ФЕНИКС
Студена вечер,
лунен ореол,
малки и големи съзвездия.
Декември.
Метеорологична прогноза
за сняг
и за всякакви бедствия.
Но аз все пак вярвам
в оная звезда,
която залязва на запад.
И о, чудо! –
на сутринта
от изток изгрява звездата!
Аз също се скривам –
за миг или два,
а после прелитам Всемира,
заобикалям космичния прах
и връщам се – феникс –
Красимира!
КАРТИНА
Една картина стара с маслени бои,
отдавна нарисувана от български художник -
платното й от много време тук стои,
опряно върху потъмнял от времето триножник.
Улучва ме с невидимите си стрели
тревогата от нея тъй греховна.
Дали е знаел как сега ще ме боли
художникът средновековен?
Дочувам зов на безпределна самота.
А имах цялата безкрайност на небето…
Отпивам глътка страх и глътка свобода,
политам там, където ме зове сърцето.
ЦВЯТ ОТ ЛИПА
По средата на главната улица
вървя, облечена в светлина.
Край мене – хора забързани,
хора угрижени,
не ме виждат, гледат все настрана…
Аз светя заради тях,
заради всеки от тази тълпа…
Нека ме пренебрегват -
аз съм само цвят от липа.
Срещам погледи стъклени
от отсрещния тротоар.
Докога ще сме само въглени,
по които играе нестинар?
ДВЕ ПОСОКИ
Земна сила някаква магнитна
постоянно тласка ме надолу.
А небесната нагоре вдига
моята душа и моя поглед.
Двете сили често контактуват,
двете за надмощие се борят.
А на мене ми се струва,
че потъвам и че литвам във простора...
Люшкат ме магнитни аномалии,
ангелските химни ме пречистват.
С радост и утеха срещам залеза.
С утрото тъга и скръб ме плисват.
* * *
не ми е жал за лятото
което ми отне от вечността
чадърче от глухарче
не ми е жал за жълтото
изпуснато хвърчило
и няма да заплача
за пукнатата ваза
на прозореца
когато пак се върне
ще му обърна гръб
и няма да го питам
къде било е цяла зима
къде е скитало
не ми е жал за лятото
върнете ми глухарчето
* * *
сънена
Сърнена
Средна гора
на града
се надсмива
отвисоко
тънка мъгла
се разстила
градът се белее
безмълвен
в подножието
на онази
преситена
сънена
Сърнена
Средна гора
АВГУСТ
броени дни
до Преображение
горещина и влага
просмукват клетките
мираж на извор
под орехова сянка
промяна във посоките
от север-юг
преобразявам времето
навътре в нас
ЖЕНА – РИЦАР
Плъзгайки се в бойните доспехи,
замразявам погледа си пъстър.
И стрелите-завистници вехнат,
страстните зяпачи се задъхват.
Бляскава, полуподвижна, рижа,
рицар външно, вътре – пеперуда,
аз през цепките на шлема виждам
в ивици противника. За удар
копие насочвам. Спира времето…
Побеждавам сред аплодисменти.
Бавно свалям ризницата, шлема,
а душата се отключва, свети…
ПО ЕКЗЮПЕРИ
Опитомената лисица
е героинята на тая драма -
по своя път тя среща рицари,
но Принца Mалък все го няма…
Дори да литне сред звездите,
сама ще се разхожда -
там Принца пази от вредители
и грижи се за Розата…
Опитомена, днес лисицата,
звездите поздравява -
с гласа на Принца пеят всички те,
звънчета й припяват…
* * *
ако на изпита
за толерантност
съм се провалила
това не е заслуга
на комисията
това е повече обусловено
от двугърбата камила
която през пустинята
е минала напразно
да търси
някъде оазиса
на истината
* * *
Кой си ти,
който ми диктуваш словата,
които ръката изписва
прилежно?
Кой е там Горе,
кой е слугата му,
комуто ще бъда до гроб
задължена?
Не ми се явявай
във образ съмнителен.
Аз все още вярвам във ангели.
На оня свят даже
когато отида,
ще ме посрещнат
приятели...
* * *
Преместú ме –
като стар гръмоотвод,
аз нямам свое
местоположение.
Провирам се
през истинския живот,
но пак проявявам съмнение,
че има справедливост
и Бог,
че има сред нас Архангели...
На изобилието щедрия рог
ще се изсипе над нас...
Вярваш ли?
* * *
на острова забравен
построих колиба
от палмови листа
на острова невидим
начертах посоки
и хукнах пред вълните
да изпреваря прилива
на острова измислен
съкровище открих
от перли розови
и подарих го на вълните
от острова донесох
пясък и напълних
пясъчен часовник
да отмерва времето
което все не ми достига
* * *
заравям стъпките си
във зелен килим от листи
нечакали да пожълтеят
обрулени от северния вятър
в началото на есента
стоманено въже
около оголели клони
на преждевременно
посърнали дървета
и аз съм като тях
навярно само коренът ми
ме държи изправена
защо ли?
ЗАВРЪЩАНЕ
“А слава Богу
аз не съм невинен!”
Янко Димов
Нося товара на толкова мъртви приятели,
искам да вярвам, че в мен се завръщат за дни
и че душите им тихичко бродят наоколо
и продължават да вършат безброй добрини.
Нося вината от толкова скъсани нишки,
мога и име по име да ги изброя,
снимките им да сканирам. Въздишки,
случки и спомени общи да възстановя...
Болката нося от изтърваните мигове,
от недомлъвки, боязън и самота...
Как ми се иска, о, Боже, как ми се иска
да се завърнат при мен, за минута една!
ТРИПТИХ
1.
ти си Бог
ти си Дявола
ти си този
който огъва плюс
към минус безкрайност
знам
ще минеш през мен
някой ден
като през множество празно
но сега съм
все още
оная вълшебница
с много зелени очи
и обикалям
всяка околност
на сигма
където си ти
2.
днес пак ме изигра
съдбата
(не без твоя помощ)
но тръгнах си
във зъби стиснала
последните си люспи
гордост
две думи чаках
за да спре
люлеенето на везните
две кратки думи само
че ти липсвам
3.
замълчи
зад перваза
от чувства
забрави
на моите жестове
лустрото
провери
дали си заключил
вратата
замини надалеч
но не загасяй
Луната
НЕ
1.
не се страхувам
от какво ли да треперя
във дните
скоростни, политнали
към точката
в пространството
където дебне ни
безвремие
не се страхувам
и не ще избягам
от предначертаното
боя се само
че на сенките ни
ще бъде трудно
да общуват
и да се връщат
до местата
където
се целувахме...
2.
поставям клопки
на обикновените
ежедневни събития
разлюлявам
махалото
на равновесието
но напразно
може би
се надявам
до Парнас
да се издигна...
3.
въздишка
и мълчание
зараснали белези
от съвест и доверие
върху удебелена кожа
от безразличие
студенина и пепел
Везувий
след хиляда години
прости ми...
ЗВЯР
Притискам първоначалната форма –
отпечатък върху съзерцанието,
обличам зеленоока униформа –
сянка на мълчанието.
В Чистилището слизам
и се преобразявам -
от Ангел на познанието -
кръвожаден Звяр ставам...
Не ме упреквайте,
не съм прокълната -
дори след хилядолетия
Духът ми ще следва Земята.
ВДЛЪБНАТА ПЛАНЕТА
Премрежено с невидим облак,
небето спуска грозни пипала
към храсти и към жадната скала -
Земята ни от Космоса изглежда обла,
изпъкнала... И ние върху нея
се движим, боднати като пирони
и взираме се – милиарди, милиони
към виртуалното небе немеем...
А ако беше вдлъбната Земята,
един друг щяхме да се виждаме
и нямаше на тайните енигмата
да ни залъгва и да се отмята...
МАГИСТРАЛА
Тук сама съм и гасна –
синева и подземия
са еднакво ужасни,
щом те няма при мене...
Все на запад завива
магистрала от спомени
сред тревоги хълмисти
и дървета подгонени...
И потъвам в оная
Йохан-валсова приказка...
Помътнелия Дунав
влачи пънове.
Искаш ли
да поръчам шампанско?
Да се върнем
към изгрева...
* * *
Отворих ти душата си,
а ти във нея сипа
лястовича кал.
Прободе ми сърцето
с алебарда
от тринадесети век.
Във раните изсипа
солниците на Поморие.
И се изсмя
по мефистофелски...
Дано пропаднеш
в Ада
на Алигиери!
* * *
цяла шепа
кокичета
някой за мен
беше откъснал
без дума да каже
с късо намигване
ми ги посочи
толкова едри
кокичета
специално за мене
не беше се случвало
скоро
СВЕТУЛКА
Светулчице,
не си ме изоставила,
завърна се по жътва
от съня ми
при моята любов
полузабравена...
Във нощ мастилена и тъмна
светулките
ме водеха към тебе
по стъпалата изполомени
към светлия прозорец
на обсебени
от страсти,
лунни приливи
и спомени...
РеквиЕМ
1.
сама пътувам
във последния вагон
по релсите
изтичащи от влака
в обратната посока
измествам се
в Пространството
и Времето
все по-далеч
и няма никога
при Тебе
да ме върнат
вече не
2.
на масата -
ваза с пет рози
пепел от рози
в душата ми
две цигари
стар грамофон
пожълтяла снимка
и мелодия
от Радио Едно
3.
съпровод
от арфа
напиши ми
за мелодия, която
от години
в мен звучи
солото
да бъде флейта
и божествените звуци
да те утешават
по пътеката
към Вечността
* * *
Бъди предпоследната обич
в моя живот
и не питай за първата!
Назови ме – любима!
Бъди предпоследния удар
на мойто сърце –
а последен не искам да има!
Бъди предпоследната рима,
музикално-ритмична,
предпоследния стих –
ненаписан – Дух нощен…
Остани си такъв,
предпоследен и вечен –
недоволен и питащ за още…
* * *
И дори преди съмване
да не успея да те целуна,
ще ти подаря неразцъфнала
роза и ще скъсам струната
на китарата ласкава,
захвърлена на тавана.
Може да чуя плясъка
на вълните от океана...
А може и след смрачаване
да ме погалиш по бузата,
току-що завърнал се от плаване,
и да стана една от Музите...
* * *
Ти,
който ми диктуваш
сричките,
Ти,
който ме омайваш
с рими,
Ти,
който ми предлагаш
измамни откровения,
освободи ме!
Не ме освобождавай
още миг –
до оня жив сапфир
на синята дълбочина
и пропастта
на спомена...
* * *
Измислица,
оградена с бодлива тел,
споразумение с Дявола,
авантюра
с непредвидими последици,
на поредното пълнолуние
зестрата –
солена сълза
в острия ъгъл
на триъгълното око
на спомена...
* * *
От пълнолунието взех
овала на съвършенството.
От изгрева опитах
първата роса
на лавандулата,
от залеза научих
тайната
на превъплъщението.
От мисълта
се връщам
към сетивността
на спомена...
Подаръкът съм аз.
* * *
„И никакво спасение във думите!”
Хр. Фотев
И няма, няма намек за добро...
Отгоре облаците – дрипи втора употреба,
под тях – ухание на колендро,
асфалт под сфери ледени.
И няма думи по площадите –
плакатни ленти по асфалта се прегръщат,
билбордовете неми са по сградите -
направен избора и няма връщане...
Камбаните пророчески звънят,
спиралата на времето се къса,
умират светлините и градът
обречено се смее зад гърба си ...
И няма ни едничко поколение
в разлома между двата века
да вярва в онова спасение,
предречено от Бога на Човека...
ВРЕМЕ
Трудно е и небезопасно
да препускаш през Времето -
лианите и храстите
се закачат на стремето,
материята се съпротивява,
даже въздухът става плътен,
като в кошмар забавено
заповядваш на тътена...
И минутите гониш,
надпреварваш се с Времето,
но изплъзва се пъргаво
от контрола ти. Дреме то,
присмехулно намига,
но не го обвинявам.
Управлява ни. Стига
сме надигали врява!
Няма нищо трагично.
Часове и столетия
се наслагват пластични.
Губим се в междуметия...
КОПРИНКА
Съвсем
като Хеопсовата пирамида –
изкачих язовирната стена,
наклонена към залеза,
преграда
пред смрачаването.
Представих си баща ми
с бригадирската количка
да си подсвирква тука
през 48-а,
и почти не забелязах
как гранитния Димитров,
обрасъл в борове и елша,
каскета си гранитен
стиска...
* * *
на Стефан Фурнаджиев
Тялото
не се подчинява.
Разумът е чист.
Ръката
не се подчинява.
Мисълта
връща отминалите дни.
Човекът е победен.
Духът му – не!
Камбана бие.
Вещае вечност.
10 юли 2006
* * *
Спъвам се
в погледи.
Онемявам
от реплики.
Оглушавам
от тишината.
Полудявам
от праволинейност.
Оцелявам
на части.
Свивам се на фуния
и протича през мене
еднообразието
на делника.
* * *
...ако щедрото циганско лято
изсипе във шепите
слънчеви зайчета...
...ако залезът махне за сбогом
и дръпне завесата
преди хепиенда...
...ако старецът свие зад ъгъла
с изпочупената си латерна
и заглъхне тангото му...
...ако аз купя прибързано
еднопосочен билет
до най-далечната гара…
...ако ние се слеем с нощта
приютени в прегръдка
от есенни облаци...
„ПЕГАС”
Двуетажна тютюнева къща,
а в мазето – кафето „Пегас”...
Много спомени погледът връща,
от които съм липсвала аз.
Седем маси във двора уютен,
двуетажно цъфтящо дръвче,
а от клоните вятърът бута
весел сняг от априлски цветчета...
Чувам разговор, пазен с години,
във клонака на стар кипарис,
холограма на срещи отминали,
проговаря на странен език.
Те са странни, и рязки, и дръпнати –
тез поети от стария век...
Спорят всички отдавна в отвъдното.
Оседлан, тук „Пегас” е нащрек...
* * *
На 11 септември 2004 г.
поетът Жеко Христов
бе обявен за Почетен гражданин
на Стара Загора – посмъртно…
Поетите посмъртно стават почетни.
Не приживе, когато стъпват по земята,
когато критикуват обществото,
когато пишат стихове
за светлината…
Поетите ги уважават,
когато се преселят Горе,
и щом не могат да ги стигнат,
ги награждават с ордени…
Поетите са вечни оптимисти,
по пътя си изтръгват корени,
след тях остават голи истини
и недовършени симфонии…
* * *
Сто усмивки
на щанда с цветя,
сто въздишки
на щанда за стари неща,
магазин
на контрасти,
отгоре – безлични неони
и от хората –
стъпки хиляда
върху мокрия под.
Живот...
* * *
Не мога да си взема
нито мидичка
или пък песъчинка,
или водорасло...
Да отнеса не мога
камъче заоблено
или перо от чайка,
дори от морско раче щипци...
Де факто аз съм
триста километра надалече
и само в мислите си
прекосявам плажа
от край до край.
И сливам се с морето.