Златно и синьо

  • Златно и синьо
В ПАМЕТ НА БАЩА МИ
СИНЪТ НА ДЕТЕТО

Остарелият град вече бавно умира
край брега на забравата,
под лазур и звезди.
Зеленикави зидове – тъмни вампири,
плесенясали къщи над лавата,
над зелени води.

В тоя град, разрушен от води и вулкани
и кръстосван от вятъра
на безкрайната скръб,
есенес влизат лингори морни кервани,
вретената запъват край шатрите,
под зеления дъб.

В тоя град потопен в тишина от коприна,
разцелуван от морави
и люлякови сенки,
съвършенство от звуци, от багри и линии
омотава платната на кораби,
що пристигат весден.

Тия стари платна, разцъфтели, надути
от смеха и надеждата
на далечна страна,
носят образи, дивно и нежно извезани
и говорят неща за ухото нечути,
като речна вълна.

Ето там, в тоя град, пълен с хубост и бедност,
под плача на безродните
дървеса и стени
съм родено, положително в люлка зелена
от листа, като всички бездомници
от незнайни страни.

Аз съм бедно дете, нямам дом и роднини,
нямам никакви спомени,
нямам дарби дори;
нито лъч на звезда от пространството синьо
ми разкри в моя сън световете огромни.
Мойта жажда гори.



ВИДЕНИЕ

Видение се спуща да обсеби
едничък миг от кроткия ти сън,
видение между стените сиви.
Заспи, дете, баща ти бди над тебе,
сърцето му блести по твоя път,
че Господ го дари с прекрасен съд,
сърцето му, в което ти почиваш
и слушаш непрестанния му звън.

Ти виждаш небеса, като безумно
страдание надвесени. Потапяш взор
в играта на поникналите шуми
край бреговете, забулени в мечта.
Съзираш там – една луна изгрява.
Трепериш насън. Спомняш си неща
от минали страдания, удавени
в лъчите на безкрайния простор.

Заспи дете. Не виждай свойте друми,
които ще погълнат радостта
и музиката; нежния ти вик
ще задушиш с отровната си пара,
ще те пленят измамните им думи.
Чуй, вековете славят младостта,
блаженството на слънчевий светлик
и силата на тоя, който вярва.



НЕ ЩЕ ЗАБРАВЯ

Не ще забравя никога часа,
когато се раздвижиха листата
на всичките дървета във леса –
листа звънтящи като чисто злато;
не ще забравя ранните звезди,
които ме пронизаха, потънаха
като елмаз в душата ми безсънна
и бликнаха вечерните води.

Не чувам вече морската вълна,
ни свирката на тъжната железница
в полетата. Ръцете морно чезнат
върху треви, порасли в тишина –
кръвта ми сякаш спира, непотребна,
очите ми за нищо не скърбят,
препълнени от блясъка, що дебне
по стъпките ми, блясъка на смърт.



НОЩЕН ХЛАД

Във тоя хлад сърцето ми изтръпва,
разлива се прохладната вода
на извора. Вълните се отдръпват
и гонят безпределната следа
на чудеса, побягнали от мене,
от моя сън, от мислите студени.

Ни вик от мрачините, нито птица,
ни радостно вълнение, ни звук
на отчаяние. Трепти Девица
в лазура, като изумруд,
пред пламенните взори на Исуса,
положен в яслите печал невкусил.

Що чувстваш, когато се люлее
смоковницата с тежките листа,
а месецът възхожда върху нея
и тегли към пристанище нощта?
Ти чуваш две души съединени:
молитвата, езиците смирени.

Във тоя час на младост непорочна
умират сенки, раждат се лъчи,
мигът на сладострастие започва,
пространството, зачудено, звучи,
затворите отново се разтварят
и лумват задушените пожари.



ЕСЕН

Далечна и стара е вече гората,
ръцете й вехнат, напукани, дим
се издига из нейните слаби недра.
Душата й спира, кръвта й се връща
назад във земята. Жълтее се злато
по нейните пръсти. Във здрача ний бдим
и не чакаме нищо – ни зной, ни зора.
При нас е родината. Близка и съща.

Напусто и нашата младост ще мине.
Напразно и нашата кръв ще пламти
от любов и не ще ни зарадва със плод,
ще гасне гладецът, от жалби покрусен.
Полето с дъждовните нощи и сини
сияния бяга, таят самоти
скъпоценното злато на своя живот.
Овчарът и стадото виждат Исуса.



ПРИЛИВ

Часът приижда. Заливът се пълни
с цветя и звукове, като душа
на радостно дете. Проникват мълнии
до дъното. Не ще се утеша.

Там трепетно се плискат в бреговете
на самотата нежните вълни,
като весла. Но все мълчат,преплетени
ръцете ни, що мракът вледени.

Водата стене, вятърът я носи,
тя има дъх на зрели плодове
от лятото, сърцето мре, жигосано,
сърцето се не буди, не зове.



ВЕТРОВЕ

Като възглавница е мек снегът,
по който се раздвижват ранобудни
поселници, облечени най-чудно,
очите има във истина блестят.

Облъхнати от свежест на дете,
задъхани отиват и се връщат,
докосват с устни сламените къщи,
умихнати и нажалени те.

Синеят се води и небеса
в очите им и нищо не засеня
тъгата им, която хладно стене,
или цъфти, окъпана в роса.

Палете ме, вий, чудни ветрове
на съвестта! Стъкнете в мене огън,
пренесен от огнището на Бога.
Кръстете ме, вий, бъдни векове!



ВЕЧЕР

Лозницата шепне, извива снага
и земният сок я издига нагоре,
над покрива, в светлото, дето говори
на своя небесен език без тъга.

Узрялото грозде дъха си там слива
с лазура на дните, които летят
от сутрин до вечер по вечния път
и люшкат над нивите своите гривни.

Смехът на децата – невинният гълъб –
кръжи над небето на тъжний баща,
в което се борят печал и мечта
и лъч не прониква до тъмното дъно.

О, Боже, не ме изоставяй съвсем.
Ти даде на птиците манна небесна,
на горските ручеи – слънце и песни,
на мравките – сила да влязат в Едем.

Въздай и на мене едно съвършенство –
да чувам тревите и техния плач,
когато премине жестокий косач.
Това ще е първото мое блаженство.



СПОМЕНИ

Годините – задъхани повеи
от китните градини на света –
минават по лицата ни, бледнеят
и чезнат в съсипните на скръбта.

И спомените вече се навеждат
под удара на първата печал:
събличат им венчалните одежди,
разбиват им цигулките без жал.

Издигнати, глава срещу глава,
с ръце, като за битва устремени,
тополите се просват, подкосени
край пътя, като стръкове трева –

и хората започват да дълбаят
сърцата им, обагрени от кръв –
копани за животни да изваят
и вретена от ледния им дъх.

О, спомени, молитви на душата,
коприна върху моето легло,
кажете ми със кой попътен вятър
пристигате и чезнете в тегло?

Отронят се узрелите години
в градините, натегнали от плод,
легендата расте неповторима,
легендата за вечния живот.



ЕДИН КЪТ

Години вече отминават
надолу, в друма помрачен,
където в сълзи на забрава
Червената чешма тече.

На ъгъла едно прогнило
корито спи сред мъх зелен:
черниците, като мастило,
чернеят съхнат всеки ден

и в паметта им бавно връзва
Сатурн последните черти
на миналото, що залязва
и плахо сенките върти.

Какво събитие прекъсна
живота, чист като сълза
и наклони се вечер късно
станът на старата бреза?

Прелюбодей ли се промъкна
до ложето на радостта
и с мисъл користна, престъпна
строши заключени врата?

Млекарницата пак поглежда,
затоплена от лятна жар
и там расте, като надежда,
синът на стария млекар.

Расте синът, но стръвна мисъл
в сърцето пали огньове
и тя, като безумна птица,
очите му ще изкълве.



ЗАВРЪЩАНЕ

Те бяха спрели своите коне
в подножието на една рътлина,
където чакаха нощта да мине,
да заблести зорницата поне.

Те бяха слели своя тежък сън
с молитвата на ниви изкласили,
събираха последните си сили
и мислте си гонеха навън.

Те бяха спрели, слушаха гласа
на майките си, бяха вече вкъщи,
където любовта им ги прегръща.
Заспиваха и чакаха часа.



ПРОЛЕТ

Тръгвайте люде. Пътища лъснати
греят, попиват вече снега.
Вред е свободно. Броня разкъсали,
плисват вълните, сякаш възкръснали
бури нагазват, вземат брега.

Никнат градини в жълто и розово,
къщи – невести чакат край път.
Сред пущинаци раждат се острови,
слънцето зида сребърни мостове,
сребърни мостове сутрин звънят.

Аз съм реката, вие рибарите.
Спущайте мрежи в мойта вода.
Ще ме плените и разтоварите,
с моята радост ще разговаряте,
гости невинни, мои чада.



ЗДРАЧ

Аз мислех, че ме помниш като празник,
или като градина. Беше миг,
във който над смутените съблазни,
величествен, блестеше твоят лик.

Запомних, че в косите ти шумяха
потоците. Неръкотворен свят
отекваш в далечините плахи
на погледа. Животът беше млад.

Премина лято. Бурите свалиха
венците от небето. Спри звезда,
възхода си. Млъкнете, песни лихи,
избликнали отвред като вода.

Запрете стъпките си, мои жажди,
предвестници на здрача. Мои зли
съветници. Сърце, не се обаждай.
Хвърчат из теменужното стрели.

Към брегове надеждите ми плават.
Известие от там ще протръби
пристигнал параход. Или забрава
последната ми нежност ще убий.



БРАЗИЛИЯ

Кръвта на цялата Бразилия блести,
подобно диамант, във чашата с кафе.
Опиянителна реха, прости ми
виденията в мойте самоти.
Върху сластта на твойто кадифе
аз виждам светлина, която няма име.

Какво ни свързва, кръв, сред жадното поле
на тоя край, където съм роден?
Във твоето отечество царуват
селвасите и речните крале,
елмазите превръщат мрака в ден
и вечността в небето плува.

Неопетнени се синеят над света
лазурите на твоя отдих. Тишина
откърмя твоите надежди бели,
които сред дъха на вечерта
с кораби с напрегнати платна,
в подножието на душата ти запрели.

Какво ни свързва, кръв – и аз не зная сам.
Забулено във паметта, живей
огромно минало, което тае
столетия. И неговият плам
напомня ми за слънцето, що грей
възчудено пред пътищата на безкрая.



ПРОПАСТ

Аз молех непрестанно: останете –
но пътищата чезнеха сами
в златистите полета, като етер.

Оставаше в простора да ръми
дъждът, за да прелее бреговете,
заключени завинаги в тъми.

Аз виждах във небето как засвети
гората, разтопи се в есента
и восъкът й слезе във полето.

От своята лазурна висота
излитаха лъчите, като птици
и теглеха последната черта.

А носеха води и воденици
товара си, ечеше пълний улей,
тополата облече багреница.

Тогава низината се забули
и писък във утробата й кънна.
Събудени, овчарите го чули.

И дълго над водите полусънни
минаваха мълчанията пак,
във пропасти от злато да потънат.

Аз бях една душа във тоя мрак.



ГОРА

Гората се синее над мечтите,
като вековен извор на наслада
и птицата из нейний дъх излита.

Тя тръпне в непорочната си младост,
когато вечер слънцето крилато
изпива оросената й радост,

а сутрин я посреща в планината,
прегръдките й пълни с ново щастие,
а сенките й с плодове от злато.

Но вятърът във порива си страстен
притиска, чупи крехките й пръсти,
загледан във очите й прекрасни.

Той вижда как зумрудите се пръсват
и нежно в дълбините се люлеят
цигулките под лъкове чевръсти.

Симфония. Летящите повеи
звучат победоносно като фуги,
по пътя на които се пилеят

разплетени венци от теменуги,
роса и злак от майчина утроба
и радости, обречени за други –

бледней гората пред прага на гроба.



СРЕЩА

Пристанище за отдих ще намериш
под всеки лист. Върви по този друм
и потъни, преди да затрепери
зорница, в пробудения шум.

Крадци не ще те спрат, за да откраднат
нечуваните струни, що звучат
в сърцето ти, подобно водопади,
бозайници на светлата ти гръд.

В очи ме погледни и ми повярвай.
Овчар съм аз. В усоята лежи
доволното ми стадо, като ларва.
В очите ми не се таи лъжа.

Аз нямам нищо, майка си не помня,
в скали порастнах, в мъховете спях
и там узнах, че в брястове огромни
текат реки от слънчевия прах.

Виж тоя хълм, засенен с дивни бори.
Към неговите жадни дървеса
познавам стъпките. Върви нагоре
с изпълнена от сладости душа.



ЗЕЛЕНИЯТ ПРОСТОР

Зеленият простор от дървеса
и склонове, които занемяват
във отдиха на вечната си слава,
обагрят мойте бледни небеса.

Полята, изменени от скръбта,
отронили последните си вопли,
във моите прегръдки ще се топлят,
додето блесне слънце над света.

Любов, зовеш ли ме? Пред мене светва
градината на мойте блянове,
летят към нея тихи ветрове,
летят си те, като напев от клетва.

Любов, не ме оставяй! Аз съм капка
от твоята вселена. Ще блестя
в покоя ти и с тебе, красота,
ще разделя последната си хапка.



ЦВЕТЯ

Зарята ще ги потопи дълбоко
в съня им, както си мълвят,
унесени в летежа на потока.

Стеблата им, най-сетне, ще починат
от тежестта на свойта крехка плът,
поддържана през толкова години.

Устата им ще зеят, като чаши,
пресъхнали след сватбения пир.
И слънцето-жених ще се уплаши.

Спуснете се отгоре и запейте,
вий облаци елате най-подир
с молитвените трепети и флейти.

Лишени от прегръдките ви страстни,
гласът им ще престане да звучи
и детските им устни ще угаснат.

Последният им вик ще ви покърти.
И синьото на техните очи
ще потъмнее. Те ще бъдат мъртви.



ВЕЧЕРЕН ПЪТ

Като сянка безплътен
и сребрист като меч,
се изгубва далеч
от очите ми пътят.

Мрачините го молят
след пламтящия зной
да отдъхне в покой
върху влажните стволи.

Той се вслушва, прегъва
колене сред молби –
между сини върби
той потъва, потъва.

Той заспива в зелени
долини с цветя,
дето мъх и листа
ще мълчат, одушени.



МОЛИТВА

Спасителю, духът ми е в опасност
очите ми не виждат вече друм.
За първи път, прочитам твърдо, ясно
молитвата си. Чувството ми блъска,
пред тебе коленичи моят ум.

Горко на моя дом, ако осъмне
без мене. Хората ще възвестят,
че запленен от мислите си тъмни,
прекъснал съм живота си. Ще гръмне
позорната мълва, ше се смути градът.

Не ме води след тая тъмна мисъл.
Сега расте синът ми, като цвете
в градината. Пред погледа му слисан
заражда се животът му неписан.
Спасителю, пази ме в тоя свят!



ПРАТИ МИ СВЕТЛИНА

Прати ми светлина, за да повярвам,
че дните ми са пълни. Че шумът
на виното, изпълнил младостта ми,
е вече песен, моя свежа плът.

Наясно ми е твоето величие
над скръбите ми. То бледней
пред розите, които коленичат
и чакат милостта ти да изгрей.

На покрива ми гълъбите гукат
за шепите ми. Сипва се зора
из болките на вечния ми укор,
като надежда в тъмната гора.

Във тебе ще повярвам. Нямам сила
за отчаяние. Прати ми дух,
достоен за безкрайната ти милост.
Гнева във мълчанието чух.



КЪСНО

Градините, вече обрани,
приличат на моите късни желания,
които не ще се повторят и сбъднат.
Доскоро се чуваха песни. Дъхът
на славея топлеше дните ми скъдни.
Сега снеговете блестят.

Напразно пристигате, бури
и вий, снегове, от кристални лазури!
Колибите, шатрите паднаха долу –
стихия ги схруска, помете ги смърт.
Безумните лингори, боси и голи,
потънаха в чер водовърт.

Горко ми! Над моята люлка
се свършиха песните. Късни светулки,
пронизали злака на моя живот,
в полето загаснаха. Свърши се вече
сънят на детето. Лесът се съблече.
Отрони се златният плод.



ЛИСТ

Нацъфтяват прозорците, пали се взорът
на света, ненадейно угаснал преди
в натежалата свила от плач и умора.

Тоя свят, който свети сега под звезди,
възроден от мечтата ми, той е във мене,
тоя свят наближава брега, свойте кули гради.

Отдалеко пристигат, надиплят стаени
ветрила платноходите, сетните тръпки
на деня задушават, навеки пленени.

И в мълчание, пълно с тайнствени стъпки,
младостта се възражда, прелива, кипи
и разтваря на розата спящите пъпки.

Не заспиват нещата, не иска да спи
възроденият дух, който сенките пали
и звездите над мрачните бездни крепи.

Сред покоя на моите стари печали
и сред зноя на този величествен миг
чие рамо ме носи, чий дух ме погали?

Аз съм бледният лист с пожълтелия лик,
не заспивам от студ, нямам сълзи да плача
и не ще ме дарят небесата с език,

за да шепна молитви в сърцето на здрача.
Прочетено:
1,221
Раздел
Издадена
Стара Загора, 1935
Организация
Други старозагорски автори