Безсънни жерави

Електронна библиотека Стара Загора

Е-библиотека е рубриката, където можете да прочетете публикувани и непубликувани на други места произведения на старозагорски писатели. Текстовете са предоставени от авторите им (или от техни наследници). ТЪРСЕНЕ в електронната библиотека.

Стихосбирките на лауреатите и стихове на наградените участници в Националния младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" – Стара Загора може те да прочетете тук.

Раздели

Безсънни жерави

ПОСВЕЩЕНИЯ

КЪМ РОДИНАТА

Аз може млад да загина...
Хр. Ботев

Аз не мога вече да загина млад –
в песните остана да пищи куршума.
Младостта безумна също е назад.
Зрелостта е строга, безпощадно умна.

Дни на хладна трезвост и на зноен труд –
в тях е мъжеството, храбростта голяма.
Вместо оня тежък мирис на барут,
шества аромата на варта и чама.

Пак се водят битки, но не капе кръв,
мълнии проблясват над числа и колби.
Храброст пак е нужна, за да бъдеш пръв,
но излишни днес са клетвите за обич.

Затова, родино, вместо клетвен химн
аз ти поверявам своята тревога:
трябва издръжливост, дух непобедим...
Трудно ми е, майко, трудно ми е много!

Не за милост моля – ти си тъй добра!
Вярвай ми, не искам тихо да старея!
Щом за теб не мога храбро да умра,
научи ме, майко, храбро да живея!

МЕЛНИЦА

Поглъщат ме неумолими делници,
дълбаят грижи моето чело.
Но все сънувам запустели мелници,
заспя ли във студеното легло.

И виждам двама прегладнели хъшове
сред вкочанена, вълча равнина:
в устата им – последни сухи къшеи,
а в погледа им – Стара планина!

Запява Русият. А тъмноокият
на мелничния камък точи нож...
Хиляда нощи давам от живота си
срещу една такава влашка нощ!

Каква съдба! Сред зимната виелица
да сгряват в пуста мелница ръце!
Ако животът е навярно мелница,
най-истински са го живели те!

Наистина, каква съдба! Най-гладните
след време ще са нужни като хляб!...
Апостоле, Поете, от наградите
най-скъпа имате на тоя свят!

Не ме напускайте сега – в епохата,
заплашена от ситост и уран!
И нека да е мелница живота ми,
и нека бъда като зърно смлян!

Аз влизам в нея с най-красиви пориви –
дано да имам щастие, дано!...
О, как са побелели всички покриви –
снегът вали край мен като брашно!

ЖЕЛАНИЕ

На Йордан Янков

Не вярвам във смъртта. Необяснима
е тая жълта гробищна трева.
След време мене няма да ме има –
нелепо, нелогично е това.

Логични са дърветата, небето
и всеки изживян до дъно миг...
Зелени, дълги ветрове, свирете
със свирки от стебла на ечемик!

Елате мравки, зверове и птици,
играйте облаци, танцувай кръв!
С ръце прострени, с блеснали зеници –
аз искам да остана все такъв!

Аз искам непрестанно да живея,
да пия на живота от дъжда!
Звезда да ме зове, чугун да лея,
да сея жито, знаме да държа!

Аз искам да разбия всички рамки!
Непримирим ли? – Нека съм такъв!...
Свирете ветрове с листа и сламки,
играйте облаци, танцувай кръв!

Мой мъчен ден, безкрайно продължавай,
защото ако някога умра,
ще стана спомен. Снимка. И тогава
смирено в рамка ще се побера.

ПРЕД БОЛНИЧНОТО ЛЕГЛО НА БАЩА МИ

Ужасно е тъй бавно да угасваш,
да се смаляваш – блед като светия.
И само тишината да нараства
наоколо край теб и в теб самия.

И да си сигурен, че във земята
ще се стопиш под буците корави,
че попска залъгалка е душата.
И все навън да гледаш с тиха завист...

Ах, тая завист – тъй изконна!
Във този миг бих искал да си вярваш.
Но мама е едничката икона,
с която полугласно разговаряш.

Какво си казвате? Какво заръчваш?
Ще победиш ли тъмната си болест?
Каква е тая тежка, крива бръчка?
Защо е свит юмрука ти мазолест?

Защо навън тъй често поглед вперваш?
Навън е вече нощ – дълбока, синя.
Лежи нощта и сладко потреперва,
лежи нощта – огромна, юлска диня.

Лежи и чака ножа на луната...
А теб какво те чака?... Зная, зная!
Ти вече си застанал на междата
и скоро ще ме гледаш от безкрая...

НА МОЯ СИН

... И стана чудо: сега сме трима.
И третият си ти, макар в повой...
След време двамата не ще ни има,
но тебе ще те има, сине мой!

Това е просто велико чудо –
мечтата на човешките мечти.
Затуй мъжете весело и лудо
празнуват радостта, че са бащи.

И вече всичко с нова мярка мерят
и гледат на света с очи на мъж.
А майките, момичета довчера,
в мадони се превръщат изведнъж...

Наспа ли се?... Една мадона тиха
към пазвата си хвърля поглед къс
и с блага, ренесансова усмивка
на хлабовото копче слага пръст.

На нея ти скоро ще кажеш мама
и цял живот ще я обичаш ти.
А аз ще те повдигам до тавана,
ще търся в тебе своите черти.

Ще остарявам бавно, неусетно,
от работа и грижи уморен,
щастлив от чувството хилядолетно,
че в тебе ще се виждам оразен,

че някога във дума, в жест случаен
ще прозвуча, ще се повторя аз...
И тъй, човекът всъщност е безкраен
и времето над него няма власт.

И ти му даваш вечност несравнима,
ти, бъдеще, увито във повой!...
Когато мене няма да ме има,
тебе ще те има, сине мой!

СЛЕД РАБОТА

Отива си денят, задъхано препускал,
и маха ти отвън зад прашното стъкло.
Ръката ти отпуща неуморен мускул,
изправяш одимено, мургаво чело.

Оранжеви огньове лумнали са вече
в прозорците за твоя вертикален град.
Какъв невиждан филм! Каква картинна вечер–
прозрачна, напоена с липов аромат!

И улицата шумна шумно те прегръща,
а сред лица и думи се изгубваш ти...
Така е всеки ден. От работа се връщаш,
понесъл здрач и сън на своите плещи.

И знаеш, неизменно, пак така на прага
жена ти ще те чака с рожба на ръце.
Разнежен, ще потънеш в тишината блага
и лъч ще затрепери по твоето лице.

И хлябът ще дими. И ножът ще белее.
На стола ще приседнеш, тих и озарен.
И вискосно чувство бавно ще едрее,
и ти ще бъдеш цял във него потопен.

Ще гука твоят син над майчината пазва,
пчелата на съня приспивно ще бръмчи...
Мечтата ти до късно с тебе ще приказва,
ще спиш и тая нощ с отворени очи.

МУЗИКА СЛЕД ПОЛУНОЩ

Не мога да ти кажа добър вечер,
не бива нищо да ти казвам, нищо.
Невероятна, късна нощ е вече
и аз се връщам сякаш от стрелбище.
В сърцето ми се целеха, в сърцето,
макар на края – меко и превзето –
да казваха, че случаят е дребен...
Но ти си много , много уморена!
Заспала си. И само твоят гребен
напомня ми, че тиха, озарена
от лунна светлина, за миг си спряла
пред огледалото... Безплътна, бяла,
аз и сега те виждам в полумрака,
разпуснала коси до раменете...
Не ти се сърдя, че не ме дочака.
Така е по-добре. И страховете,
и укорите, знам, ще са спестени.
И за гнева, и болката във мене
добрите ти очи не ще узнаят...
Не се събуждай! Спи, за да не гледаш
как се рахождам в малката ни стая,
безсилен пред неправдата и бледен.
А утре, знай, сърцето ми самичко
ще ти разкаже всичко, всичко, всичко...

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Мен слънцето ще ме убие...
Андрей Германов

А мен ще ме убие клетвата –
баналната жестока клетва.
Ще ме улучи точно във петата –
не крия: имам ахилесова пета.

А клетвата има власт и длъности.
За нея греят сто слънца.
Тя има толкова оръжия,
тя има толкова лица!

Кажете, как да се сражавам с нея,
когато имам само две ръце,
едно перо,
една идея
и вярно на идеята сърце?

ЗЪРНО

Не станеш ли на хляб, стани на семе –
спокойно лягай в черните бразди!
Но никога, и в най-жестоко време,
храна за гарваните не бъди!

Това е моята съдба. Това е
на зърното пшенично участта.
Тоз, който иска да ме опознае,
той трябва тук да дойде, сред пръстта.

Да чуе как пищи над равнината –
над голата смълчана равнина –
смразяващи ноемврийски вятър
и да усети първата слана.

Да преживее мойта дълга зима,
безмълвен под леда да издържи.
И ако смелост и достойнство има,
под слънцето със мен да продължи.

Да го опие буйството зелено,
внезапно да го сепне зрелостта.
И после под небето нажежено
да чака саможертвено смъртта.

Но смърт ли е това? Това е жетва.
Железен сърп. Железен барабан.
Благословена, тиха саможертва.
И път, от прадедите начертан:

не станеш ли на хляб, стани на семе –
спокойно лягай в дългите бразди,
но никога, и в най-жестоко време,
храна за гарваните не бъди!...

О, нека черно гарваново ято
над мен да грачи, рови и кълве!
Спокойно аз потъвам във земята
и чакам есенните дъждове...

ПОСВЕЩЕНИЕ

Ако ме стигне мъка, страшна и неведома,
душата ми ако заръфа тъмна болест,
ако желязната ми вяра се пропука,
аз знам: ще дойдеш ти.
Ще дойдеш ти – угрижен и мазолест –
и както лекар чантата си носи,
ще носиш своя стар електрожен.
Спокойно ще се наведеш над мен
и без излишни лекарски въпроси
със електрода леко ще почукаш
над скъсаните нервни възли.
Ще блеснат сините искри –
ония вечните!
И болката ми с чер нагар ще се поръби...
Тогава,
сложил маската си настрана,
ти ще оголиш бели, здрави зъби
и тихо ще ми кажеш:
- Приятелю, да пием по една!...

КАТЮША

Катюша синеока,
фронтова Катюша!
Нима не помниш вече
стръмните скали?..
Цъфтят и прецъфтяват
абълки и круши
и лазят контрабандно
ялови мъгли.

Те лазят, омотават
в сивите си дрипи
на спомените тръпни
тежкото сребро.
Но мъдро, иронично
ведър блясък сипе
на Миша Исаковски
младото перо.

И може би напразно
в мене се бунтува
един немирен дявол –
стар и заядлив...

Ревнувам те Катюша!
Ревността бушува
и няма да утихне,
докато съм жив!

Ревнувам те от всички
нощни ресторанти,
където ти си вече
номер опошлен,
където експлодират
... тапи от шампанско
и пият разни лейди
точно срещу мен!

Тромпетен, саксофонен,
с микрофонен тембър,
гласа ти разлюлява
бюстове, бедра...
А някога звучеше
в тишината степна.
А някога „Катюша”
значеше „Ура”!

А някога ти беше
огнена вихрушка.
Ти беше свободата,
влязла у дома.
Ти – песен и легенда,
и момиче руско,
развяло край реката
рокля от басма!...

Такава те обичам.
Остани такава!
Вълнувай непрестанно
спомена в кръвта!
И никога не ще те
сполети забрава!
И дълго ще си още
нужна на света!

ОБЕДЕН ДЪЖД

Не беше дъжд това, а синя,
внезапна ласка над града,
във дрямка обедна застинал,
сънуващ вятър и вода...

Звънеше въздухът от жега,
градът бе глух и опустял.
Но ето: облаче над него
и дъжд по топлия асфалт.

И улиците оживяха,
и по балконите – жени,
усмихнаха се, засияха
и размениха новини.

Димът разсеян бе далеко,
прахът – от капките измит.
Задишахме широко, леко,
преобразихме се за миг.

Дори една самотна птица
запя и плесна със крила.
И паяче на златна жица
увисна и се залюля...

Щастливи бяхме. Слепи бяхме!
Дъждът бе паднал в наша чест,
но тайната му не разбрахме
и не разбираме до днес...

Ах, облачето бяло, дето
дари ни с дъжд във оня час,
премина тихо по небето,
незабелязано от нас!

ОТНОВО ЗА ТЕБЕ

Замръквам с тревоги,
осъмвам с мечти...
Все още са стъроги
мойте черти.

Аз лъхам на жетви,
на вар и на чам.
Но ти си ми клетва,
ти си ми храм!

Ти – мълния гневна,
роза разкошна! –
Българийо дневна
и денонощна!

Ти си в сърцето ми
песен и рана!...
Вдигай в небето
бетон и стомана!

Разгърдена,
смугла,
ори и вършей!
Но вечно ей тука,
в сърцето
живей!

ЗЕЛЕНА КРЪВ

МОЯТА УЛИЦА

Боже мой, по каква ли случайна приумица
моя странен, объркан живот се реди!
Заживях на гърмяща, задъхана улица,
но сънувам високите селски звезди.

Ето тук на завоя в моето жилище.
Скара-бира. Бръснарница. Плод-зеленчук.
Бивши селяни носят в ръцете си жилести
вместо вили и сърпове, мрежи със лук.

И гълчи срещу мене кварталната пивница,
и асфалта гърми и дъхти на бензин.
А синът ми със вечно простинала сливица
пак разглезено хленчи – не щял аспирин.

А бучат камиони зад щорите спуснати...
Ах, къде са ливадите, вятъра тих!...
Нещо стене във мене, напира на устните,
но не иска, не иска да стане на стих...

Не, не може да бъде случайна приумица –
щом е нужно, ще бъде живота такъв!
Като вена туптяща е моята улица,
като вена със черна асфалтова кръв.

Тя минава през мене със трясък и скорости
и сърцето ми свиква със нея така,
че в минути на гняв, на въздишки и горести
на челото си аз я напипвам с ръка.

И блести на лицето ми потна браздулица,
и прозирам във смисъла прост и велик:
аз не мога без моята грохотна улица,
аз не мога без тоя живот нито миг!

ДЪЖД ПРЕЗ ЯНУАРИ

Ах, тоя януарски дъжд!...
Довчера пухкав сняг се сипа,
а днес из гъстата мъгла
дъждът изкочи изведнъж,
разкъса сивата й дрипа
и с едри капки заваля.

Цял ден не спира. Все вали.
Вали, от никого нечакан,
вали, вали, вали дъждът
и капките – студени, зли –
не по прозореца разплакан –
в душата ми барабанят...

Печален януарски дъжд!
Топи се като снежна топка
денят, прогизнал и смален.
Пейзаж – все един и същ:
пробягва гладна, мокра котка
и тъжно гледа срещу мен.

Но пее старият капчук
и ме отнася надалеко,
през цял сезон, във други дни.
И чувак как със ясен звук
зародишът на радост крехка
кълни, в душата ми кълни!

БОЛКА

Домъчня ми за тебе,
моя люлко рождена.
Домиля ми за тебе,
моя златна земя!
И внезапно във мене
пламна болка стаена,
и призивно в мене
вятър бял зашумя.

Зашумяха край село клонатите брястове,
в коритата пресъхнали шурна вода.
Уморени пастири подвикваха ласкаво
към отдавна измрелите свои стада.

Съживиха се спомени – живи погребани,
звънна утринно мляко във бяло котле.
Ранобудни петли със наперени гребени
по оградите пляскаха с тежки криле.

Но в сърцето ми селско, наивно, объркано
една птица желязна заби своя клюн.
Месечината жълта, от старост изгърбена,
из дворовете пусти зачука с бастун.

И внезапно във мене
пламна болка стаена.
И призивно във мене
вятър бял зашумя.
Домъчня ми за тебе,
моя люлко рождена.
Домиля ми за тебе,
моя златна земя!

ЗЕЛЕНА КРЪВ

Аз пак съм тук, потънал до колене
в росата на заспалото поле.
Наоколо е тихо, а над мене
щастлива птица пляска със криле.

И ме опиват сокове могъщи,
зелени шумове и ведрина.
Немирен вятър братски ме прегръща
и ме повежда в тебе, равнина!

Здравей земя! Здравейте, млади ниви,
ти, мое чучулигово небе!...
Векът не може любовта ми жива
под пластовете дим да погребе!

Не може никой в мен да я затрие,
ни с друга обич да я замени!
Велика е зелената магия
на тия необгледни ширини!...

От тебе, земя, от вас, поля зелени,
сърцето ми не ще се отрече!...
Ако случайно срежат мойте вени,
зелена кръв от тях ще потече!

ИЗОРАНИ КОРЕНИ

Внезапно, властно проечава
един извечен глас през мен...
Аз никога не ще забравя
небето, вятъра зелен
и тоя мирис, туй ухание
на тръпна пролетна земя...
Какво огромно разстояние
лежи от мене до дома!
Въртоп от грижи, думи, злобни
върти деня ми разпилян.
Пристегна ме със златни скоби
градът, от детството мечтан.
А детството, полузабравено
все тича по баира гол.
Едно момче е пак изправено
върху гърба на кротък вол
и гледа към града далечен,
протяга тъничко вратле...

О, тоя глас – дълбок, извечен,
гласът на тъмното поле,
което влиза със воловете,
с овцете, с медния си звън,
със кучетата и ножовете
внезапно в градския ми сън!
И късам примки, златни скоби –
блести пътека към дома!
Оставям книги, дребни злоби
и ето ме при теб, земя!...

Но колко изорани корени!
А на баира сух и гол
белеят се ненужни спомени
и костите на моя вол...

ЗАВРЪЩАНЕ

Приеми ме, земя, до гърдите си горестни,
а южнякът над мене да вейне с крило!...
Аз се връщам при тебе, разяждан от болести,
с одимена душа, с нажежено чело.

Аз се връщам при тебе. Закони неписани
има още в живота гръмлив, бързотек.
Аз съм тъжен, объркан. В очите ми слисани
се разхожда в скафандър космичният век.

Заразих се със Време, със злоби и обичаи,
във кръвта ми се носят петролни петна.
Разтрошиха се, майко, зелените обръчи
на таената дълго в мен тишина.

Раздроби се денят ми на яростни мигове,
но от тях не остава за теб ни един.
И сънувам поля, небеса чучулигови,
пеперуди и слънце, синчец и пелин...

Приласкай ме, земя, до гърдите си пламенни,
на челото ми мургава длан постави!
Разтопи във сърцето ми лунните камъни,
излекувай ме, майко, с целебни треви!

Друго нищо не искам: зелено мълчание
и южнякът край мене да свири с листо...
Колко просто и колко невинно желание,
ала зная, че най-безнадежно е то!

МЪЛЧАНИЕ

Запустяло е. Няма живот.
Само камъни бели и тръни.
Павел Матев

Боже мой, при кого ли се връщам!
Онемял, пред вратата стоя:
върху прага на родната къща
се е проснала жълта змия!

Тя изсъсква край мене лениво
и се хлъзва по плочника стар...
На вратата виси мълчаливо
безучастен, ръждив катинар.

И прозорците – прашни, немити –
ме разглеждат със чужди очи.
Над обраслите с мъх керемиди
изкривена антена мълчи...

Колко бързо тук всичко замлъкна!
Колко страшно без хора било!...
И замислено куфара мъкна
към познатото мое легло.

И сънят ми над бездни ме носи,
газя в пролетни мътни води.
И луната – кълбо от въпроси –
трополи между редки звезди.

Ах, луната – висока и бледа –
плиска своята лунна боя!...
А на прага лежи и ме гледа
тая мъдра, извечна змия.

КАКВО МИ НАШЕПНА ЗЕМЯТА

Сине, приближи се, поседни при мене,
дишай моя въздух, отпусни гърди.
Виж полята днес са още по-зелени
и са по-дълбоки моите бразди.

Два пъти по-едро житото е, сине.
Премалях от сладост, натежах от плод.
Ала дъхам вече на масла машинни
вместо на човешка благодатна пот.

Няма вече песен кой да ми запее –
песента желязна – песен ли е тя?
Твойто младо племе друг живот живее,
твойто младо ято, сине, отлетя...

Ти защо се връщаш?... Мъчно ти е, зная.
В твойте жили бие древна селска кръв
и те мамят още злака и безкрая,
но животът, сине, днеска е такъв.

Приеми го с обич и живей го с обич,
намери във него своята звезда.
Слагай нежни краски в строгия му облик,
остави в жарта му собствена следа...

Почини и тръгвай рано на зарана.
Поздрави мъжете, дето в пек и дъжд
вдигат арматури и коват стомана,
отнеси им, сине, стръкче млада ръж.

И кажи им тихо в оня град осажден:
майка аз оставям, майка на света.
Моят дълг един е: синове да раждам
и затуй награда никаква не ща.

Ти кажи им още: и със свойта мъка
майките са горди и мъдри часове.
Туй е моя поздрав, моята заръка.
Ако могат, нека бъдат синове!

ОТВЪД ХОРИЗОНТА

ВЕНЕЦИЯ

Венеция потъва във морето...

Недей остава дълго в тоя град!
Венеция – магия за сърцето
и блудкав туристически плакат!...
Недей остава в тоя град, недей!
Побързай и вземи навреме и влака,
защото после като Одисей
ще търсиш път към своята Итака.
Търси обратен път дорде е време.
Представа скоро ще загубиш ти
за времето, което не лети,
а просто върху кръстовете дреме
и в катедралата му тишина
Венеция потъва във морето...
Кажи, море, по твоя ли вина
витае мухъл в тъмните мазета
или във тая каменна поема
загнездил се е червей сърцеяд?...
Венеция очите ми превзема
и късно е за връщане назад.

Потъвам в лабиринти от изкуство,
от минало и блясък поразен.
И аз – почти пиян, почти безчувствен –
не мога да усетя как до мен
като каторжник – мръсен, окован –
в гондола шарена денят отплува.
Един карабинер яде банан.
Момиче на щастливо се преструва.
А залезът червена перелина
тържествено намята – като дож...
Спасете ме! Не искам да загина,
не искам да е лъгано сърцето
в дълбоката венецианска нощ!...

Венеция потъва във морето.

ЛАГО МАДЖОРЕ

Лаго Маджоре, Лаго Маджоре –
беше ли истина ти?...
Коснтантин Константинов

Беше истина всичко за тебе.
Беше истина. Лаго Маджоре,
и алпийския сребърен гребен
в огледалните бистри простори,
и в косите ми вятъра лек...
Тъй всичко първично, естествено,
че неловко е да си човек...
Превърни се на мравка унесена,
потъни сред тревите зелени,
забрави за масла и мотори,
за настръхнали, будни антени –
забрави и за Лаго Маджоре!...

Но оставя те влакът назад –
тоя черен и весел каналия!
И сънувам: алпийска сълза
над горещата гръд на Италия...

ПАРИЖ

Не казвай, че си бил в Париж.
Париж отдавна в теб живее
с дворци, с площади и музеи
и ти от детството вървиш
из тоя град недостижим...
Пълзи над Сена синкав дим
и от дима израства чуден
Париж – огромен, изумруден,
като във приказка видян
или във някой стар роман
с герои до един познати...
Не казвай, че си бил в Париж.
С какво света ще удивиш,
ако е свежа паметта ти
и кажеш, че на плас Пигал
как се целуват си видял,
че си позирал тук и там –
очи присвил, коса зализал –
че даже в Лувъра си влизал
и спирал си пред Нотр Дам...

О, трябва своята Бастилия
и своя малък Тюлери
да атакуваш до зори!
Една звезда да те оркиля
и да звънят в теб тревожно
камбаните на Нотр Дам!
Ти трябва да постигнеш сам
Париж с небето му безбожно
и в страшен ден да си готов
да се изправиш до стената
на гробищата в Пер Лашез!...
Тогава чак в Париж ти влез.
И той ще заплати цената
на пламенната ти любов...
Но днеска трябва да мълчиш.
Не казвай, че си бил в Париж!

НОЩ В ЛОНДОН

На Илия Цурев

Нима е обеднял на идеали,
нима е станал по-жесток светът?...
В търбусите на нощните локали
продават се и съвести и плът!

Аз знам, че туй не е от днес и вчера,
но с болка пак сърцето затрептя:
препускат звездолети към Венера,
а гола на естарадата е тя!

О, джентълмени, номерът започва!
Нощта захвърля своя сутиен...
Като масивна, неподвижна плоча
сивее мръсното небе над мен.

Зелената трева къде изчезна,
къде изчезна хоризонта чист?...
Мълчи градът във пищната си бездна
и гледа ме с очи на морфинист.

И тъпо полисменът ми се хили –
блести от копчета мундирът нов.
И мига равнодушно Пикадили
с рекламите за дъвка и любов.

С душа изхапана, премазан, сдъвкан,
изплю ме в човешката река.
А там, с отсечена глава, крал Дънкан
с убийците си крачки под ръка...

КУКЛЕН ТЕАТЪР

А какви първокласни артисти
са нашите политикани...
Марлон Брандо

В пиесата, за кой ли път играна,
светът е вперил поглед изтерзан.
А чудото е всъщност в паравана,
в магическия шарен параван.

Махнете го и всичко ще попадне.
О, тоя параван от векове!
Зад него куми лиси вълци гладни
преправят зверските си гласове.

И обиграни, опитни артисти
опъват вещо тънките конци...
И вият над бамбуковите листи
свръхзвукови, метални скакалци...

Поуката е проста и дуълбока:
вълкът изяжда слабата овца.
Жестока е пиесата, жестока!
Не влизайте в театъра, деца!

Бащите ви се мятат във закана,
корони падат и хвърчат глави.
Но никога не пада паравана –
пиесата е куклена, уви!

ПРЕД ГРОБА НА МАРКС

В Хейгетското гробище в Лондон бе извършен
опит за взривяване паметника на Маркс.

Какво спокойствие неповторимо!
Опитвали дори да го взривят,
но каменният Маркс непоклатимо
стои във Хейгет.
Птиците кръжат
и кацат върху него доверчиво,
а нощем най-красивата звезда
му свети от небето мълчаливо...
Той би размърдал гъстата брада
и даже би разтъркал слепоочия,
за да довърши своя „Капитал”,
но върху сивата надгробна плоча
лежи столетие печал...
И аз мълча. Смалявам се полека,
смалявам се пред страшния му лоб.
Навеждам се.
Не!
Падам пред човека,
и гроба си превърнал във окоп!

ИСТБЪРНСКА БАЛАДА

От скалите край град Истбърн прахът на Енгелс
е бил разпилян над океана.

Аз няма да забравя тоя бряг!...

Край Истбърн белите скали блестяха
и облаците в своя бавен бяг
тържествени и някак странни бяха.
И чувах аз как времето лети
с обратен ход и с властен глас ме вика,
и в сивите пространства как тупти
могъщото сърце на Атлантика.
И по скалите бели виждах аз
как плъзват черни, умълчани хора,
как в тоя дрезгав августовски час,
впил тъжен поглед в немите простори,
един брадат, един висок човек
праха на Енгелс дълго разпилява...
И тихо деветнадесети век
във бездната на времето отплава...
Събудих се. Обзе ме тръпен хлад.
Заплиска дъжд по камъните спящи.

Но образът на Енгелс – тъй познат! –
усмихна се от капките летящи.
И стана светло, както бе преди,
тържествено и много светло стана.
И облаците миеха бради
в металните води на океана.
И чувах аз, щастлив и натъжен,
как моят свят със властен глас ме вика.
И знаех си: ще бие дълго в мен
печалното сърце на Атлантика...
От стръмното заслива бавен мрак –
типичен, стар английски мрак, все още
със чер цилиндър, със бастун и фрак...

На път! До утре има много нощи!

РАЗМИСЪЛ КРАЙ ТЕМЗА

Не зная как да те наричам
какво си всъщност ти за мен?
С каква любов да те обичам,
с каква ненавист да те мразя...
Светът е тъй несъвършен!
А трябва, трябва да опазя
поникналото тънко цвете
между взаимната омраза
и между крехката любов...
Едва си стиснахме ръцете
и лъхна вятърът суров,
удари със пестник студен
поникналото тънко цвете...
Ах, тоя свят несъвършен!...
Далеч са Темза и Марица
и никога не ще въртят
една и съща воденица,
дордето е такъв светът!

БЪКИНГАМ

Царице, спрях до твойте кули...
Димчо Дебелянов

Кралице, спрях до твоите кули –
аз, млад и непознат поет,
роден в Осларка, в дом притулен
зад клюмнал в дрямка селски плет.

Домът ми свиден... Моят бащин
непредполаган Бъкингам!...
Баща ми пак рендето хваща,
заглажда дъхавия чам.

А мама сладкото от дюли
на двора виждам как вари.
И няма смешни караули –
царица-есен там цари...

Царица ли?... Ах, да, кралице,
до твойте кули аз се спрях,
но като младите лирици
и аз се малко размечтах.

Писукат гайди и тромпети,
мъже във фусти бият крак.
И дипломати във карети
за приема очакват знак.

А аз стоя – учуден, весел –
сред шарения стар площад.
Стоя, в очите си понесъл
най-скъпото на тоя свят.

За всички строги митничари
бях беден пътник – плах и свит.
Те ровят в куфарите стари,
дори в кутията с кибрит

и търсят злато, наркотици,
без да допускат за момент,
че нося в своите зеници
товар – безценен и свещен.

Аз ще го нося чак до гроба –
и с грам не ще ми натежи!...
Слуга! Пред кралската особа
за моя светлост доложи!

ПОЕМИ

КЪРВАВ МИНЗУХАР

Той бе дошъл от другаде –
не беше нашенец
и няма го в регистъра на селото
небесното му име
Звезделин...

Летете, неспокойни жерави –
летете, мои мисли натежали!
Летете през годините напреко!
Върнете ми забравения образ –
върнете ми чертите му размити,
очите му върнете непременно!
Върнете ми небесното му име
и земните му думи събудете!
Върнете ми човека романтичен!
Върнете го! Върнете го! Върнете го!...

Това се случи точно през април.

Над Тракия гореше странен залез.

Крайселският изгърбен хълм потъваше
в отблясъци и дрезгаво мълчание.
Залязваше, отиваше си слънцето –
настръхнало, бакърено и старо.
А там на хълма ветровит стърчеше –
като от вехта библия изваден –
един огромен и навъсен старец.
Свил черните си пръсти богомолно,
той молеше, той пламенно се кланяше
на старото си слънце и на господа
да пощадят великото му рало,
колата му, диканята и нивата...

Над Тракия гореше странен залез.

А вредом по къщи и по мегдан,
по ниви, по кошари и колиби
сновеше оня весел романтик
и все говореше, говореше,
усмихнат и загледан надaлече.
„... Ще грейне младо, справедливо слънце –
за всички!

Ще има къщи с керемиди алени –
за всички!
И хляб и вино в къщите ще има –
за всички!
Ще дойде бяло електрично чудо –
за всички!
И чудото на трактора ще дойде –
за всички!
Земя ще има – сладка и могъща –
за всички!
Ще има и небе. Небе ще има –
за всички!...”

И хората повтаряха замислено
небесното му име Звезделин...

За него се разправяше в училище,
че бил в шумата,
сражавал се край Драва
и имал тежка, длъгнеста запалка –
в далечните окопи майсторена
от някакъв патрон картечен.
И друго се разправяше за него:
когато щраквал с тежката запалка,
той галел с поглед аленото пламъче
и го наричал кървав минзухар...

Връстници мои, помните ли още
усмивката му, русия перчем,
походката, пробитите обуща,
зелената износена винтяга
и погледа му, в който вечно плуваха
безскрайни ниви, пеещи дървета,
разгърдени високи селяни,
комбайни, щъркели и сънища!...

О, той мечтаеше!
Мечтаеше непоправимо!
Той гледаше в сегашните ни дни,
а може би и много по-далече.
Приятели, връстници мои,
очите му,
очите му сега ни трябват!
Не питайте защо.

Да не човъркаме
със тънките си пръстчета във раната!
Забравяме как стреляха във първите
и как се закаляваше стоманата!
И вече от запалките ни газови
не аленеят сякаш минзухарите,
ония минзухари –
гневни, ласкави, -
които във окопите изгяваха.
Сега сме всички можещи и знаещи,
но миналото нека не загубваме!
Благословени, вечни и сияещи,
зад нас остават ремсовите клубове!
Но стихва бавно ехото на песните
в нелепото магнитофонно грачене.
Понякога се сепваме
и стреснати
се вглеждаме в обувките си лачени,
в балтоните,
във връзките,
в бомбетата,
в изменчиви съпруги и любовници
и с порива на искрени виновници
замахваме
и блясват във ръцете ни
на истината сребърните нощници.
Ще срежем ли,
ще стъпчем ли дантелите
на вечните си делници и празници
или ще свършим кротко във постелите
със белите чаршафи и възглавници!...

Приятели,
да спрем магнитофоните
и да погледнем едрите звезди,
които питат за очите ни ограбени
от делничната сивота на вещите,
които все кръжат на космодромите
и чакат да им пратим вест
по кораба на някой нов
и невероятен,
неподозиран,
земен
Звезделин!

Приятели,
нима не съществува,
нима наистина е невероятно
да има между нас
поне един
с очи, в които плуват щъркели,
галактики,
звезди
и сънища?

О, спрете яростното грачене
на тоя дрезгав кабаретен идол!
И вие там –
с тромпетните усмивки –
замълчете!
Аз искам непременно да си спомним,
да си повторим случката докрай,
която стана точно през април –
в разгара на голямата Сеитба
и на големия невиждан залез!

В оранжевата крехка тишина
отекна гръм.
Удуден,
изненадан,
човеекът с името небесно,
човекът със зелената винтяга,
човекът с романтичните очи
политна като птица въху синора
и рухна,
както се опитваше
да щракне със запалката си тежка.

Над Тракия гореше бавно залеза
на слънцето –
космато
и бодливо.
И все така –
брадясал и суров –
като некастрено дърво стърчеше
огромният навъсен старец.
Изправен до прогнилото си рало,
той вече бе престанал да се моли
на старото си слънце и на господа,
а стискаше със пръсти полудели
една димяща,
грозна манхилера.
Той беше черен,
подивял
и страшен.

Стъмняваше.
А тихо и полека
върху синора
изтичаше кръвта на комуниста
с красивото
небесно име
Звезделин.

Разправят, че в голямото небе на Тракия
изгряла едра, кървава звезда...

Ала умираше,
умираше,
умираше
отиваше си моя бато Звездо!
Но все така в погледа му плуваха
безкрайни ниви,
пеещи дървета,
разгърдени високи селяни,
комбайни,
щъркели
и сънища.
Той с нищо на света не се разделяше,
той можеше и мъртъв да мечтае!

Единствено самотна се белееше
изпуснатата длъгнеста запалка...

Това се случи точно през април.
Годината бе кръгла –
петдесета.

Летете, неспокойни жерави –
летете, мои мисли натежали!
Върнете ми забравения образ –
върнете му чертите му размити,
очите му върнете непременно!
Върнете ми небесното му име
и земното му слово събудете!
Върнете го!
Върнете го!
Върнете го!

Летете, мои жерави, летете!
Аз искам да се върнете при мене,
опърлени от пламъка на Залеза,
окъпани във млякото на Спомена,
защото страшно е,
ужасно е без минало,
защото няма на земята бъдеще,
което доброволно да отключва
зелените си тайни и небета!...

Летете, мои жерави, летете!
Летете през годините напреко
към оня синор,
дето се белее
изпуснатата длъгнеста запалка –
в далечните окопи майсторена...
Аз искам в тоя час да коленича
пред нея във тревата избуяла,
аз искам да я вдигна и погаля,
да я разглеждам дълго,
да я щракна
и минзухарът кървав да засвети!...

Безсънни мои жерави летете!

Април 1970 г.

БЪЛГАРСКА ГЕОМЕТРИЯ

Мила родино,
бяла Българийо!
Помня те още
с черната кърпа,
с бирника страшен,
с попа и кръста,
с кръста наведен
ниско над сърпа.

Още препуска
по калдъръмите –
лют и запенен –
кметския кон.
Мила родино,
едноетажна,
многострадална,
хоризонтална –
без хоризонт!

Всичко бе ниско:
къщите, нивите,
даже и песните
ниско се пееха.

Ала високо,
недостижимо
нашите мисли,
майко, живееха!

Нищо, че долу
в черни градища
тежките чукове
глухо звънтяха
и в тъмнината
жандармерийска
жандармерийски
свирки пищяха!

Нищо, че беше
едноетажна,
хоризонтална –
без хоризонт!
Къщи запалени
огнени конуси
вдигаха в твоя
сив небосклон.

И от небето
нагорещено
капеше в нивите
течно олово...
Помня, след време
в техникум учих:
конусът има
кръгла основа.

Първо с пергела
тя се описва,
после се вдига
височина...
Конуси в моите
стари тетрадки!
Конуси остри
с кръгли дъна!

С колко усилия
аз ви чертаех!
Чувам как скърца
тесния чин...

А за стражаря
нужно бе само
клечка кибритена,
кофа бензин...

„Конусът има
кръгла основа” –
още повтаря
моята кръв...
От изгорения
дом на ятака
беше остнал
пепелен кръг.

Девет ли кръга
адът е имал?
Може. Не искам
с Данте да споря.
Мила родино,
хиляди истински
кръгове има
в ада на твоята
тъмна история!

Ах, затова ли
ти удивляваш
матемаците
важни и учени!
Ах, затова ли
ти ненавиждаш
всичко напомнящо
кръгове сключени!

Кръгло бе, майко,
черното дуло,
алчно вторачено
в твоята гръд.
Примката въжена,
дето те бесеха,
сключваше също
гибелен кръг.

И под очите ти
кръгове черни
бавно затваряше
черно тегло.

Мрачно в затворите
твоите „смъртни”
в кръг се разхождаха –
на колело.

Но одимената
нова история
по тротарите
вече гърмеше.
И под прозорците,
и пред очите ни
тя колелото
свое въртеше...

- - - - - - - - - -

И завъртяха се
в шеметна радост
есенни листи,
хора, къщя...
Помня, че някакво
знаме покъсано
дълго над нашето
село плющя.

Помня, че танкове
с вдигнати люкове
по калдъръма
загромоляха.
Помня, че кмета
сред посрещачите
китка гиргини
първи размаха.

Помня, че дълго
после разправяха,
че и камбаната
попът забил
и че дебелите
данъчни книги
страшният бирник
сам изгорил...

- - - - - - - - - - - - -

Есен отминала,
вечно присъствай,
вечно вълнувай
с нещо кръвта!...
Вятъра тихо
с пръсти разравя
златната шума
на паметта.

Ветре, кажи ми,
ти ли ми днеска
тайно пошушна
да се отбия
там, дето весело
багерът срутва
старата грохнала
градска чаршия!

Гледам: наоколо
хора, машини,
струпани тухли,
вар и тръби.
Черният багер
ми се усмихва
с бели и лъскави
редки зъби.

Но ненадейно
нещо ме сепна –
сякаш простена
старият зид:
там на стената
още личеше
някакъв надпис
полуизтрит.

Взирам се в буквите,
взирам се в думите
и в правописа
непроменен:
с ъто широко,
с ерът на края,
ятът, размахал
кръст изкривен.

Буквите, буквите
недоизписани!
Те повеляваха
смъртна разплата!...

Свирнала свирка,
трепнала четката
и се размазала
в края боята.

Треснали изстрели
и на паважа
с кръв доизписала
всичко смъртта...
Мирните, тихите
градски еснафи
мили и трили
на сутринта.

Ала останали
едрите букви.
Днес те ме гледат,
стенат пред мен –
с ъто широко,
с ерът на края,
с ятът, размахал
кръст изкривен.

Скоро грамадният,
черният багер
с челюст желязна
ще ги захапе...
Есенен вятър
гневно ме блъска
с тежки и мокри
есенни лапи.

Дълго той рови,
рови и пръска
златната шума
на паметта...
Есен отминала,
вечено присъствай,
вечно вълнувай,
викай в кръвта!

Викай тревожно,
викай до болка
със септемврийска
съвест и глас!
Викай, защото
рухва стената –
сякаш се срива
нещо във нас!

Викай! И нека
властно в сърцата ни
твоя безсънен
вик да ечи!
Викай на мъртвите
със гласовете,
гледай ни с техните
живи очи!

Есенен вятър
с дъх септемврийски,
влизай в душите ни,
влизай със взлом!
В нашите нови
апартаменти
нека живее
твоя голфщром!

Лудо препускай,
ветре съдбовен!
Стъпвай със яростно
златно копито
по изпълзялото
самодоволство
и равнодушие
кръгло и сито!...

Мила родино,
гневно разкъсала
гладните кръгове
на нищетата,
късай в душите ни –
днес и завинаги –
сивите кръгове
на пустотата!

И удивлявай,
и възхищавай
стари и нови
социолози!
Гледай високо,
дишай широко
с дъх на желязо,
с мирис на рози!

Гледай усмийхната:
въпреки всичко
вчера мечтаното
сбъдва се днес!
Обожествявай
твърдите длани,
стиснали твърдо
чук и отвес!

Право! Отвесно!
Смело! Нагоре!
През буреносни
нощи и дни!
Вдигай стремително,
вдигай над старите
стягащи кръгове
височини!

Пресътворявай
неизмерими –
не триизмерими
мъртви тела!
И със горещи
устни им вдъхвай
жад за простори,
глад за крила!

Как ще пресметнат,
как ще намерят
тяхната формула
матемаците?...
С мисъл и дело,
майко, надхвърляй
височината
даже на птиците!

Знай, че на земния
глобус тревожен
педя земя си,
моя страна!
И за духа ти
има единствен
избор възможен:
височина!

Нека умуват
математиците!
Вечно лицето ти
ще се пресмята
пак по основата
комунистическа,
но умножена
с височината!

Август, 1970 г.

Оценка