Чадърче от глухарче

  • Чадърче от глухарче
ПЕГАС
Двуетажна тютюнева къща,
а в мазето – кафето „Пегас”...
Много спомени погледът връща,
от които съм липсвала аз.

Седем маси във двора уютен,
двуетажно цъфтящо дръвче,
а от клоните вятърът бута
весел сняг от априлски цветчета...

Чувам разговор, пазен с години,
във клонака на стар кипарис,
холограма на срещи отминали,
проговаря на странен език.

Те са странни, и рязки, и дръпнати –
тез поети от стария век...
Спорят всички отдавна в отвъдното.

Оседлан, тук „Пегас” е нащрек...


* * *
„И никакво спасение във думите!”
Хр. Фотев

И няма, няма намек за добро...
Отгоре облаците – дрипи втора употреба,
под тях – ухание на колендро –
подметките настъпват сфери ледени.

И няма думи по площадите –
плакатни ленти по асфалта се прегръщат,
билбордовете неми са по сградите -
направен избора и няма връщане...

Камбаните отчетливо звънят,
върти се колелото на живота,
угасват светлините, а светът
на друго място ги запалва нощем...

И няма ни едничко поколение
в разлома между двата века
да вярва в онова спасение,
предречено от Бога на Човека...

ЗАВРЪЩАНЕ
“А слава Богу - аз не съм невинен!”
Янко Димов
Нося товара на моите мъртви приятели,
искам да вярвам,
че в мен се завръщат за дни
и че душите им тихичко бродят наоколо
и продължават да вършат
безброй добрини.

Нося вината от хиляди скъсани нишки,
мога име по име да ги изброя,
снимките им да сканирам. Въздишки,
случки и спомени общи да възстановя...

Болката нося от изтърваните мигове,
от недомлъвки, боязън и самота...

Как ми се иска, о, Боже, как ми се иска
да се завърнат при мен, за минута една!

ЗА ДА СЕ РОДЯ
Ръми, както винаги
през Ноември,
тъжа, както правя това
през Декември,
Зъзна, както ми се пада
през Януари,
треперя от тъмнина
през Февруари,
обличам се с къси ръкави
през Марта,
през Април тръгвам
боса по асфалта,
Май е определено
само за влюбени,
но предимство имат
пътешествията през Юни,
Юли и Август са братя летни,
или сестри са,
Септември, Октомври
отлитат слисани,
и пак ръми ситно през Ноември,
за да се родя отново аз
в края на Декември...

БУКВИТЕ
Невинен идва, без да е желал,
човекът на Земята търпелива.
В сърцето напластява се печал
и сам не знае накъде отива…

Един ден среща или стига любовта –
и възрастта е без значение.
Дори да се съпротивява, тя
завихря го във своето течение.

И временно е господар
в космическата необят.
За малко получава в дар
загадъчния земен свят…

Когато си отива от света,
смалява се във точка и избухва -
и става гражданин на Вечността.
Остават невредими само буквите…

ВЪПРОС
Животът е предначертан,
съдбата е написана в звездите,
отдавна е съставен оня план,
по който смеят се и плачат дните.

Така и няма да науча
коя съм аз, защо ли и какво
извика ме от тъмнината-пустош
и светлина ми даде, и живот.

Животът, влезе ли във коловоз,
на звездния закон се подчинява.
Човек задава вечния въпрос,
а отговора знае само вятъра…

Триптих 1
*
вярно са прогнозирали
синоптиците –
в нощта на новолунието
замлъкват птиците
под натежали облаци
от събития
падат капките дъжд
и се крият
от капчуците
и от водовъртежите
но за някои само
пропукват се мрежите

* *
забеляза ли
няма добро
нито зло
еднообразно сиво
е нашето кълбо
за всички е дом
и на всички е мащеха
същата онази
природа разплакана

* * *
и като феникс
след всяко изпепеляване
се прераждам
с все повече цветни пера
все по-щедра
и оптимистична
все по-силна
и все по-различна

ЛЮБОВ НА КРЪСТОПЪТЯ
Тук пътищата
се събират,
дори платната им
се сливат,
прегръщат се
и се милуват
и дълго, дълго
се целуват...

А после
се разделят кротко
в противоположните
посоки.
Поемат
към далечината
и спътник им е
самотата...

НАСЛОЙКИ
Паралелно измерение.
Еднопосочен билет.
Тръгвам,
без да се обръщам.
След мен – тишина.
Птици, облаци, знаци,
необмислен скок.
Тук наивно ме връща
една детска мечта.
Еднопосочно пътуване.
Необмислен живот.
Как да се освободя
от наслойките
на миналото…
Тръгвам напред
и не искам
да се обвързвам.
И вече мога
да простя...

* * *
След този дъжд
навсякъде мирише на липи –
асфалтът е посипан
със цветчета.
А вятърът
зад планината вече спи,
забравил
за откършените клони
от дървета.

След този дъжд
и въздухът по-чист искри,
сърцето песен непозната пее.
Не гледам накъде вървя,
но може би
към теб
ме води мократа алея…

ЕСЕНЕН ЛЪЧ
Остани още малко,
слънчев спомен от лятото,
остани, топъл есенен ден!
И макар че отдавна
е отлитнало ятото –
виждам птици в небето над мен…

Тротоарът засипан е
с жълти есенни листи
и заравям си стъпките в тях.
Влизам в църква.
Възземат се мислите чисти,
опрощават неволния грях.

Утре пак ще повее
силен северен вятър,
ще посипе по покрива сняг.
Остани още малко,
слънчев спомен от лятото,
залюлей ме във люлката пак!

* * *
Да заровя поредния фас
в листопада под моя прозорец
и усмивката моя в анфас
да затопли сърцата на хората.

Да изпия поредния тост
за успехи, за радост, за здраве,
а тъгата да скрия дълбоко
в планина от стотици воали.

Да изправя превития гръб
и да сложа високите токчета.
Да ми свирне в почуда светът,
да се пръсне от завист, и прочие...

ПОНЧОТО НА САМОТАТА
Облякох си небрежната походка,
наметнах пончото на самотата,
поех във забранената посока,
обърнах гръб на суетата.

Пред мене тичаха звънчета
по хълмове – зловещи рицари.
Извиках и ми отговори ехото,
разперих си ръцете като птица,

да полетя поисках. Но едва ли
това ще ми прости Земята…
Целувам възхитена залеза,
захвърлям пончото на самотата!

* * *
и всеки път
ще проговаря изгрева
с гласа ти дрезгав
ще млъкнат птиците
и боровете ще се наведат
да чуят думите
луната ще протегне шия
над клоните им -
да попие мъдрост
и сила от словата
дори поточето игриво
подскачащо по камъни заоблени
притихнало ще слуша твоя глас
но само аз
ще бъда с тях
и залезът ще преповтаря
ненужни заклинания
за обич

* * *
отговорих на вятъра
без да ме пита,
че съм негова, без да съм в плен,
а пък той се засмя
и не беше обиден
и ме качи на свойте криле;
прелетях над реки
планини и пустини
континенти за миг прекосих,
но отгоре бе всичко
безмълвно и синьо
и студено - без обич и стих;
слязох долу замаяна и
потропах сърдита
аз на твоята близка врата,
още щом ми отвори
срещнах очите ти -
ти с целувка прогони студа

* * *
ако щедрото циганско лято
изсипе във шепите
слънчеви зайчета...
ако залезът махне за сбогом
и дръпне завесата
преди хепиенда...
ако старецът свие зад ъгъла
с изпочупената си латерна
и заглъхне тангото му...
ако аз купя прибързано
еднопосочен билет
до най-далечната гара…
ако ние се слеем с нощта
приютени в прегръдка
от есенни облаци...

ТАВАНЪТ
Таванът знаеше безбройни тайни,
таванът имаше невидими очи
и запечата в холографската си памет
мелодии от мисли, сенки от лъчи.

По стъпалата бързо се изкачвах,
захвърлях чантата, обувките си аз
и ставах част от неговата тайна,
без име и без собствен глас.

Прекрачвах прага и политах
над хоризонта, над дъгата, над света,
а под прозореца унесено щурците
не спираха до изгрев песента...

Таванът още пази слепи тайни
над улицата с белите брези.
А някъде под него се спотайват
надиплени отрупани лози...

ЦВЯТ ОТ ЛИПА
По средата на главната улица
вървя, облечена в светлина.
Край мен – хора забързани,
хора угрижени,
не ме виждат, гледат все настрана…

Аз светя заради тях,
но отминавам сама…
Нека ме пренебрегват -
аз съм само цвят от липа.

Срещам погледи стъклени
от отсрещния тротоар.

Докога ще сме само въглени,
по които играе нестинар?

КАРТИНА
Една картина стара с маслени бои,
отдавна нарисувана
от български художник -
платното й от много време тук стои,
опряно върху потъмнял
от времето триножник.

Улучва ме с невидимите си стрели
тревогата от нея тъй греховна.
Дали е знаел как сега ще ме боли
художникът средновековен?

Дочувам зов на безпределна самота.
А имах цялата безкрайност на небето…
Отпивам глътка страх и глътка свобода,
политам там, където ме зове сърцето.

ДЪЖДЪТ
Дъждът е толкова първичен –
не се променя, с нас не спори.
Дъждът е просто безразличен
към дребните съдби на хората.

Дъждът е моето обричане.
Излял се вчера – днес изсъхва.
Аз никога от дъжд не тичам –
пречистена след него тръгвам.

* * *
Дълбае в мене болка непресторена.
Сънува облаци над Акапулко
сърцето ми, изтръгнато от корена,
изхвърлено от тебе на боклука...

Останах без очи, без слух, без спомени –
боли ме тишината на забравата -
във блатото пресъхващо огромно
единствено мечтите са безплатни...

ДВЕ ПОСОКИ
Земна сила някаква магнитна
постоянно тласка ме надолу.
А небесната нагоре вдига
моята душа и моя поглед.

Двете сили често контактуват,
двете за надмощие се борят.
А на мене ми се струва,
че потъвам и че литвам във простора...

Люшкат ме магнитни аномалии,
ангелските химни ме пречистват.
С радост и утеха срещам залеза.
С утрото тъга и скръб ме плисват.

ХАМЕЛЕОН
Живея два живота –
единият е истински,
а другият е за пред хората.

Отпивам вино от две чаши –
едната със шампанско,
а другата – с горчив пелин.

Живея в двойно измерение.
Преодолявам спомени…

Не съм хамелеон, нали?

* * *
това не е дъждът
който ще измие тъгата
и ти не си мъжът
който ще ми отвори вратата
доживотна присъда
имам
ти си отивай
преждевременна смърт
по спираловидната крива

ЗВЯР
Притискам първоначалната форма –
отпечатък върху съзерцанието,
обличам зеленоока униформа –
сянка на мълчанието.

В Чистилището слизам
и се преобразявам -
от ангел на познанието -
кръвожаден звяр ставам...

Не ме упреквайте,
не съм прокълната -
дори след хилядолетия
духът ми ще следва Земята.

ЖЕНА – РИЦАР
Плъзгайки се в бойните доспехи,
замразявам погледа си пъстър.
И стрелите-завистници вехнат,
страстните зяпачи се задъхват.

Бляскава, полуподвижна, рижа,
рицар външно, вътре – пеперуда,
аз през цепките на шлема виждам
в ивици противника. За удар

копие насочвам. Спира времето…
Побеждавам сред аплодисменти.
Бавно свалям ризницата, шлема,
а душата се отключва, свети…

ПО ЕКЗЮПЕРИ
Опитомената лисица
е героинята на тая драма -
по своя път тя среща рицари,
но Принца Mалък все го няма…

Дори да литне сред звездите,
сама ще се разхожда -
там Принца пази от вредители
и грижи се за Розата…

Опитомена, днес лисицата,
прослушва пак звездите -
с гласа на Принца пеят всички те,
звънят звънчета скрити…

* * *
настройвам
звездните радари на очите
да доловя
на силуета плавността
въртя
спиралните фунии на ушите
да чуя на гласа ти
кадифената тъга
гадая
по кардиограмата в сърцето
дали синусоидата
изписва мойто име
прозренията ме отвеждат
сред звездите
във вакуума
след Сатурн търси ме...

ПЕРО И СВЕТКАВИЦА
Тук въздухът наситен е с посоки
и облаците сипят звезден прах,
дърветата помахват отвисоко
и тротоарът отразява грях.

Морето отдалече безразлично
си пее свойта песен наизуст.
А чайките на хвърчила приличат
и с гларусите спят на плажа пуст.

През облаците слънцето не стига
морето да погали със лъчи.
А вятърът полите на момичетата вдига
и керемидите събаря. И звучи

напева тих на морските сирени.
Светкавиците хвърлят светлина.
И идва тя в нощта към мене –
като перо в ръката я държа.

ТРИПТИХ 2
*
не се страхувам
от какво ли да треперя
във дните
скоростни, политнали
към точката
в пространството
където дебне ни
безвремие
не се страхувам
и не ще избягам
от предначертаното
боя се само
че на сенките ни
ще бъде трудно
да общуват
и да се връщат
до местата
където
се целувахме...

* *
поставям клопки
на обикновените
ежедневни събития
разлюлявам
махалото
на равновесието
но напразно
може би
се надявам
до Парнас
да се издигна...

* * *
въздишка
и мълчание
зараснали белези
от съвест и доверие
върху удебелена кожа
от безразличие
студенина и пепел
Везувий
след хиляда години
прости ми...

* * *
не ми е жал за лятото
което ми отне от вечността
чадърче от глухарче
не ми е жал за жълтото
изпуснато хвърчило
и няма да заплача
за пукнатата ваза
на прозореца
когато пак се върне
ще му обърна гръб
и няма да го питам
къде било е цяла зима
къде е скитало
не ми е жал за лятото
върнете ми глухарчето

РАЗБРАХ
От звуците не се съставя песен,
а снимките не образуват филм,
и в думите е трудно да се врежеш
и много бързо да ги подчиниш...

И утрото е подходящо за раздяла,
и вечерта е тиха като стих,
и зимата е непременно бяла,
и любовта се степенува във триптих...

Не мога да повярвам, че съм вече
приятелка на цветната дъга,
че някога със „синьото елече”
обрече ме вълшебна самота...

Единствена съм и съм многолика,
сама съм, а наоколо е глъч...
Противоположно на светлика
пропускам във душата лунен лъч...

ЗИМА
По ескалатора на вечерта се спусна
денят за моя най-голяма изненада.
Снежинките, полепващи по устните
са с вкус на прах от лимонада...

Виелица като във филм от 50-те
ги кара да блестят и да танцуват,
не знаят, че обречени са те
да чезнат под подметките и гумите.

И този сняг, на който съм длъжница,
опитва да изтрие есента
и стъпките ни, холограмно вписани
в асфалта и до моста край брега.

* * *
Кой си ти,
който ми диктуваш словата,
които ръката изписва
прилежно?
Кой е там горе,
кой е слугата му,
комуто ще бъда до гроб
задължена?
Не ми се явявай
във образ съмнителен.
Аз все още вярвам във ангели.
На оня свят даже
когато отида,
ще ме посрещнат
приятели...

* * *
На 11 септември 2003 г. Жеко Христов
бе обявен за Почетен гражданин
на Стара Загора – посмъртно…

Поетите посмъртно стават почетни.
Не приживе, когато стъпват по земята,
когато критикуват обществото,
когато пишат стихове
за светлината…

Поетите ги уважават,
когато се преселят Горе,
и щом не могат да ги стигнат,
ги награждават с ордени…

Поетите са вечни оптимисти,
по пътя си изтръгват корени,
след тях остават голи истини
и недовършени симфонии…

In memoriam
На Мишо Мишев

Почти
пълнолуние.
Сенки
хоризонтални.
Отблясъци
от метеори.
Бетонни
удивителни.
Във света,
безразличен
към болка и гняв,
един поет си отива…
Състезават се
дракони от хартия.
Кривогледа луна
се кикоти неистово.
Почти пълнолуние.
Хоризонтални
удивителни…

* * *
щъркелът – стрела
изстреляна към свода
под него –
недоволните скали
със сълзи каменни
оплакват
статичната си цялост
реката напира
да оближе
челата им
за мен остава
асфалтовият лъч
на пътя
който сочи
четири посоки

* * *
И дори преди съмване
да не успея да те целуна,
ще ти подаря неразцъфнала
роза и ще скъсам струната
на китарата ласкава,
захвърлена на тавана.
Може да чуя плясъка
на вълните от океана...
А може и след смрачаване
да ме погалиш по бузата,
току-що завърнал се от плаване,
и да стана една от музите...

* * *
Еднопосочен билет купи ми.
Под дървото на Юда, до Девата
ще коленича невидима
и ще се моля ревностно.

После ще ти прошепна,
че мечтая да любя облаци.
А по жицата вълшебната
ще накацат пак птици пролетни...
Прочетено:
533
Раздел
Издадена
Стара Загора, НЧ Даскал Петър Иванов, 2011