баща й
МАЕСТРОТО - учител по цигулка
БАБА РАЙНА - всеобща баба
ГИРАТА – щангист
ПУСИ - сиамска котка
ЛЕОПОЛД (Лео) - ангорски котарак
ВАСКА - просто котарак
ШАРЛ - обикновено куче с модерно име
(Пиесата може да бъде поставена в драматичен или в куклен театър и е предназначена за деца до седми клас, но тази граница може да се разширява до възраст, в която хората все още носят нещо детско у себе си.
Поставена е в Старозагорския ДТ “Гео Милев” през 1985-6 г.)
ПЪРВА КАРТИНА
(Нощ. Покрив на обикновен жилищен блок – комини, антени и пр. В цялото й пълно величие се вижда луната, която Леополд наблюдава “Философски”. Идва Васка, който обаче май няма подобно желание.)
ЛЕО. (Стреснато излиза от “философския” си унес.) Ей, кой е там?! (Готов е да се покатери на нещо.)
ВАСКА. Спокойно, Лео, аз съм. Извинявай, ако нямаш нищо против.
ЛЕО. А, Васка, ти ли си? Без малко да ме уплашиш. Тоест, не чак да ме уплашиш, ами... нали разбираш... Тъкмо се бях задълбочил в разглеждане на луната.
ВАСКА. Пак извинявай, ама какво има да й се разглежда на луната и то без телескоп? Обикновено небесно тяло – без растителност и население – никакви котки, никакви мишки даже...
ЛЕО. Е, да, но е красива и подтиква към философски размисли.
ВАСКА. Защо пък тъкмо към философски... те подтиква?
ЛЕО. Ами така – не знам точно. Изглежда, че зависи от настроението. Ето – стоя, гледам я и си мисля колко е скучен животът на един съвременен котарак. И колко много неща са ми омръзнали до болка!
ВАСКА. Айде, бе – къде те боли? Дай да те оближа – ще ти мине веднага.
ЛЕО. Благодаря. (Не иска.) Казвам, че всичко ми е омръзнало. Например, всяка вечер да ме къпят. Представяш ли си? Също като малко коте. В специална вана от розова пластмаса – жива безвкусица! Поне да беше дървена, а то някакъв кич, из който само се пързаляш.
ВАСКА. Карай, бе – те и моите ме къпят – с един парцал ей тъй – мац-мац – по муцуната. Нищо работа, ама си прав, че е неприятно. Хората са такива – както ги научиш, така се отнасят с тебе.
ЛЕО. Омръзна ми и луканковия салам, и ловджийската наденица ми омръзна, откакто ги правят по европейски рецепти...
ВАСКА. Ади бе – аз пък само съм ги помирисвал... като подуша, че си ял нещо подобно.
(Пауза.)
ЛЕО. Васка.
ВАСКА. Да?
ЛЕО. Ти виждал ли си истниска мишка?
ВАСКА. Само веднъж. Една се беше хванала в капана, че гледах като я давеха.
ЛЕО. Бър-мър-пфу! Добре поне, че не сме мишки. (Протяга се.) Ох, че ми се спи-и... Винаги е така, когато Владко има урок по цигулка – така ми стърже по нервите, че козината ми цял ден стои настръхнала. Пък и учителят му – Маестрото – е един философ, сякаш по цели нощи гледа луната и най-важното нещо за него е да кара козината на някой котарак да настръхва.
ВАСКА. Те и Ники го мъчат с разни “задачи”. Лео, според тебе какво е това “задача”.
ЛЕО. Задача ли? Хм. Мисля, че е нещо сложно... Нещо, което трябва да се реши. Например, ако си гладен, а няма какво да ядеш, трябва да решиш с какво да се нахраниш.
ВАСКА. Как да реша като викаш, че няма нищо? Да не искаш да кажеш, че трябва да ловя мишки? Загубена работа.
ЛЕО. Работата е там, че е загубена. Затова се казва “задача”. Сложно нещо.
ВАСКА. То че няма да можем да хапнем нещо, е ясно, но защо Ники го мъчат с разни задачи като има какво да яде?
(Чува се яростен лай, който приближава. Котараците настръхват и гледат надолу.)
Това е оня мърльо Шарл. Гони хубавата Пуси. Кога ли ще му издера носа, ама де да видим...
ЛЕО. То и аз бих го одраскал с удоволствие, но не ми се занимава с простаци. Според тебе защо я лае толкова злобно – Пуси всъщност е хубава котка?
ВАСКА. Нямам представа. А и той сигурно.
(На покрива се появява Пуси. Много е грациозна.)
ПУСИ. Ах, вие ли сте? Здравейте.
ЛЕО. Здравей, Пуси!
ВАСКА. Здрасти, Маце!
ПУСИ. Отдавна ли сте тук? И какво правите – сигурно пак си говорите глупости.
ЛЕО. Ама моля те, Пуси, как може?... Говорехме си за... луната.
ПУСИ. Нали това казвам. А долу оня простак без малко да ме хване за опашката. И няма кой една лапа да му цапне!
ВАСКА. Пуси, аз бих,... аз бих...
ПУСИ. Ти би, но не би! Да не се мислиш за котарака на Хамлет, че цял живот да се чудиш дали да издереш носа на едно куче от съмнителна порода, което постоянно ме преследва из очертанията на квартала?
ВАСКА. Аз да не съм Котарака в чизми?!...
ЛЕО. Васка ли да го издере? Че той няма сили даже да замахне. И откъде да я има тая сила като го хранят само с обелки от кашкавал?
(Леополд започва да ухажва Пуси направо пред очите на Васка, който не може да го преживее равнодушно. Застрашително отива към него и дуелът изглежда неизбежен.)
ВАСКА. Ей-сега ще ти покажа кой няма сила! Мързелив дебелан! Като ти цапна една лапа и ще ти направя парфюмирания кожух на парцали!
(Пуси си оправя прическата. Леополд и Васка може би наистина ще се решат на нещо повече от заплахи, но на небето спасително се появява Голямото Светещо Тяло.)
ПУСИ. Я стига сте се надували като пуяци, ами погледнете нагоре. Вижте какво се появи!
(Двамата само това и чакат.)
ВАСКА. Къде?! Я-а! Ами това е... това е... Голямо Светещо Тяло!
ЛЕО. Най-общо може и така да се каже, но според мене е Летяща Чиния.
ВАСКА. Летяща чиния! Ти чуваш ли се?!... Не знаеш ли, че летящи чинии няма и че Бермудският триъгълник въобще не е опасен – по телевизията го казаха. И всички институти, които се занимаваха с изследването на НЛО са закрити.
ЛЕО. Уж са закрити. Защото работят секретно. А по телевизията казаха ли, че има Големи Светещи Тела?
ВАСКА. Те може и да не са казали, ама ако си сложиш очилата и сам ще видиш, че има Големи Светещи Тела.
(ГСТ не само че се вижда, но и застрашително приближава.)
ЛЕО. Той, Бермудският триъгълник може и да не опасен, ама нашият покрив в момента не ми прилича много на него. Аз викам да изчезваме, докато е време.
(Изглежда, че и другите са съгласни, но вече е късно – не могат да избягат – някакви лъчи като че ли са им вързали краката.)
ВАСКА. Ей, Лео, не мога да си мръдна краката!
ГЛАСЪТ НА РИЧИ. Здравейте, уважаеми жители на планетата Земя! Един от членовете на космическия кораб “Марс” ви приветства!
(Котките се оглеждат, но наколо не се вижда никой.)
ПУСИ. Според мене, това е космическият кораб “Марс”, откъдето ни приветстват. Лео, отговори им.
ЛЕО. Защо пък пак аз? Не е ли по-добре Васка да... такова... (Размисля – Васка май няма да я свърши, както трябва.) Е, добре. (Нагоре.) Здравейте! Добре дошли на земята, тоест на покрива!... Но защо не се вижда никой?
ГЛАСЪТ. Почакайте, моля, един момент.
(До котките се появява Марсианчето, което прилича на ... марсианче. Котките го разглеждат с интерес, поръсен с известна доза уплаха.)
МАРСИАНЧЕТО. Извинявайте, не съобразих, че земните жители имат само пет сетива и се явих невидим за вас. Надявам се, че не съм ви уплашил много.
ЛЕО. Ама моля ви се, ние почти не се уплашихме много.
ВАСКА. Няма нищо. Само че такова... ние не сме жители.
МАРСИАНЧЕТО. Не сте жители? А какви сте тогава?
ВАСКА. Ами ние сме... котки. А Вие откъде знаете котешки език? Хората не могат да говорят на котешки.
МАРСИАНЧЕТО. За нас езиците не са проблем – ние можем да научим всеки език за няколко секунди. А какви са хората?
ВАСКА. Ами те май са това... жителите.
ЛЕО. Те ни хранят и ни къпят.
ПУСИ. Те са наши господари.
МАРСИАНЧЕТО. Господари? Какво е това – господари?
ВАСКА. Могат да те ритнат и да те изгонят на дъжда.
МАРСИАНЧЕТО. Нали уж ви хранят и ви къпят.
ВАСКА. То пък едно хранене...
ПУСИ. Но си длъжен да им понасяш милувките и въобще не се опитвай да дращиш.
(Отдолу се чува лаенето на Шарл.)
МАРСИАНЧЕТО. Това същество долу казва, че много иска да дойде при вас и нищо лошо няма да ви направи. Да го доведа ли?
ЛЕО. Това не е същество, а Шарл. Куче. Няма понятие от котешки език – нека по-добре да си стои, където му е мястото.
МАРСИАНЧЕТО. Тогава да отидем при хората.
ПУСИ. Няма начин, защото вече спят, а събудиш ли ги, стават зли. Като се съмне, сами ще ви видят. Само че в този вид...
ЛЕО. Те и сега сигурно ги търсят по радарите.
МАРСИАНЧЕТО. Не ви харесва моят вид? Ясно – за да не предизвикаш учудване у някого, трябва да приличаш на него. Ей-сега ще стана момче. (Става момче.) Така добре ли е?
ПУСИ. Не е лошо, ако не ни дърпаш опашките.
МАРСИАНЧЕТО. А вие защо не спите?
ВАСКА. А, те хората спят нощем. И кокошките... И рибите... И Шарл спи, ако не ни усети, но това рядко му се случва.
ЛЕО. Хрез деня хората уж ходят на някаква си работа, а децата – на училище. Нека си ходят, щом им доставя удоволствие.
ВАСКА. Аз предпочитам да си дремна на слънце. И Леополд го предпочита, ако Владко не свири.
ПУСИ. Ти на колко си години?
МАРСИАНЧЕТО (което вече се е превърнало в Ричи, макар че официално още не е получило името си.) По вашите измерения... близо на две.
ВАСКА. Е, нищо – то времето е относителта категория. Моят дядо, например, живя 12 години, но си остана все котарак. Веднъж, например...
ЛЕО. Васка, моля ти се. Аз бих искал да папитам госта има ли котки на Марс?
РИЧИ. Такива прекрасни създания няма на нито една планета в нашата галактика.
ПУСИ. О, така си и мислех – все пак е приятно да си неповторим във вселената.
ЛЕО. Момчето каза за нашата галактика, а един Бог знае какво има във вселената.
ВАСКА. А мишки има ли?
РИЧИ. (Прави справка.) Имаме нещо подобно, но нашите са метални и ги използваме да прегризват разни кабели под почвата.
ВАСКА. Че като са метални, как ги ядете?
ЛЕО. Не ставай глупав – кой ще ги яде като нямат котки?
ПУСИ. Ти сигурно пак си адски гладен?
ВАСКА. Е, не чак адски, ама...
РИЧИ. Гладни ли сте? Един момент. (Появява се съд, пълен с гострономическите мечти на всяка котка, ако някой ги знае какви са.) Ето ви марсиански луканки и деликатеси – надявам се, че ще ви харесат. Яжте до насита! Утре ще се срещнем с хората, а сега предлагам да се повеселим. Хайде да изпеем една котешка песен!
ВАСКА. (С пълна уста.) Браво! Ура-а-а! Лео дай тон!
(Понеже идеята е приета възторжено от всички, не ни остава друго, освен да чуем една котешка песен:
Черни, сиви, снежно-бели –
котките сме най-различни,
но под звездните предели
всички, всички ни обичат.
Покривът е чудно нещо –
гледаме оттук луната
и от космоса ще срещнем
първи гости на земята.
Песента е интересна като момент от развитието на котешкия фолклор. Накрая настава всеобща веселба, която сигурно ще продължи до сутринта, затова ги оставяме – песента бавно затихва и на сцената става тъмно.)
ВТОРА КАРТИНА
(Дворът на жилищния блок. Има място за игра на дузпи. Дървен макет на ракета, изработен от момчетата. Владко работи по ракетата, а край него се върти Руми.)
ВЛАДКО. Подай ми клещите, че тоя загубен пирон се заби накриво. (Взема клещите, вади пирона, пак чука.)
РУМИ. Гледам ви с Николай и ви се чудя защо си губите времето с глупости. Ти поне в училище си добре, ами Ники с тая тройка по математика... То с тройки по математика, ако се строяха ракети...
ВЛАДКО. Бабо Райно, ако обичаш, подай ми един гвоздей. (Руми се оглежда учудено.) Извинявай, помислих, че е баба Райна, защото говориш също като нея. Значи строенето на ракети е глупаво? А би ли ми казала с какво хората да пътуват из космоса? Може би с фотьойли? Или с дивани? Сигурно имаш и други предложения?
РУМИ. Имам – със прогнили дъски, заковани с ръждясали пирони.
ВЛАДКО. (Работейки.) Руми, знаеш ли какво ти липсва в момента? Малко фантазия. Остави възрастните да бъдат просто практични. Май човек колкото повече расте, въображението му става все по-слабо. А аз ти казвам, че тая ракета ще лети. Като я направим, като се качат малките деца от блока – ела да видиш тогава. Знаеш ли колко нови звезди и планети ще открием с нея?
РУМИ. Фантазия. На мене не ми достига, а пък на вас май ви е повече отколкото е необходимо.
ВЛАДКО. Фантазията никога не е в повече.
(Спорът сигурно би продължил в тоя дух, но го прекъсва Ники, който се появява, скрит зад голям лист ламарина.)
РУМИ. Ой, това пък какво е?! Самоходна ламарина? Ето го и вторият космонавт.
НИКИ. (Без да й обръща внимание.) Владик, виж! Находка! Голяма работа! Вървя си аз, значи, по стълбите и тъкмо да изхвърча от блока, гледам на входа на мазето това съкровище. Стои и не мърда. Доближа-
вам го – нищо. Оглеждам го – не реагира. Абе я, викам си, да го взема за ракетата. Какво ще кажеш? Идеал Петров! Още пет такива парчета и ще покрием цялата красавица. Гледай!
ВЛАДКО (разглежда с интерес находката – хубава е.) Ники, бомба е! Само...
НИКИ. Какво само? Само дето ще ни трябват още пет-шест такива парчета.
ВЛАДКО. Само, викам, някой да не си я потърси.
НИКИ. Абе, нали ти казах, че я намерих до мазето. Захвърлена. Дай да я монтираме, пък който иска да си я търси. (Започват монтажа.) Преди малко минах край блока на Славчо – всички са се събрали и работят по автомобила. Знаеш ли как са излъскали шасито?
РУМИ. И техният автомобил ще тръгне, колкото вашата ракета. Той ако можеше да върви, нямаше да го захвърлят.
ВЛАДКО. Стига, че и досега ме е яд, дето ни изпревариха. Как не се сетихме навреме да го вземем за нашия клас? А техният автомобил може наистина да тръгне – на Славчо баща му им носи части и им помага. А на нас не само че никой не ни помага, ами всеки мърмори и се кара.
(В потвърждение на това е разгневеното появяване на Гирата.)
ГИРАТА. Ей, кога успяхте, бе?! Само докато се кача до горе и хоп – тенекийката изчезнала! Викам си: кой може да е, а после загрявам – само нашите ракетаджии. И веднага й намерихте местенцето, а? Ами знаете ли, че като ви свия по един шамар, ще излетите и без ракета?
ВЛАДКО. Бати Васко, ама ние помислихме, че е захвърлена.
ГИРАТА. (Съвсем възмутен.) Браво, бе! Захвърлена? Ти знаеш ли откъде съм я мъкнал? Чак от завода. (Изпусна се.) Тъй де, наистина беше захвърлена там, че си викам: защо да не я взема, става екстра за... печене на чушки.
НИКИ. Бати Васко, значи от завода я донесе? Захвърлена, викаш? Руми, ами кажи на баща си да си вземем и ние десетина парчета, нали е началник там. Бати Васко, кажи, намерил едни захвърлени тенекии там и взел една за печене на чушки, а пък на нас ни трябват за ракетата – може ли да си вземем и ние, кажи.
ГИРАТА. Руми, няма нужда – нищо не му казвай. Хайде сега – с една тенекийка ще занимаваме баща ти – малко му е другата работа... Да им се не видят и чушките – слагайте я на ракетката, важното е рекетката да стане, да полетим към звездите! Чушките и на котлона ще ги опечем. Руми, поздрави баща си, а за тенекийката не му казвай – ако има още, аз ще ви донеса и ще ви помогна за обшивката. Като ги заварим тенекй-
ките, направо ще хвръкнат. Айде, чао! (Тръгва си.)
ВЛАДКО. Ето че и ние си намерихме помощник. Обаче, Ники, страшен си – аз бях сигурен, че ще отнесем боя.
НИКИ. Грешката беше негова – намерил я захвърлена... Колкото аз я намерих захвърлена до мазето. Там готово ли е? Край на монтажа засега – започва мача на дузпи. (Взема топката, която е наблизо.)
РУМИ. (Това вече е много.) Сега пък дузпи! А няма ли да отделите и малко време за учене?
НИКИ. Руми, спокойно – ей-сега набързо ще му вкарам десет гола на твоя обожател и отиваме да учим. Днеска съм в страшна форма!
РУМИ. (Малко смутена.) Ще ти видя формата на контролната по математика! Не те ли е срам да получаваш разни мършави тройки? (Пречи им. Взема топката.)
ВЛАДКО. Срам го е и още как. Дори веднъж се беше изчервил, но какво да прави момчето като е малко тъпичко по рождение?
НИКИ. Я се скрий с твоето контролно! И без това дават такива задачи, че цял ден да уча, пак няма да ги реша. Дай топката! Владко, дръж я!
(Започва гоненица и борба за топката, Руми доста успешно я брани, но силите са неравни и накрая я хвърля.)
РУМИ. Ето ви скъсаната топка, ама и двамата ще съжалявате!
(Въпреки заплахата обаче, двамата заемат местата си.)
НИКИ. Слабандрак, готов ли си? Хайде бий, де!
ВЛАДКО. ( Шут и гол. Танцува.) Един на нула за мен. Оба, ти си. Хайде, бий де – стига си бавил топката, все едно, че водиш.
НИКИ (наглася топката и изненадващ щут, и... гол.) Ура! Видя ли се?! (Танцува.) Един на един за майстора!
(Отстрани се появява Ричи и гледа с интерес.)
ВЛАДКО. Да, ама не беше честно – не бях готов в момента.
РУМИ. Момчета, стига толкова – да вървим да учим. Тъкмо и резултатът е добър и за двамата.
ВЛАДКО. Сега вече няма да е добър за него. Ники, бия!
(Шут и трясък на счупен прозорец.
НИКИ. Ай, прозорецът на баба Яга! Сто пъти съм ти казвал да биеш фалцово! Върви сега се разправяй с нея.
ВЛАДКО. Абе, съвсем леко я ритнах тая топка – как изхвърча чак до прозореца?! Не е ли по-добре да се изпарим?
НИКИ. От всяко положение... Давай!
(Скриват се зад ракетата. Остават Руми и Ричи, когато се появява баба Райна.)
РАЙНА. Хулигани, с хулигани! Колко пъти ще ми чупите прозореца?! Ама сега вече ще ви наредя едно хубавата! Нека само да се върнат бащите ви – така ще ви наковладя, така ще ви наковладя!... Руми, къде се скриха ония гамени? Сега ще им скъсам ушите!
РИЧИ. Уважаема госпожо, извинете, че се намесвам...
РАЙНА. Ти пък кой си, бре? Сигурно си с ония бандити! Къде са?
РИЧИ. Извинете, но нищо не се е случило – само малко шум, около десетина децибела.
РАЙНА. Ще ти дам аз едни децибели! А прозореца? Бързо да го занесете на стъклар, че ми е студено!
РИЧИ. Но, госпожо, какъв студ – времето е топло за сезона. И освен това прозорецът Ви е здрав – вижте, моля Ви.
РАЙНА. (Имитира го.) Здрав. Вижте, моля Ви!... Много пък си културен. Ти откъде се изтърси – в нашия блок няма такива ... културни...
РИЧИ. Ако Ви кажа, няма да повярвате, но прозорецът наистина е здрав
вижте сама. (Сочи прозореца, който наистина е здрав – магия някаква.)
РАЙНА (си тръгва, мърморейки недоволно.) Само стряскат хората! Няма ли уроци за вас?! Те бащите ви ще се върнат!...
(Владко и Ники се измъкват от скривалището си.)
ВЛАДКО. Ей, приятел, страшен си! Благодаря ти! Ама ти наистина откъде се изтърси – гледам те, стоиш си... А прозорецът наистина е здрав. За пръв път ми се случва след такъв шут.
НИКИ. Случва ти се!... Не видя ли, че го направи на морска сол. Ама се реставрира. Даже и счупени стъкла няма по земята. Ти как се казваш?
РИЧИ. Аз ли? Малко е сложно – Ричипринсол-вайтер.
ВЛАДКО. Ричи... принтер... че и сол... Ей, приятел, ще ми изкълчиш езика. Те и нашите измислят едни имена, ама и твоето си го бива. Сестричката ми, например, я кръстиха Семерамида – на някаква царица. Уж е царица, ама през 15 минути се напишква. Искаш ли да ти казваме Ричи – хем е модерно, хем е кратко?
РИЧИ. Само Ричи? Ми-и... може – няма да се регистрирам никъде.
ВЛАДКО. Аз съм Владко, тове е Руми, а този, дето не можа да ми спаси шута, е Николай, ама можеш за му викаш Ники, щото и той няма да се регистрира, след като оправи прозореца. И как го направи тоя номер?
РИЧИ. Както те накарах и да го счупиш – лесно е – трябваше малко да засиля топката, а след това да събера стъклата. Ще ме научите ли и мене да играя?
РУМИ. По-добре не се захващай – заради този футбол са си зарязали всичките уроци.
РИЧИ. Ние на Марс нямаме уроци.
ВЛАДКО. На Марс?! Да не искаш да кажеш, че идваш от Марс.
РИЧИ. Точно така.
НИКИ. Ей, приятел, да не лъжеш, а? И с какво пристигна от Марс?
РИЧИ. С космически кораб, разбира се, още не сме овладели напълно телепортацията – можем само на кратки разстояния.
РУМИ. Значи Вие сте марсианче?! Ние мислехме, че на Марс няма живот, а вие сте също като хората.
РИЧИ. Външният ни вид обикновено е по-различен, но... Пък и не можете да ни видите с вашите телескопи.
(Дотичва Шарл.)
ШАРЛ. Бау-бау!... (На английски:) Ники, баба ти те търси.
НИКИ. Какво?!
РУМИ. Каза, че баба ти те търси.
ВЛАДКО. Ричи, това куче да не е паднало и то от Марс? Ти от кога можеш да говориш, бе?
ШАРЛ. От снощи. Ричи ме научи. Мога да говоря на котешки, на пилешки, на френски, на английски – да не искаш да ти изброявам всичките езици? Пе-ще-пе-дой-пе-деш-пе-ли?
НИКИ. Пе-я пе-си пе-гле-пе-дай пе-ра-пе-бо-пе-та-пе-та.
ШАРЛ. О кей, сър! Ама да не кажеш после, че опят я виноват.
НИКИ. И как го научи тоя помияр да дрънка.
ШАРЛ. Ей, я да не обиждаш!
РИЧИ. Чрез Преобразователя. Трябват ти само няколко секунди, за да научиш, каквото искаш.
НИКИ. Страхотно! Това е само за мене!
ВЛАДКО. То добре, ама трябва да отивам на урока по цигулка. На учителя ми му става лошо като ме слуша, ама какво да прави човека – нали му плащат. А и майка ми ще ми извади душичката с тая цигулка.
РИЧИ. Искаш да можеш да свириш на цигулка? Лесна работа – ей-сега ще те направя най-големия цигулар на света.
ВЛАДКО. Абе, чак най-големия...
РИЧИ (го докосва с Преобразователя по главата.) Готов си – сега и вашият Паганини би ти завидял, ако можеше да те чуе.
ВЛАДКО. Паганини? Да, ето концерта му в ре-мажор... Целият е в главата ми... И – Моцарт, Бетовен, Сарасате, Виенявски... Ники, разбираш ли – всичките ги зная наизуст! Дано само да не полудея!
НИКИ. Не се притеснявай – от много знания загуба няма. Ей, Ричи, може ли и мене да ме включиш за малко към това... как беше... към лаптопа си, де?
РИЧИ. Стига да искаш. Дай си ухото. Какво искаш да научиш?
ШАРЛ. Гледай да не му изтече през другото ухо.
НИКИ. Бе, виж там – малко математика, че да изкарам поне четворка, малко френски, че нямам усет към езика... (След кратка процедура е готов.) Жьо панс, къ жьо сюи пре. Ела сега пък аз да те науча да играеш футбол.
РИЧИ. Чакай, може и Румито да иска нещо.
РУМИ. Аз ли? Благодаря, нямам нужда от разни уреди за мързеланковци.
НИКИ. Тя ще става артистка!
РУМИ. Колкото мога и сама ще стана.
ШАРЛ. Румито е много талантлива.
ВЛАДКО. Да, макар че физиономията й изобщо не намеква за това.
РУМИ. Ти пък какво имаш против физиономията ми?
ВЛАДКО. А – нищо. Просто си много красива, а талантливите обикновено сме по-грознички.
ШАРЛ. Това е косвен комплимент, както казват авгличаните. Я вижте – Леополд! Хар-р... Кхе-кхе... Здрасти, Леополд, защо си нарушил така лекомислено следобедната си дрямка?
ЛЕО. Здрасти, Шарл, щом настояваш, обаче не се заяждай. Аз собствено идвам при Владко – учителят ти по цигулка най-учтиво те моли да се явиш на урока, ако е възможно преди вечеря.
НИКИ. Леле! – още един откачен! Парле ву франсе?
ЛЕО. Авек плезир, но да не губим време със странични занимания.
ВЛАДКО. А кое е основното Ви занимание, драги графе?
ЛЕО. Мисля, че Шарл беше прав като предложи да дремнем поне едно часче до обед. Ама ти сега с тая цигулка...
ШАРЛ. Не съм предлагал такова нещо. Аз викам да бяхме позакусили...
РУМИ. Аз пък най-после отивам да уча.
ВЛАДКО. Аз също ще ида да дам един урок на учителя си.
РИЧИ. Ей, знаете ли какво ми харесва най-много на земята? Че всеки прави, каквото си иска!
НИКИ. Дрън-дрън!... Това е от марсианска гледна точка. Цял куп уроци, кой с цигулка, кой с пиано, френски, немски – върви ги учи без Преобразовател! (На Шарл:) От утре ще ми носиш чантата.
ШАРЛ. Добре, обаче без хонорар няма да се правя на клоун.
ВЛАДКО. Чао! В два часа – пак тука. (Тръгват си с Румито.)
НИКИ. Ричи, готов ли си за дузпите? Ей-там ти е вратата.
ШАРЛ. Аз ще играя с Ричи, Лео, ти си с Ники! Ей-сега ще ви скъсаме от бой!
ЛЕО. Ники, ама това куче май съвсем взе да откача!
(Ричи и Ники започват играта, Шарл подскача край тях, а Лео си тръгва, но в последвалото затъмнение резултатът остава неясен.)
ТРЕТА КАРТИНА
(Двора на блока. Ники и Ричи, край които се върти Шарл.)
НИКИ. Всички се изпокриха – тяхна си работа. Искаш ли да ти покажа ракетата?
РИЧИ. Като идвахме насам, срещнахме няколко ваши спътници, които проучихме. Твърде елементарни са, но личи, че постепенно се усъвършенстват. А това е някакъв макет. (Разглежда ракетата.) Дъски и една ламарина – доста грубо.
НИКИ. Няма материали...
РИЧИ. Ще измислим нещо. Предполагам, че ще можем да направим един полет.
НИКИ. Сериозно? Истински полет? Мислиш ли, че ще можем?
ШАРЛ. Аз също ще дойда, нали? Не забравяйте, че първият космонавт на земята беше куче.
НИКИ. Всяко нещо с времето си, както казва баба ми. (Насочва се към видиоскопа, който отдавна е привлякъл вниманието му. Това е тръба, която виси на кръста на Ричи, нещо като далекоглед.) Ричи, отдавна искам да те питам какво е това?
РИЧИ. Това ли? Служи за гледане от разстояние. Може да се нарече “видеоскоп” или нещо подобно. Искаш ли да погледнеш?
НИКИ (отдавна иска.) Може. (Насочва го към блока и гледа.) У нас е баба ми – готви нещо и си мърмори – сигурно е ядосана, че още не се прибирам. (Към нов обект.) Ей, страхотно е! Румито е седнала пред бюрото си и решава задачи. Даже мога да прочета и условието.
ШАРЛ. Дай и аз да погледна, бе!
НИКИ (го отблъсква.) Я да видим какво прави Владко. Още не се е прибрал, обаче Маестрото е там... Леополд защо го няма на дивана?...
(Прехвърляме се в апартамента на Владко да гледаме заедно с Ники. Там са Лазарова и Маестрото.)
ЛАЗАРОВА. Драги Маестро, моля да ме извините, че Ви губим времето, но това момче ще съсипе всички ни с тая цигулка. (Плач на бебе от съседната стая.) Ох, и Семерамида се събуди! Семи, Семи, мама иде! (Отива и отвън:) Пак се е напишкала. Мама сега ще те подсуши. (Влиза.) Ето и кафенцето е готово. (Налива му кафе.) Заповядайте.
МАЕСТРОТО. Благодаря Ви, много сте любезна. (Пие.) Кафенцето е божествено – дори в Клуба на музикантите не могат да поднесат подобен еликсир.
ЛАЗАРОВА. О, Маестро, Вие ме ласкаете! Но Владко наистина ме безпокои – по всичко има шестици в училище, а защо не иска да свири, не ми е ясно и това е. Снощи си говорихме с баща му колко хубаво би било да стане известен цигулар. Представяте ли си: Зала “България”, Софийската филхармония, солист Владимир Лазаров – и ние на първия ред! Струва ми се, че бих умряла от щастие.
МАЕСТРОТО. Не се безпокойте, няма такава опасност.
ЛАЗАРОВА. Намирате, че няма никаква вадежда?
МАЕСТРОТО. Госпожо, какво е човекът без надежда? Но темпото. С това “ленто”, с което се движим, ще ми трябват сто години, за да закарам любезния Ви син едва до фоайето на Зала “България” – ето и сега вече половин час никакъв го няма...
ЛАЗАРОВА. Интересно защо не идва още? Откога изпратих Леополд да го извика...
МАЕСТРОТО. Леополд? Да не би да имате предвид ангорския котарак, който никога не успява да си придаде вид на буден. И как, моля Ви се, ще го извика? Сигурно ще му сочи с лапите си насам?...
ЛАЗАРОВА. О, той днес е особен... (Услушва се.) Надявам се, че това най-после са те.
(Така е – Леополд и Владко влизат.)
ВЛАДКО. Здравей, мами! Добър ден, Маестро.
ЛЕО. Добър ден.
МАЕСТРОТО. Даже прекалено е особен...
ЛАЗАРОВА. Къде ходиш пак? Лео, не му ли каза да дойде веднага?
ЛЕО. Казах му, разбира се, ама не чува! Ако не бях аз и досега щеше да е на двора.
ЛАЗАРОВА. Взимай бързо цигулката, че часът почти свърши.
ВЛАДКО. Да си призная... малко ме е страх.
МАЕСТРОТО. Млади момко, ще Ви повторя отново, че всички виртуозни цигулари са посветили целия си живот на инструмента.
ВЛАДКО (вади цигулката.) А какво са правили в останалото време?
ЛАЗАРОВА. Моля те, не задавай глупави въпроси.
МАЕСТРОТО. Въпросът би подхождал повече на уважаемия Леополд.
ЛЕО. Аз се пресъединявам към него – наистина е адски интересно какво са правили в остналото време, но кой може да ги знае? Владко готов ли си? Аз ще съм конферансът. Дами и господа, рецитал на виртуоза Владимир Лазаров! “Андалузки романс” от Сарасате! Нали го знаеш?
ЛАЗАРОВА. Лео, престани да се правиш на клоун, ако не ти се стои на балкона.
ЛЕО. Моля, тишина в залата! (Започва да дирижира, Владко свири отделни откъси от известни пиеси, разбира се, вртуозно. Ако актьорът не е цигулков виртуоз или за ролята не може да бъде поканен Минчо Минчев, изпълнението май трябва да е на плейбек.)
МАЕСТРОТО (не вярва на ушите си.) Изумително! Мистерия и фантастика в ре-мажор!
ЛАЗАРОВА. Владко, мама, не се подигравайте с нас! Магнитофона ли сте включили? (Търси го.) Няма нищо. Ох! Ама как така – изведнъж?!...
ЛЕО. Драги Маестро, тук няма никаква мистерия, но за фантастиката сте прав. Но нали и самата пиеса е фантастична.
МАЕСТРОТО. Изумително! Никой никога не е свирил така! Аз съм смаян и в си-бемол! Браво, Владимире! Браво, моето момче! Брависимо! Гениалисимо! Аз съм велик! Кога успях да те науча така?! Аз съм учител на Краля на цигуларите! Паганини, Крайслер, Яша Хайфиц?!... Ха-ха-ха! Не ме карайте да се смея – могат само да ти разгръщат нотите! Но той свири даже и без ноти, Боже мой!
ЛАЗАРОВА. Маестро, успокойте се – ей-сега ще Ви дам валерианче, Ох, то и аз ще взема.
МАЕСТРОТО. Подгответе се – тук след малко ще дойдат пресата, телевизията, кинохрониката! Аз ще ги осигуря! Ще сключа договори в Париж, в Милано, в Лондон, в Карнеги-хол ще те заведа! Очаква ни слава, слава! (Отива да осигурява славата.)
ВЛАДКО. Мами, докато дойде славата, дай един сандвич, че трябва да бягам на училище.
ЛАЗАРОВА. Владко, ама как така?...
ВЛАДКО. Малко е сложно за обяснение... (Двамата излизат.)
ЛЕО. Това славата е шумно нещо. Я аз да му изтегля едно сънче, докато дойде кинохрониката, че тя сигурно и говорящ котарак не е виждала. (Свива се на кълбо на дивана и изглежда, че заспива, защото става тъмно.)
ЧЕТВЪРТА КАРТИНА
(Вечерта в апартамента на Румито. От касетофона се носи силна музика – някакъв известен състав. Руми танцува. Наоколо са разхвърляни дрех от гардероба на майка й, които тя пробва и е облечена смешно и живописно. На фотьойл, независимо от шума, спи Пуси. Влиза Фани.)
ФАНИ. Руми, помолих те да спреш тая какафония. И на какво си се направила пак – що за мания да обличаш старите ми дрехи? Престани да се кълчиш най-после и прибери тоя панаир.
РУМИ. Мамо, “какафонията” се изпълнява от най-модерния състав в момента, а “кълченето” ми е танц, който отлично поддържа линията.
ФАНИ (спира музиката.) Малка си още да се грижиш толкова за линията си.
ПУСИ (се събужда и започва грациозно да се протяга.) Не си права, скъпа Фани, - жената трябва да се грижи за линията си, както мъжът – за силата си, без ограничения във времето.
ФАНИ. Пуси, тебе бих те помолила да се преместиш в моята стая, че откакто проговори, постоянно се страхувам да не окажеш отрицателно влияние върху Румито.
ПУСИ. И в какъв смисъл ме виждаш способна на това?
ФАНИ. Все още – в неопределен, но да не мислиш, че не знам за покривните ти истории с Леополд и Васка. И какво правите постоянно на този покрив?
ПУСИ. Гледаме луната. Обикновено – философски и пеем песнички от котешкия фолклор, без да се страхуваме, че някой полудял камион може да ни смачка.
ФАНИ. Всеки с интересите си... Само че от вашия фолклор цяла нащ не можах да мигна.
ПУСИ. О, съжалявам.
ФАНИ. Моля. А преди малко видях пред апартамента на Лазарови цяло стълпотворение от журналисти с камери и фотоапарати. Ако са дошли да интервюират Леополд, защо и ти не отидеш – може да те покажат по телевизията.
ПУСИ. Защото предпочитам спокойствието и домашния уют пред славата. А истинската причина за бъркотията е Владко или по-точно Маестрото.
ФАНИ. Че какво тлкова е направил Владко?
ПУСИ. Свирел като богче Сарасате и другите там... Юлий Цезар...
ФАНИ. Сигурно имаш предвид Цезар Франк?
ПУСИ. Възможно е. А понеже Владко не е вкъщи, Леополд дава интервюта. Благодаря за поканата – ще се оттегля в твоята стая. Всяка котка трябва да си спазва режима. (Грациозно се оттегля.)
ФАНИ. Цял живот може да прекараш с едно същество и накрая да се окаже, че не го познаваш...
РУМИ. Ех, пък ти, мамо, какво й е толкова на Пуси – катка като котка...
ФАНИ. Само че хитра колкото три мадами.
РУМИ (нещо се суети.) Мами... Аз... хубава ли съм?
ФАНИ. Ама че въпрос. Разбира се, че си хубава. Но това не значи, че трябва да се правиш на клоун. Хайде, сваляй тия парцали и си измий лицето.
РУМИ. Добре де – нищо няма да им стане на тоалетите ти. Мами,... обаче ти не ме гледай като свое дете – опитай се да ме видиш така... от дистанция и кажи хубава ли съм. Ама честно.
ФАНИ. Но, Руми, какво ти става? Откъдето и да те гледам, ти си най-хубавото момиче, което съм виждала.
РУМИ. Да, бе... Виж, ти наистина си хубава. (Гали я.) Какви коси имаш! Какви очи! И си една такава... грациозна като Пуси.
ФАНИ. О, благодаря ти...
РУМИ. А пък аз съм толкова... грозна. Чак ме е яд да се гледам! И носът ми е чип. Нали е чип? А косата ми – една такава – руса и никаква...
ФАНИ. Я стига! Откъде ги измисляш все едни такива?... Казах ти, че си най-хубавото момиче, което съм виждала.
РУМИ. Да бе – от нашия блок до първи април. Мами?...
ФАНИ. Какво пак?
РУМИ. Мислиш ли, че мога да стана актриса?
ФАНИ. Разбира се – ако се учиш и желаеш това.
РУМИ. Ами нали каза, че съм била красива?
ФАНИ. Е, та?...
РУМИ. Красивите не са ли бездарни?
ФАНИ. Това пък кой го измисли? Не съм чувала за такова правило.
РУМИ. Ами... Владко.
ФАНИ. Аха, богът на цигулката.
РУМИ. Това с цигулката е работа на Ричи.
ФАНИ. Кой е този Ричи?
РУМИ. Едно момче. Казва, че е пристигнал от Марс с космически кораб и може всичко. Това, че котките и Шарл говорят е негова измислица.
ФАНИ. Боже мой, и Шарл ли говори?! И какво казва Шарл?
РУМИ. Може да ти обясни всичко, което те интересува – на френски, английски, на котешки, пилешки и прочие.
ФАНИ. Хайде де – чак и на пилешки. Остава пилетата да започнат да лаят. Какво стана днес в училище? Нещо интересно?
РУМИ. Ами... правихме контролна по математика. Аз май имам една грешка във втората задача.
ФАНИ. Ами като се разсейваш даже от мухите.
РУМИ. Обаче, мами, най-интересното беше, когато Ники си предаваше контролноото.
ФАНИ. Че какво толкова интересно е имало?
РУМИ. Как какво? Учителката едва прочете задачите, а той си носи тет- радката. “Отказваш ли се?” – пита го тя, а той се хили като слънчоглед: “С удоволствие бих се отказал, вика, от такива елементарни задачи, но ще си помислите, че не мога да ги реша.” И си хвърля небрежно тетрад- ката на катедрата. Друг път пухти като локомотив, ако трябва да събере даже две и две, а сега: “Може ли да изляза?” – вика. Госпожата го гледа и не вярва на очилата си – ваднага започна да му проверява решенията, а Ники ги направил в няколко варианта, един от друг по-сложни. Госпожата ме помоли аз да допиша задачите на дъската и до края на часа стоя загледана в една точка или по-точно – в една въпросителна. След часовете в школата разучавахме нов етюд. Искаш ли да ти го изиграя? Слушай сега... (Чува се шум – някой идва.)
ФАНИ. Чакай малко – сигурно баща ти се прибира, върви да се оправиш.
РУМИ. Добре, ама след това ще ви го изиграя. (Излиза. Фани започва да прибира разхвърляните дрехи. Затъмнение, а осветлението ни пренася в двора, където са Ричи и Ники, който е гледал горната сцена през видиоскопа.)
НИКИ. Ричи, знаеш ли коя е най-голямата сензация на деня? Да не си мислиш, че е пристигането на вашия кораб? Нищо подобно – най-голямата сензация е, че си реших задачите. Нали чу Румито. Сега всички деца от класа сигурно разказват същото на родителите си.
РИЧИ. Като ги решиш и следващия път, ще престанеш да бъдеш сензация.
НИКИ. Тогава ще трябва да измислим нещо друго – хубаво е човек да бъде център на внимание.
РИЧИ. Да, но заради нещо, което си заслужава.
НИКИ. Прав си. Искаш ли да отидем у Румито и да видим етюда й на живо?
РИЧИ. Може. Ако смяташ, че няма да пречим на родителите й.
НИКИ. Защо пък да пречим – може даже да им помогнем с нещо – нищо не се знае. Прибери си тръбата и да тръгваме.
(Тръгват, затъмнение, а ние отново се насочваме към Фани, която продължава да разтребва. Влиза Борис.)
БОРИС. Здравей, скъпа. (Целува я.)
ФАНИ. Здравей. Как така рано тази вечер?
БОРИС. Рано, защото ще имам доста работа. Дай да хапна нещо, че да почвам. (Вади чертожна дъска и я нагласява.)
ФАНИ. Отново прословутия ти проект ли?
БОРИС. Да, и утре трябва да го предам на всяка цена.
ФАНИ. Не стига, че по цял ден те няма, ами и вечер не можем да се видим като хората.
РУМИ (се появява вече в нормален вид.) Татик, здравей! (Целува го.) Мамито пак ли те възпитава? Мами, искам да те попитам кои се възпитават по-лесно – децата или възрастните?
БОРИС. Ако имаме предвид нас двамата – сигурно децата, чипоноске.
РУМИ. Мами, нали ти казах, че носът ми е чип, а ти ме заблуждаваш, че не бил! Татенцето поне е искрен.
ФАНИ. Не го слушай татенцето си – той е специалист по чертежите.
РУМИ. А сега ще ви изиграя етюда.
БОРИС. Руми, не съм сигурен, че имам време...
РУМИ. Не е дълъг. Първо ще ви го разкажа... (Звъни се.) Момент да видя кой е. (Излиза и се връща с Ричи и Ники.) Мами, това е Ричи, за когото ти говорих, а това е непознатият досега Ники.
НИКИ. Дойдохме да видим на живо етюда на Руми, може ли?
ФАНИ. Разбира се, заповядайте. (Настанява ги.)
БОРИС. А откъде знаете, че Руми ще изпълнява етюд?
РУМИ. Татко, това са подробности! И така – първо да ви го разкажа. (Разказва етюд, подбран от режисьора, а след това успешно го изиграва. Ако и публиката й ръкопляска, значи е било много добре.)
БОРИС. Браво, на тати артистката! А сега ще те помоля да заведеш гостите си в твоята стая, че имам страшно много работа. Този проект ми взе здравето, а утре трябва да го предам на всяка цена.
ФАНИ. Ами да – старата история – оставяш всичко за последния момент!
БОРИС. Фани, не пред децата...
ФАНИ. Че защо – нека да видят какви не трябва да станат като пораснат.
НИКИ. Лельо Фани, извнявай, ама не разбирам какво толкова спорите за някакъв си проект. Нали Ричи е тук, бъдете спокойни – всичко ще бъде наред. Но нека най-напред да погледна аз. (Разглежда проекта.) Да-а, интересно... Обаче, чичо Борко, решението ти не е много оригинално. Ако искаш, мога да ти предложа нещо по-добро – по-евтино и по-красиво. Освен това, тук си допуснал грешка в изчисленията...
БОРИС (вижда грешката.) Я гледай – същински професор! Ти пък откога научи математиката?
НИКИ. От тази сутрин. Може ли едно моливче?
БОРИС (му подава.) Я да видим.
НИКИ. Само минутка. (Пише бързо.) Готово. Ето ти два варианта – избери си, който искаш, но според мене вторият е по-добър, сетих се за него няколко секунди по-късно.
БОРИС (проверява изчисленията.) Ей, Ники, знаеш ли какво си написал?
НИКИ. Изчисления за някакъв полуробот – голяма работа. Мога да го направя и по-съвършен, но така ще изпреварим техническата революция и ще ти завиждат за Нобеловата награда.
БОРИС. Фани, чуваш ли го – голяма работа! Ние в Института половин година си блъскаме главите с тоя проект, а той – за две минути два варианта...
НИКИ. Няма смисъл да се мисли повече – това е най-оптималното решение.
ФАНИ. Боре, успокой се – те днеска всичките са полудели.
БОРИС. И го казваш така, сякаш всеки ден десетгодишни хлапаци с тройка по математика решават интегрални и диференциални уравнения от висока степен? Всички били полудели! Ами само няколко такива “полудели” могат да се справят с техническите проблеми на века само за два часа.
РУМИ. Той днес получи шестица по математика и смая госпожата не по-малко от тебе.
БОРИС. Каква шестица – на него и стотица му е малко. Той сигурно и вечен двигател би могъл да конструира. Ники, сигурен ли си, че нищо ти няма?
НИКИ. Чичо Борко, добре съм, ама да не прекаляваме.
БОРИС. Добре, добре.. Аз ей-сега, за два-три часа ще го начертая.
НИКИ. Два-три часа?! Вие, инженерите, часовете май ги имате за нищо.
Ричи тия неща ги върши за нула време. Ричи, ще помогнеш ли на чичо Борка?
РИЧИ. С удоволствие, но чертежът вече е готов.
БОРИС (го гледа и не вярва.) Вярно бе – ето го! По новите изчисления! Фани, дай ми чаша вода и ме заведи да полегна малко – тия инженери направо ме съсипаха.
ФАНИ. Ами сега поне не можем ли да идем на ресторант? (Излизат с Борис.) Спокойно де – нали си свърши работата...
НИКИ. Е, той сам си призна, че тоя проект щял да му вземе здравето. Ричи, знаеш ли кое им е най-лошото на възрастните – че отдават на всяко нещо по-голямо значение, отколкото то заслужава.
РИЧИ. И че им липсва достатъчно фантазия.
РУМИ. А според мене най-лошото е, че не са вече деца.
НИКИ. Права си – един ден и ние сигурно ще съжаляваме за това.
РИЧИ. Не почвай от сега – има време дотогава.
ФАНИ (влиза.) Ричи, благодаря ти. Елате да ви почерпя. Искате ли торта с портокалов сок?
НИКИ. Може...
(Отиват да ги черпи. Затъмнение.)
ПЕТА КАРТИНА
(На другия ден в двора. Ники и Ричи играят на дузпи, Владко е рефер, отстрани – Руми и Шарл.)
ВЛАДКО. 19 на нула! Ники, ти си. Готови! Шут! Браво, Ричи! (Който пак спасява.) Скачаш като пантера. Ники, през цялото време биеш с всичка сила и нито един гол – и с мене стана същото. Дори прозореца на баба Райна не можах да счупя. Ако се наложи, Ричи ще скочи чак до покрива на блока и пак ще улови топката.
РИЧИ. Харесва ми тая игра. Като се върна на Марс, ще направим страхотен отбор.
НИКИ. И няма начин да не спечелите междупланетното първенство – нашите поне ще ги биете без проблеми сто на нула.
РИЧИ. Извинявайте, момчета, но и мене ме хвана жаждата за победа. Следващия път и вие ще имате моите способности и тогава сигурно ще победите. А сега да изпием по една кола. (Доставя кола на всички.)
ШАРЛ. Ако може, бих изпил чаша мляко, вместо тази... хм... така наречена кола.
РИЧИ (му подава чаша мляко.) Разбира се, заповядай.
НИКИ. Ричи, имам една идея.
РУМИ. Сигурно пак е гениална.
НИКИ. Тъпа е, ама ще свърши работа. Слушай сега: ти ще ни научиш да играем като тебе – мене, Владко и още осем момчета от нашия клас. Е, няма да ни учиш де, ами с онова... ти знаеш... И, значи, правим един футболен отбор и ставаме световни шампиони. Ще бием даже и бразилците! Съгласен ли си? Ще те направим капитан на отбора.
ШАРЛ. Това е най-доброто от всички предложения за повишаване нивото на българския футбол, които съм чувал.
ВЛАДКО. Браво, Ники, страхотна идея! Световни шампиони! Само че... аз май няма да мога да участвам – имам уговорени концерти поне за една година – Лондон, Париж, Сидней... – нали разбираш, Маестрото се е погрижил да ми оситури световна слава по друг начин.
РУМИ. Ще те включат в резервите – все ще намериш някоя пролука да се явиш и на терена. Тъкмо ще имаш две световни слави.
ШАРЛ. Ахтунг, ахтунг! Задава се баба Райна.
(Всички си придават невинен вид. Влиза баба Райна с голяма торба, пълна сигурно с разни продукти.)
РАЙНА. Ох, изморих се – тия пусти крака не държат вече. А вие какво сте се престорили на херувимчета? И пак играете. Не ви ли омръзна тоя пусти футбол.
ШАРЛ. Ами тренират за световното.
РАЙНА. Ще им дам аз едно световно! Пак ли ми счупихте прозореца? Няма ли уроци за вас?
ШАРЛ. Има, ама те ги знаят по-добре от учителите.
РАЙНА. Ти да мълчиш! Кучешка работа! Къде се е чуло и видяло някой да знае повече от учителите? Я по-добре ми занеси чантата.
(Шарл взема чантата и хуква към входа, ако има такъв, а баба Райна закуцуква след него.)
РИЧИ. Руми, защо баба Райна е винаги ядосана и все се кара? Тя лоша ли е?
РУМИ. Лоша? Баба Райна?! Откъде го измисли? Че аз по-добра жена от нея в целия блок не познавам. Да знаеш само какви кифлички прави – ще си оближеш пръстите. Не я слушай, че постоянно се кара – просто е нервна, защото е стара и болна.
РИЧИ. Ами тогава да й помогнем. Искаш ли? Гледай.
(Баба Райна изведнъж се подмладява – става леля или кака Райна – млъда и хубава жена.)
РАЙНА. А вие се прибирайте да учите, че като дойдат бащите ви... (Збелязва промяната.) Божичко, какво ми стана?! Това аз ли съм? Вие да не се шегувате пак с мене? Уж съм аз, а пък не съм аз... Аз съм само че 30 години по-млада... Сигурно сънувам – то насън какво ли не се случва на човека!... Да беше жив сега дядо ви Панайот да ме види!... Ще отида да си облека новата рокля – да се порадвам малко – поне докато се събудя. А после ми елате на гости – опекла съм чудни кифлички с какао. Младост, че пак младост! Няма нищо по-хубаво от младостта, макар и насън. Руми, много си сладка! А вие си играйте, ритайте колкото си искате. Шарл, дай ми чантата – сега мога да си я нося и сама – ама къде се запиля това куче?
НИКИ. Лельо Райне, той ти занесе торбата у вас – нали така му заповяда?
РАЙНА. И той е добро куче. Хайде, чао! Ще ви чакам вкъщи. (Отива да търси Шарл и да се радва на младостта си.)
РУМИ. Ричи, бъди по-внимателен, моля те – баба Райна едва не припадна, а сега мисли, че сънува.
НИКИ. Ако е нещо хубаво, няма загуба и да го сънуваш.
ВЛАДКО. Ричи, трябваше да я направиш на 12 години, че и тя да си поиграе малко с нас, но и така сигурно е на седмото небе от радост.
НИКИ. Нищо, след малко ще свикне, само че ще трябва да си смени паспорта. Никой не е умрял от подмладяване. Видяхте ли я как хукна като малко момиченце?
(Появява се Гирата, който сигурно е на финала на тренировката си. Прави дихателни и др. упражнения.)
ГИРАТА. Ей, пепелчуци, може ли малко така – по-настрани, че имам тренировка. Внимавайте да не бутна някого. (Надува перки.) Раз! Два! Вие с какво се занимавате? А – футбол. Стига с тоя футбол, бе! Не разбрахте ли, че няма да го бъде? Я елате при мен да ви направя щангисти. Световни шампиони! Ники, какво ще кажеш?
НИКИ. Ами, не знам дали... такова...
ГИРАТА. Няма не знам, няма такова! В щангата е истината – сила, красота и хармонично развито тяло – мене гледай и няма да сбъркаш.
ВЛАДКО. Бати Васко, ти колко вдигаш?
ГИРАТА. Аз ли? Сега минавам в по-ниска категория, че малко съм намалил постиженията си, но до републиканското ще вляза във форма. (Домъква стабилна щанга – бутафория, която наподобява голата истина.) Как ви се струва? Вижте каква красавица! Царица! Раз, два! (Загрява.)
ШАРЛ (който се е върнал в това време.) Извинете, тези колела търкалят ли се?
ГИРАТА. Кой каза тая глупост? (На Ричи:) Малкия, ти ли бе? Не те познавам, но като те гледам, би трябвало да си по-интелигентен.
РИЧИ. Въпросът бе зададен от Шарл. (Обяснява му:) Не се търкаля, а се вдига – стокилограмова щанга – служи за тренировка на по-слаби щангисти.
ГИРАТА. Ей, малкия, внимавай! Без обиди! Ще ти кажа аз кой е слаб щангист. През миналия сезон бях на осмо място в градското първенство! А вас като ви гледам какви сте слаботелесни кишльовци, едва ли някога ще вдигнете нещо по-тежко от футболна топка, ха-ха-ха!...
РУМИ. Бате Васко, не им обръщай внимание – нали ги знаеш какви са. На състезанията пак ще дойдем с татко да викаме за тебе.
ШАРЛ. И това нещо, значи, го вдигате? Цялото?
ГИРАТА. Абе, куче, като се научи да говориш, не ти ли дойде и малко ум в главата? Че мога ли да вдигна само половината?
ШАРЛ. И аз това се чудя, обаче цялата ми изглежда много тежка. Би ли ни направил една малка демонстрация? (Отива при Ричи и нещо му шепне.)
ГИРАТА. Ами нали затова съм дошъл – да тренирам. Я по-настрана. Пази се! Гледайте внимателно как се прави движението – нарича се изтласкване. Ху-ху! Хващам, защипвам палеца. Пак хващам, защипвам. Опората трябва да бъде стабилна. Раз! (Опит да вдигне щангата, но тя изобщо не помръдва, втори и трети опит със същия ефект.) Кво става тука, бе?! Вчера я вдигах, нищо й нямаше – да не сте й сложили нещо? (Оглежда я – нищо й няма. Нов опит – ху-ху! – успява само да я повдигне малко от земята. Уморен я пуска, рита я.) Ай, да му се не види – тая щанга изведнаж стана 200 кила! (Огтлежда я и мърмори нещо.)
ШАРЛ. Ники, ти няма ли да опиташ – нали бати Васко те покани. (Шепне му нещо на ухото и го бута към щангата.) Давай, бе – и да не я вдигнеш няма да се изложиш повече от бати Васко.
(Ники все пак колебливо отива до щангата и не много привично, но затова пък с лекота я вдига – без крачки и прочие хватки. Два-три пъти я сваля до гърдите си, все едно, че загрява с нещо леко. Гирата го гледа смаян. Ники оставя щангата и прави едно ху-ху! Гирата отива до нея и се мъчи да я вдигне, но дори не може да я отлепи от земята.)
ГИРАТА. Ники, ела тука! Хайде пак – покажи как го правиш!
НИКИ. Ами де да знам как – проста работа. Гледай. (Повтаря упражнението.)
ГИРАТА. Ники, колко си килограма?
НИКИ. Аз ли? 50 – 60 – де да знам.
ГИРАТА. С тия килограми и с тая тежест без всякаква техника ще поставиш световен рекорд! Тръгвай с мен – отиваме във федерацията!
НИКИ. Ама, бате Васко, няма начин... Много ще ми станат рекордите... (Дърпа се от непредвидената беда, но за щастие идва баба Райна, която го спасява.)
РАЙНА. Васко, остави момчето. И без това едва ли ще му признаят рекорда. Тръгвай с мене – довечера сме на дискотека, а сега ще те заведа на разходка да се релаксираш. Тръгвай като ти казват! Чао, малките!
ГИРАТА. (Порядъчно объркан, но пленен от младата Райна:) На вашите услуги, мадам! Приятно ми е – Васко се казвам. Ники, утре отиваме във федерацията! Чао! После ми замъкни щангата в мазето. (Излизат с Р.)
НИКИ. След него:) Стига да мога да я мръдна. Хайде към ракетата, че днес покрай тия глупости съвсем я забравихме.
(Ракетата е покрита с плат и когато го свалят, виждат, че вместо дървения макет блести нова истинска ракета от сребрист метал. На корпуса й с червени букви пише “МИР”. Всички я оглеждет с възхищение и коментират: Тове е люкът, Това са илюминаторите, моторите и т.н.)
ВЛАДКО. Рич, това е твоя работа, нали? Страхотна е! Според тебе може ли да лети?
РИЧИ. Разбира се, че може, иначе защо е тук? Хайде, качвайте се всички.
(Ники и Владко са най-нетърпеливи. Шарл души наоколо подозрително.)
ВЛАДКО (се показва и вика Руми:) Ела да видиш – чудесна е! Вътре е истински комфорт. А казваше, че тая ракета никога няма да полети.
(Руми се качва в ракетата.)
РИЧИ. Шарл, хайде – след малко излитаме.
ШАРЛ. Не съм сигурен, че ми се лети особено настоятелно...
РИЧИ. Давай, давай, не бой се.
ШАРЛ (се дърпа.) Ще ида да извикам Леополд или Васка – може пък на някой от тях да му се хвърчи. И без това доста кучета вече летяха, някои още се въртят горе... Имаше и маймуни – за котараци обаче не си спомням.
РИЧИ. Щом в едно нещо има традиция, значи е по-лесно, нали?
ШАРЛ. За някои неща предпочитам да не съм продължител на традицията. Значи викаш, че не е много опасно? Добре, ама на твоя отговорност.
РИЧИ (го набутва в ракетата и отвътре:) Готови ли сте всички? Шарл, сложи си колана! Готови! Излитаме!
(Ракетата “излита” със звукови и светлинни ефекти. Докато тя е в полет, слушаме следната песен:
Лети, лети в небето
най-мирната ракета
и се носят над земята
с песен весела децата.
И където ний преминем,
радостни цветя цъфтят,
нека сред простори сини
да живее в мир светът.
След песента ракетата каца по същия ефектен начин. Пасажерите излизат радостни и възбудени.)
НИКИ (си гледа часовника.) Три часа сме летели, а ми се сториха като миг. Обиколихме цялата земя за нула време. Ричи, ти си Царят на космонавтите!
ВЛАДКО. Видяхте ли Шарл как важно разговаря с лъва и с чакалите в Африка? И се правеше на извънземен.
НИКИ. Шарл, на лъвски или на чакалски си приказвахте? Какво ти казаха, ако не е тайна?
ШАРЛ. Същото, каквото ти казаха на тебе пингвините и белите мечки на северния полюс.
ВЛАДКО. На мене една мечка ми каза, че като те гледала как трепериш и на нея й ставало студено.
РУМИ. А малките пингвинчета са големи сладури! Как само ходят – важно-важно!... (Имитира ги.)
НИКИ. Само онова нефтено петно в океана ми развали настроението. Беше огромно и пълно с мъртви риби... Ричи, добре, че го почисти.
РУМИ. Ако децата управляваха земята, много нещастия щяха да бъдат избегнати.
РИЧИ. А защо да не могат? Щом аз съм тука, всичко е възможно. От този момент вие сте Новото Правителство на Земята и каквото кажете, това ще бъде. Чакам вашите нареждания.
РУМИ. Ричи, чакай... Аз само така... Ами ако объркаме нещо? Досега децата никога не са управлявали – нямаме опит...
ШАРЛ. Абе, какъв опит ти трябва, за да управляваш – всеки го може.
РИЧИ. В този момент всички радио и телевизионни станции съобщават, че отсега нататък ще управляват децата. Давайте предложения.
НИКИ. Добре бе... Можеш ли да направиш така, че всички деца да бъдат сити и добре облечени?
ШАРЛ. Ако искате да спечелите подкрепата на всички кучета, предлагам...
ВЛАДКО. Шарл, чакай първо да оправим хората.
ШАРЛ. Хайде пак – да мислим първо за себе си! Преди всичко трябва да се погрижим за природата – за животните и растенията – иначе пак ще бъде същото.
НИКИ. Шарл, ти май ще вземеш цялата власт в лапите си. Искаш ли да те изберем за министър на екологията?
ШАРЛ. Предпочитам... хранителната промишленост.
РИЧИ (получава съобщение.) Приятели, сега май няма да стане това, което сме замислили, но утре съдбата на земята ще бъде във вашите ръце – запомнете това добре и се гответе за него.
ШАРЛ. Абе, знаех си аз... (Души.) Не ви ли мирише на ангорски котарак, къпан със шампоан “Бебе”? И това ако е добър вкус, аз ще съм Баскер- вилското куче! Здравей, Лео.
ЛЕО (наистина се появява:) Здравей, Шарл, но с мене са Пуси и Васка. (Така е.)
РУМИ. Пуси, къде скиташ пак – цял ден те търся!
ПУСИ. Скитам? Що за израз? Моля те не вземай маниерите на скъпото си майче... Идваме от телевизията, където имахме интервю на живо – това според тебе скитане ли е? Само че прекъснаха предаването, за да излъчат извънредно съобщение, че децата щели да управляват. Вярно ли е?
ШАРЛ. Това е идея на Ричи, ама не знам... Май няма да я бъде.
ПУСИ. Тогава мога ли да помоля да се обърне по-голямо внимание на сиамските котки?
ВАСКА. Айде пак – на сиамските, на ангорските, на китайските...
РУМИ. Пуси, какво по-голямо внимание – лошо ли ти е в стаята на мама?
ПУСИ. Не че ми е толкова лошо, но мненията ни май не съвпадат... по някои принципни въпроси.
НИКИ. Васка, тебе какво те питаха?
ВАСКА. Кой, например, какво да ме пита?
НИКИ. Ами на интервюто.
ВАСКА. А – те Леополд и Пуса – аз, естествено, не участвах.
НИКИ. Естествено?
ВАСКА. Щели сме да станем много тримата и не знам какво... То пък голяма загуба – само който не е минал край телевизията, него не са го интервюирали.
РИЧИ. Приятели, това е баща ми.
БАЩАТА (който пристига:) Здравейте. (Всички му отговарят.) Ричипринсолвайтер, в какви истории си се забъркал? Оставих те само за два дни и ти реши да промениш целия ред на Земята? Нали знаеш, че е строго забранено да се намесваме в живота на хората?
РИЧИ. Но това беше идея на Руми.
БАЩАТА. А – и ти веднага бързаш да се изявиш като кавалер. Само че засега трябва да оставим децата сами да осъществяват мечтите си.
ВЛАДКО. Сър, нищо лошо не сме направили. Изглежда, че и на Марс възрастните са същите, както и тука.
БАЩАТА. Сигурно – както и децата навсякъде са еднакви. И малкото марсианче заприлича на земните деца – увлече се по футбола и започна да се влюбва във всичко – чак индикаторите му на кораба започнаха да светят червено.
РУМИ. Че какво лошо има в това да се влюбваш?
БАЩАТА. Ричи, сбогувай се с приятелите си – тръгваме веднага.
ШАРЛ. Сър, а не може ли Ричи да хване следващия полет?
РИЧИ. Довиждане, приятели, трябва да тръгвам, но вие не ме забравяйте. Не забравяйте и мечтите си, които можете да осъществите и без мене.
(Всички се сбогуват с Ричи – котките се омилкват, Шарл скача на раменете му и го ближе по лицето, децата го прегръщат и пр. Ричи и баща му си тръгват. Останалите викат, лаят, мяукат и махат след тях.)
ШЕСТА КАРТИНА
(На двора са трите котки и Шарл.Старата ракета. На небето се появява Голямото Светещо тяло.)
ШАРЛ. Я вижте какво се появи на небето!
ВАСКА. Това е ГСТ – Голямо Светещо Тяло.
ЛЕО. Най-общо може да се каже и така, но според мене е летяща чиния.
ВАСКА. Нали ти казах, че летящи чинии няма.
ШАРЛ. Каквото и да е това, важното е, че Ричи си отива с него.
ВАСКА. Вярно. Жалко за хубавите луканки и саламчето – отсега пак съм на мухлясал кашкавал и ...
ПУСИ (го прекъсва:) Васка, не бъди елементарен!
ВАСКА. Да си практичен, не значи да си елементарен. На вас ви е лесно – мляко, телешка пача – само си облизвате мустаците, а аз...
ЛЕО. Ако има нещо, за което да съжалявам, това е телевизията – срешат ти козината, сложат те пред камерата и ти задават въпроси. И всички те гледат.
ШАРЛ. И аз съм гледал разни интервюта, ама направо е тъпо, особено когато лъжат. Виж, когато дават конкурси за най-хубаво куче, това е друга работа – и забавно, и развлекателно.
ЛЕО. Че то не е ли едно и също?
ШАРЛ. Кое?
ЛЕО. Забавното и развлекателното.
ШАРЛ. В някои случаи може и да не е. А ти не ми се прави на много хитър!
ПУСИ. Ах, Лео, остави го маля ти се тоя простак!
ШАРЛ. Простак?! Да не би мене да нарече така?
ПУСИ. А ти да виждаш друг простак наоколо?
ШАРЛ. Ах, ти! Ей-сега ще ти скъсам сиамския кожух!
ВАСКА. Шарл, обаче да знаеш, че някой ден ще ти издера носа!
ШАРЛ. Ти ли, бе?! Аз пък още сега ще ви откъсна опашките! И на тримата!
(Кратка схватка и Шарл хуква да гони котките, както е било винаги досега. Идват децата.)
ВЛАДКО. Ричи си замина и всичко стана пак, както си беше – баба Райна е стара, кучето пак гони котките...
НИКИ. Какво си мърмориш под носа?
ВЛАДКО. Ники, знаеш ли, мисля си дали сме същите.
НИКИ. Как така дали сме същите? Разбира се, че сме същите – ти какви искаш да бъдем?
ВЛАДКО. Не съм сигурен – май вече забравих всички цигулкови парчета. А ти помниш ли как се решаваше оня проект.
НИКИ. Проекта ли? Хм, хм... Не си спомням. Много важно – сега ще седна да мисля за някакъв си проект.
РУМИ. Ники, Владко иска да каже, че вече нямате способностите, които ви даде Ричи – сега той може пак само да скърца на цигулката, а черте- жите на баща ми на тебе ще ти бъдат толкова ясни, колкото и на Пуса.
НИКИ. Абе, има нещо такова, ама...
ВЛАДКО. Спомняш ли си какво каза бащата на Ричи – като си отидат, на земята всичко ще бъде по старому. Само Румито не прътърпя никакви промени – все си е такава.
РУМИ. Каква – такава?
ВЛАДКО. Ами – такава... Само можеш да съжаляваш, че не можа да изпиташ красотата на някоя своя мечта – като мене, например, с цигул- ката. Никога не съм си представял, че мога да изпитвам такова голямо щастие от музиката. Ех, да можех и сега да свиря така! Това ще бъде мистерия и фанатастика във фа-диез и за Маестрото.
НИКИ. Владик, още малко и ще заплачеш. И аз загубих всичките си гениални способности, но не се оплаквам – голяма работа – ще преживеем и без тях.
РУМИ. Момчета, момчета, забравихте ли какво ви каза Ричи – вие можете да станете, каквито поискате, стига да се стремите да го постигнете. Искате ли да си обещаем, че ще бъдем винаги заедно и ще си помагаме във всичко?
ВЛАДКО. Разбира се, че искам.
НИКИ. И аз нямам нищо против – даже след като един ден се ожените.
РУМИ (го удря по главата.) А когато ни бъде трудно, ще си спомняме за Ричи – за малкото добро Марсианче, което искаше да направи всички щастливи!
(Прегръщат се през раменете и излизат. Или като втори вариант могат да изпеят една песен по следния подобрен текст:
В небето има една планета,
на която живее Ричи,
Марсианчето Ричи, което
всички деца обичат.
(Появява се Ричи:)
Аз ще идвам при всеки от вас
всеки ден, всяка нощ, всеки час!
ВСИЧКИ:
Само за миг затворете очите
И литва Корабът на мечтите!
РИЧИ:
Аз ще идвам при всеки от вас
във игрите, във къщи, във клас!
ВСИЧКИ:
Само за миг затворете очите
и литва Корабът на мечтите!)
к р а й
© Всички права запазени!