Електронна библиотека Стара Загора
Е-библиотека е рубриката, където можете да прочетете публикувани и непубликувани на други места произведения на старозагорски писатели. Текстовете са предоставени от авторите им (или от техни наследници). ТЪРСЕНЕ в електронната библиотека.
Стихосбирките на лауреатите и стихове на наградените участници в Националния младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" – Стара Загора може те да прочетете тук.
Раздели
Поезия | Критика | Преводи | Приказки | Стихотворения за деца | Пиеси | Пиеси за деца | Хумор и сатира
Рана
УРОК ПО ЛЮБОВ
ПАНTА РЕЙ
Всичко тече, всичко се променя...
Хераклит
Стиснала камъче обло в ръката,
спря дъщеря ми на речния бряг.
Сякаш с магнит я привлече реката,
блеснала в своя загадъчен бяг.
Хайде да тръгваме, чакат ни вкъщи,
гледай – дъждът ще закапе след миг!..
Всичко тече и променя се, дъще,
панта рей, казва мъдрецът велик...
Някога пред мъдростта му антична
свих в несъгласие тежък юмрук.
Всичко меняло се... Как така всичко?
Значи след време и аз ще съм друг?...
И се заклех във кръвта си червена:
горд, непокорен – оставам такъв!
Който е тръгнал света да променя,
той не изменя на своята кръв!...
Но на живта реката бучаща
хвърли ме в яростен водовъртеж.
А непокорството скъпо се плаща –
туй със годините ще разбереш.
Твоето камъче гладко, овално,
знаеш ли, скален отломък е то!
Мен като него по дъното кално
млати ме времето с чук и длето...
Не за възмездие днеска съм жаден,
ала да дойде дори Хераклит,
пак от трошляка измит и загладен
няма да стане скала от гранит...
Хайде да тръгваме, мойто момиче –
приказка тъжна разказах, нали?...
Всичко тече и променя се всичко,
само че после сърцето боли.
Но завещавам ти с обич рефрена,
дето направи ме точно такъв:
Който е тръгнал света да променя,
той не изменя на своята кръв!
Октомври, 86
УРОК ПО ЛЮБОВ
На Росица Босева, венчала се в
затвора с осъдения на смърт
Антон Попов, надявайки се да му
спаси живота
Тая зла четиридесет и втора,
тия кърви и бодлива тел!
Тая твоя сватба във затвора
със жених, осъден на разстрел!
Как във кратки стихове да вместя
подвига, убитите мечти?
Във един и същи ден невеста
и вдовица черна стана ти...
Виждам те, очи пламтящи свела,
виждам те в часа жесток и глух
след венчавката, преди растрела,
цялата превърната във слух.
Чакаш... чакаш милостта на залпа.
Тъй ли го мечтахте тоя ден:
с тая страшна, баладична сватба
и с тунела – зинал и студен!
С тия архангели-сватбари,
дъхащи на вакса и на гьон:
днес – сватбари, през нощта – гробари,
ред да има утре и закон!
Благославя ви доброто отче,
дълги песнопения реди –
с час поне разстрела да отсрочи,
ако Любовта не победи.
Но безсилна любовта остана,
втурнаха се да ви разделят.
В коридора мрачен на зандана
гледахте се за последен път.
В турско време щяха да се трогнат –
как горяха вашите очи!..
Като в опера на Верди епилогът
на венчавката ви в мен звучи.
Не, не зная обич по-голяма,
по-красива, истинска любов!
Но за влюбените милост няма,
щом женихът е Антон Попов!...
Вятърът с пердето си играе,
пада синият Софийски здрач,
пада, но за тебе той сега е
син като мундира на палач.
Там палачите се готвят вече –
колко бързо времето лети!
Ах, стрелбището не е далече,
изстрелите ще дочуеш ти!
Ще се люшнеш като трепетлика,
но макар останала без глас,
ще намериш сили да извикаш:
„Хора, запомнете тоя час!...”
- - -
Тъй над чувствата ви непорочни
времето изрече благослов.
И след толкова кървави уроци
даде ни урок и по любов.
НЕКАЗАНАТА ДУМА
През погледа ми – хълмове зелени,
в далечината – сини върхове.
А долу Струма яростно се пени
между гранитните си брегове.
Изстляла с небесната жарава,
към заник е и тоя жарък ден.
Орлова сянка бавно преминава
над хълмовете топли и над мен.
И аз мълча, загледан във Пирина,
и чувам тласъците на кръвта...
Благодаря ти, че си ми родина,
Българийо, най-мила на света!
Но в тоя миг завиждам на орела –
ще укориш ли завистта ми ти?
Не знае той, че времето разделя,
над границите строги той лети.
А те като дълбоки, криви бръчки
пресичат се на твоето чело.
Заглъхват спорове, припламват глъчки,
припомня се било и небило.
Ала орелът – без паспорт, без виза, -
тъй както векове си е летял
лети и днес, над хълмовете слиза,
понесъл на крилете си печал.
И пари върху устните ми дума,
но знам: не бива да я изрека!
Ще я прошепна може би на Струма –
дано ме чуе родната река!
СНИМКА ОТ УЛЯНОВСК
Това се случи някога в Уляновск...
Пред бронзовия Ленин бях решил
да си направя снимка. И застанах,
очи към апаратчето извил.
Уж всичко според правилата беше –
стоях замислен, сериозен, прав,
но някак много дълго се гласеше
старателният местен фотограф.
И си представих, както бях загледан
в прицеления черен обектив,
че се прицелва есерката бледа,
че Ленин зад гърба ми пак е жив.
И в миг усетих как се аз смалявам
и чух как някой проговори в мен:
„Сега до Ленин лесно се застава
и клетви се изричат всеки ден.
Но изведнъж ако изскочи Каплан
с английския си точен пистолет,
ти, който от комар не си ухапван,
до вожда ще зстанеш ли отпред?
Дали ще имаш мъжество и сили
да заслониш идеята с гърди?
Стои в музея дрехата на Илич
със страшните кушумени следи...”
Изщрака апаратчето отсреща –
за спомен запечата моя лик.
Не ме облива днес вълна гореща,
припомня ли си оня кратък миг.
И ме обземат мисли еретични:
за щяло и нещяло се кълнем,
заставаме във пози героични,
а имаме ли смелост да умрем?
Какво ще правим с тия лъскави кожи,
покрили хилавите ни тела?
Защото утре и наяве може
да се прицелят в нашите чела!
ОПРЯЛ В ЗЕМЯТА ЛАКЪТ
ЕЛЕГИЯ ЗА УБИТИТЕ ПТИЦИ
На Таньо Клисуров
Те дойдоха да дирят
при човека закрила.
Мразовитата зима
всичко бе заледила.
И в дърветата градски
цели гроздове черни
зацвъртяха внезапно
в часовете вечерни.
Тия спътници верни,
тия птици бездомни!
Те не са от ония
наши гости сезонни,
дето есен отлитат
и се връщат напролет,
дето глад не познават,
за трошици не молят.
Те са винаги тука –
в радостта и в бедата.
Но към тях е жестока
много често съдбата.
Как даряваме с почит,
как ласкаем едните,
а за другите пазим
за награда сачмите!
О, нима ако идат
зад моретата южни,
чак тогава ще видим,
че и те са ни нужни!
Незаслужени болки,
незаслужени рани!
А животът без птици
на пустия ще стане!
- Те мърсят и додяват! –
някой властник изрича.
И със пушки в ръцете,
ето, хайката тича...
Колко дълго ехтеше
канонадата ловна!
И луната застина
като капка оловна...
Няма нищо по-тъжно
от убитата птица:
недовършена песен,
ослепяла зеница...
Но какво да направя,
с глупоста ли да споря?
Пак ще литнат ятата,
ще запеят в простора!
Орисията тяхна
аз до болка познавам.
И във мене се целят,
ала тука оставам!
Тук снегът се белее
като лист неизписан...
С орисия на птица
е поетът орисан!
ДА ТЕ ПОДМИНАТ И ЗАБРАВЯТ
Пътувах тъжен и замислен –
тъй скучен беше тоя влак!
Ту книга някаква ралиствах,
ту гледах през стъклото пак.
Какво ли може да се види?
Почти познато всичко бе:
кантон със черни керемиди,
поле и обедно небе.
Но изведнъж на хоризонта
сред цъфналия слънчоглед
дръвчета с кълбести корони
се мярнаха във строен ред.
Те бяха толкова красиви
в еднообразния пейзаж!
Забравени и мълчаливи,
потрепваха като мираж...
Аз дълго гледах очарован,
до болка взирах се във тях.
И се осъждах. Бях виновен,
че толкоз късно ги видях.
А колко пъти съм пътувал
със тоя влак по тоя път!...
Аз оттогава ги сънувам
в далечината да трептят.
И често те ми се вестяват,
над листа щом сведа глава...
Да те подминат и забравят –
почти убийство е това!
ПРЕДИ ДА ЗАСПЯ
Мръква, а все неуморно
в мен продължава денят.
Аз го живея повторно
всички когато заспят.
Колко заблуди и грешки,
колко цигари след тях!
Болки и удари тежки
двойно до днес преживях.
Пее сърцето и плаче
с двоен възторг и печал.
Просто е чудно това, че
още не съм побелял.
Лапмата сякаш е знойно
слънце сред пушека син...
Господи, всичко е двойно,
а пък животът – един!
ОПРЯЛ В ЗЕМЯТА ЛАКЪТ...
На Иван Попчев
Какво събитие за сетивата:
полегнал съм в полето на здрачаване...
Страхливо, със движения забавени
две мравки ме спохождат по ръката.
И тишина. И облаци подобни
на старите пастири от рисунките.
Щурците свирят – ще ги скъсат струните,
и тръпнат сетивата ми свободни.
А как далеч са битките за слава,
безмислените крясъци на модата!
Усещам се частица от природата
и всичко друго искам да забравя.
И аз мълча, опрял в земята лакът,
а ти, земя, все тъй добра и топла си.
И тия кротки, добродушни облаци
със вехти огнива над мене чаткат...
ПАРИ ЗА НАЕМ И ДЪРВА
„Пари за наем и дърва пратете...”
Така бе писал брат ми до дома.
Той учеше в града и често с трепет
четяхме кратичките му писма.
- Ох, как ли тая зима ще изкара! –
възъхна мама, грохнала съвсем...
И тръгнахме със нея за пазара –
чувалче с боб дано да продадем.
Вървяхме пеш. А спирката на влака
бе седем километра надалеч.
Едва се съмваше и в полумрака
снегът скриптеше, лъскав като глеч.
Как бързахме, но се вървеше трудно –
пред мене мама, а след нея аз.
Наоколо бе пусто и безлюдно,
пронизваше ни утриният мраз.
И ето – бяхме вече наближили,
но зад завоя влакът запухтя.
И мама се затича с всички сили,
с чувалчето на гръб се втурна тя.
Но изведнъж на прелеза изхлипа,
погхлъзна се, подгъна крак пред мен.
И бедната ни стока се разсипа
върху чакъла чер и заледен.
На релсите, от влака закънтели,
подвила слабите си колена,
протегна мама длани посинели
към пръснатите бобени зърна.
Най-после я придумах да се вдигне,
да се отдръпне молех й се аз.
Сълзи блестяха в тъмните й мигли –
какво е мъка, помня оттогаз.
Премина покрай клетата ми майка,
замина влакът, пускайки искри,
към оня град със лошата хазайка
където брат ми чакаше пари.
СТИХОВЕ ЗА ВЪРХА
КЪМ ВЪРХА
Върви към своя връх. Вървя и зная
какво ще стане някога със мен:
достигна ли го, спра ли най-накрая,
не той, а аз ще бъда покорен.
Ще ме замае гледката прекрасна
на моята зелена низина...
тоз, който в низината е израстнал,
той вечно се стреми към висина.
Ще коленича, възхитен ще падна
пред красотата, блеснала под мен...
За красота душата ми е жадна,
от красота ще падна повален.
Реката долу, като лък извита,
ще пусне тънка сребърна стрела.
Стрелата на прекрасното излита
и търси най-достойните чела.
Недейте жали! Сам избрах палача.
Обрекъл съм се: до последен дъх
над урви и над пропасти ще крача,
но ще достигна своя снежен връх!
ПОДНОЖИЕ
Ако поискаш на върха да идеш,
пленен от гордия му силует,
ти трябва всичко, всичко да предвидиш,
ала подножието – най-напред.
Мисли за него. То е по-опасно
от голите бърда и канари.
Ще те зове ту ласкаво, ту властно,
дордето порива ти усмири.
Недей се спира! Завета те чака,
приготвил ти е истински капан.
И като котка ще замърка мрака,
ще те погали вятъра със длан.
Ще се отпускаш ти и ще забравиш
за оня връх висок и горделив.
На припек във нозете му ще шашваш –
доволен, примирен, дори щастлив.
И тъй в подножието на живота
завинаги ще си останеш ти.
Върхът като безмислена голгота
над тебе в синевата ще блести.
А ти ще имаш хубава хралупа,
храна, жена, дечица с поглед плах.
И все пак времето ще те затрупа
със своя справедлив и вечен прах.
О, не! Не трябва миг да се поддаваш,
последните си сили събери
и щом си тръгнал връх да покоряваш,
подножието първо покори!
ИЗБОР
Аз виждам вече истината гола
а тя е стара колкото света:
едни са на върха, а друго долу,
еднаква е единствено смъртта.
А на върха различно се пристига –
тук всеки сам избира своя ход:
едните просто някой ги издига,
а другите – с талант и кървав пот!
Живота мой, животе мой едничък,
не съм ли те в подножие живял?
Ужасно е да бъдеш коленичил
все във нозете на гиганта бял!
А нейде горе славата, звездите
блестят по рамена и по гърди.
Напред, сърце! Към урвите, скалите –
там има толкоз кървави следи!
И трупове и кости бели има,
в които свири вятърът зловещ.
Ах, тоя връх! Той тежък данък взима!
Кажи, сърце, какво ще избереш?
Подножието с тленението бавно –
далеч от рискове и страхове,
или върхът с несигурната слава,
с капризните звезди и ветрове?
О, зная аз! На теб е отредено
най-трудния маршрут да извървиш:
над листовете бели постепенно
горещата си кръв да изцедиш!
ВЪРХЪТ
До скоро аз живеех в равнината,
орях земята, сеех семена.
Но ето, изкуши ме планината,
духът ми закопня за висина.
Избрах си връх, опрял чело в мъглите,
величествен, суров и мълчалив.
И заизкачвах изранен скалите,
на билото му стъпих полужив.
И най-накрая паднах на колени
пред красотата, бледнала под мен.
Блестяха долу нивите зелени,
просторът цял бе в слънце потопен.
А тук, под погледа на боговете:
и мъст, и алчност до последен дъх,
трошаха си крилата ветровете,
деляха славата на тоя връх.
Каква ти слава – пряспа потъмняла
и неизразима, дива самота!
Душата ми за висина копняла
обратно към полето полетя...
Ала сега отново ме измъчва
пак стария неугасим копнеж.
Каква магия оня връх излъчва
опитай се, душа, да разбереш!
А БИ МОГЛА...
ПАМУК
Стоя пред бялата памучна нива.
Каква спокойна, пасторална шир!
Кристален въздух, тишина звънлива,
щастлива чучулига, слънце. Мир!
А нивата ме сякаш уговаря
глава да сложа в мекия й скут.
Но днес научих истината стара,
че от памука правели барут.
Припомням си сеитбата, растежа,
потта попила в чернозема твърд.
Със колко труд, с любов и със надежда
отглеждахме понякога и смърт!
На дим от залп във тоя миг прилича
памукът сред безкрайното поле.
Човека с бяла риза той облича
и го закичва с кърваво лале.
Ранява ни и ни превързва нежно,
убива ни, ала го сеем пак.
В плътта му, пухкава и белоснежна,
се крият толкоз светлина и мрак!
Какво съжителство! Почти интимни
изглеждат ми животът и смъртта...
Старея уж, а по-необясними,
по-сложни стават простите неща.
ВСЕ ТИЯ НОВИНИ...
Все тия новини – едни и същи,
все старата тревога на света.
Прозорците на новите ни къщи
до късно не угасват през нощта.
Запомних имената, даже зная,
ракетите с каква са точно мощ.
И хубавата дикторка накрая
усмихната ми казва лека нощ.
Ала каква ти лека нощ след воя
на бомбите в нещастния Бейрут!...
Сънувам, че възглавницата моя
не със памук е пълна, а с барут.
КОНТРАПУНКТ
Годините й – двадесет и седем,
а болестта – неизлечима. Рак!...
И на ковчега жълтия капак
безпомощно сега пред входа гледам.
И глухо зад пердетата замира
и се взема в утрото плачът.
Шетня и скръб. Роднините търчат,
пренасят мълком щайгите със бира.
А радио едно почти нахално
повтаря вчерашните новини:
в Арабия, във Африка – войни,
ракетите се целят гениално.
Пари за трупове и за маневри
и неутронна бомба при това...
И кошерът на моята глава
бръмчи от парадокси и от нерви.
А там, на входа, с моя вход съседен,
стои изправен оня жълт капак.
Покойницата болна бе от рак,
отиде си на двадесет и седем.
А БИ МОГЛА...
Каква виелица навън бушува –
снегът затрупва къщите, дърветата!
И в тоя миг на мене ми се струва,
че сняг се сипе вредом над планетата.
А тя огромни, черни рани има,
реки от кръв се стичат в океаните.
И тая бяла, милосърдна зима
със бинтове от сняг превързва раните...
Кой гений зъл земята ни осъди
да бъде все кървяща, обинтована?
А би могла, а би могла да бъде
за всички ни родина обетована!
АНТИЧЕН МОТИВ
И все пак Спарта победи Атина...
Градът на музите изпи пелина
на вражата победа и зачака:
тревата ни разрухата и мрака
жестоките си копия надигна...
След време Александър тук пристигна
и най-накрая римските кохорти
преминаха през мраморните порти.
Така завърши и враждатата вечна –
пред силата на мускула и меча
склони глава прекрасната Атина.
Но след това и Гърция загина...
Защо се случи тъй, защо, кажете?
Защо градът на толкова поети,
на Фидий и мъдрия Перикъл
съчувствие у Зевс не би извикал?
Защо и боговете се любуват
пред силата на коня, а не чуват
стенанията глухи на цветята,
когато той препусна в равнината?
Защо човекът е създал наука,
с която превъзнася в култ юмрука,
а казва, че духовното начало
до днеска всичко трайно е създало?
Кажете докога и аз ще губя
във битките с материята груба?
И докога животът ми на карта
ще се поставя по вина на Спарта?
Аз пак дочувам, даже във съня си,
звънтене на оръжия и къси
команди преди тръгване в атака.
И пред очите ми гъстее мрака.
И черен гарван грачи и повтаря
с човешки думи истината стара:
„И все пак Спарта победи Атина...”
Но след това и Гърция загина!
ПЛАНИНСКО СЕЛО
Като в приказка снегът вали,
но няма, няма кой да му се радва!
Напуснати, печални махали,
ни детски смях, ни удари на брадва.
Подмами ги планинците градът,
потънаха сред саждите му черни.
А плочестите къщи се рушат
и жив човек тук рядко ще се мерне.
Снегът вали, безмислено красив –
една след друга преспите нарежда...
След готвения неутронен взрив
нима така земята ще изглежда?
Безбрежна белота и глухота –
ни детски смях, ни удари на брадва...
Безмисленна е всяка красота,
щом няма кой на нея да се радва.
ТРЕВА
Идвам при теб, но не да тревожа
твоите корени с гръмки слова.
Искам главата си кротко да сложа
в твоите пазви, велика трева.
Искам да чуя дълбоките тайни
на мълчаливия древен двубой
между човешките страсти нетрайни
и упорития тревен покой.
Искам да чуя, но ти не говориш,
ти завладяваш и вечно мълчиш.
Никога с никой за нищо не спориш,
в мрака на времето бавно пълзиш.
Тъпкана с чизми и конски подкови,
срещала в бомбени ями смъртта,
пак произнасяш присъди сурови –
никнеш над всичко нетрайно в света...
Пролет е, ето пак се събуди
раззелени се в поля и гори.
Колко величия, колко заблуди
твойта зелена забрава покри!
Как залудува сърцето от радост!
Аз се завръщам при тебе, трева,
тук – в тишината на своята младост –
думи стаявани да промълвя.
Нека библейски овцата и конят
да си царуват из твоята шир!
Нека във тебе децата да се гонят –
в мир да играят децата ни, в мир!
Помниш ли в колко пожари горяха
твоите тънки, невинни стебла?
Траурни жерави с писък летяха,
идеха, идеха с гръм колела!
О, затова зеленей се безбрежно,
във арсеналите нови слезни!
И във прегръдка безсмъртна и нежна
земния глобус навеки стегни!
Иначе, ако случайно изчезнеш,
ако загинеш в двубоя велик,
ще се разпадне в космичните бездни
нашата малка планета за миг!
В памет на моята малка Надежда,
на дъщеричката ми, трагично загинала...
С ОВЪГЛЕНО СЪРЦЕ
НАДЕЖДА
Човек е сам със своята Надежда...
Какво си ти за мен – ще разбереш.
Расти и знай: светът един изглежда,
а друг е той, когато го прозреш!
Какъв е точно – туй и аз не зная.
Градихме го и приказен и нов,
но вярвай ми, не е той детска стая,
изпълнена единствено с любов!
Ще мине бързо детството блажено,
ще стане много тясно у дома.
Към себе си ще тръгнеш непременно
и ще останеш в тоя миг сама.
И сигурно небето ще се смръщи,
ще свирне вятър в твоите коси.
Но ти върви, стисни юмруци, дъще,
и своята Надежда потърси!
ДЕТСКИ ВЪПРОС
„Кажи ми, татко, тая неутронна бомба
убива ли и малките деца?...”
Стъписах се. Не можех аз да се опомня:
видях смразени детски личица,
чух писъци, земята бясно затрепера,
видях безмълвни, мъртви градове,
видях как идва каменната тъмна ера
със много по-човечни зверове...
Ала отправи дъщеря ми пак въпроса,
убийствения свой въпрос, към мен.
А тя е четиригодишна. Чипоноса.
С очи засмени. С рокличка от лен.
Разказвах дълго аз за чичковците лоши,
а в жилите ми тупаше кръвта...
Децата ни, преди да са живели още,
днес първо научават за смъртта.
1979 г.
МЪКА
Наде, Надинко, Надеждо наша,
безнадежден дъжд навън ръми!...
Няма те. И в жълтата ти чаша
утринното мляко не дими.
Друга чаша ти поднесе този век,
вонящ на пепел и бензин.
А за слънце, за градини с рози
беше жаден погледа ти син.
Как растеше, сричаше, макар че
идел вече твоя час горчив!
Не дочака школски звън, букварче,
гумичка, тетрадка и молив.
Все оназ автомобилна гума
в глухите ни нощи се върти.
Чухме писък!... Дума не издума –
като птиче онемяло беше ти...
Как да свикнем, дъще, че те няма,
как да свикнем с тоя черен креп?
Къщата ни празна и голяма
стана сякаш изведнъж без теб.
Слончето със смешното хоботче,
куклите изправени тъжат.
А на вън, над твойто прясно гробче,
безнадеждно ромоли дъждът...
Август 1980 г.
АТЕЛИЕ
На скулптора Филип Папазов
Сурова, жестока към мен е съдбата,
най-черната мъка познах на земята.
Връстниците мои воюват за слава,
а аз на детето си паметник правя.
И ето, получих покана да ида,
ликът му изваян от глина да видя.
Но страшният спомен изплува в душата
и писък предсмъртен дочух в тишината.
Надежда – детето ми с плитчици малки,
със рокличка къса, с червени сандалки –
с кола я премаза съседът на двора!
Не мога, не искам за туй да говоря!
В безмилостно време живеем, изглежда...
Изгубих аз моята малка Надежда...
Откакто я няма, измина година
и тъжно усмихната, с устни от глина,
днес гости очакваше в ателието.
Пресъхна устата ми, млъкна сърцето.
Изпълнил бе тежка, печална поръчка,
изваял бе скулпторът моята мъка.
Да можеше господ да слезе при нея,
да дъхне във глината, да оживее –
нали е направил човека от глина!..
Но никой не слезе от бездната синя.
С каква ли нелепост би се залъгал!
Мълчаха отливките в тъмния ъгъл,
мълчеше безсмъртния мрамор до мене.
И скулпторът вдигна очи зачервени
към прашната маса с чука и длетото.
Удари се сякаш внезапно в стъклото
и звънна в сърцето ми ехо далечно:
„Животът е кратък, изкуството – вечено...”
СЕДМИ АВГУСТ 1980 ГОДИНА
(ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ ОСВЕДОМИТЕЛНИЯ БЮЛЕТИН)
Притворя ли очи, настава пак четвъртък.
И пъпли камион сред жегата на август.
Тътнежът му жесток мазилката разкъртва
и бълва черен дим гърмящият му ауспух...
А най-обикновен четвъртък бе тогава:
с труда благословен, с прането, със сплетните,
с ламтежите за власт, с надеждите за слава,
с вечерята добра и после новините...
Настръхнали дула... В далечно Чили бесят...
Събитията важни дикторът изрежда.
Но в тоя слънчев ден, в дванадесет и десет,
автомобило прегази моята Надежда!
И страшната ми драма дикторът пропусна –
какво ли беше тя сред бързащия август?...
През нас като през мравки времето препуска
и бълва черен дим гърмящия му асуспух...
С РАЗГРОМЕНА ДУША, С ОВЪГЛЕНО СЪРЦЕ...
Аз познах абсолютната скръб на света,
аз до дъно познах и смъртта, и живота...
Колко слаб е духът, колко силна – плътта!
Аз отново се храня, живея, работя!
И се мъчи сега върху мойто лице
да изгрее една светлинка закъсняла.
С разгромена душа, с овъглено сърце
аз поемам във мрака ръкара ти бяла.
Ще намерим ли с тебе оная врата,
от кошмара на спомена дето извежда?...
Пеят птици, в зелените млади листа,
тъжна майко на моята мъртва Надежда!
Пеят птици, дърветата тръпнат от сок,
на живота могъщата кръв тържествува.
Ах, навън небосвода е син и дълбок
и луната сред пролетни облаци плува!
Богородице моя, ръката си дай,
да излезем навън, мъченице печална!
Мъдър ангел с крило ме докосна и, знай,
светлинката добра на лицето ми пална.
Нека видим дървото сразено от гръм,
как и то се възражда, разлиства се даже.
Нека видим реката, отсрещния хълм,
и да бъде, каквото природата каже!
И макар че духът е отслабнал съвсем
и с презрение още в плътта ни се вглежда,
от живота сломени, живот да дадем
на една възхитителна нова Надежда!
От Надежда към друга Надежда върви
и проскърцва това колело на живота...
Колко странно: душата ми стене, кърви,
но отново се храня, живея, работя!
МАДОНА
Мадоната със детската количка
пред паметника на героя спря.
Погали нежно русата главица
и луничаво слънце я огря.
И без да се смущава от човека –
от падналия във войната мъж,
разтвори пазвата си тя полека
и бялна се гръдта й изведнъж...
О, миг на целомъдрие и святост,
благодаря ти, че ми се яви!..
Наистина животът безвъзвратно
към своето безсмъртие върви!
РАНА
ПОЕМА
В едно свое писмо Христо Иванов – Големия,
един от най-близките съратници на Левски,
пише, че раната на Апостола, след операцията му
в Белград през 1868 г., е останала незарастнала
почти до края на живота му.
И тъй, значи Левски с отворена рана
минал през Дунав, пресичал Балкана
и в ледени зими, и в есени кални
сновял в градовете, в селата печални –
заклевал юнаци за делото свято.
По-сладки от мед и по-скъпи от злато,
словата му прости народът повтарял.
А често Апостола в треска изгарял.
Той чуждите рани лекувал с надежда
и виждал как робът из мрака поглежда,
но никога думичка даже не казал
за болката там, дето скалпелът рязал,
за своята рана, кървяща все още...
И тихо потъвал в дълбоките нощи –
с камата на кръста, със двата пищова,
над веждите руси със бръчка сурова –
за робите ангел, за турците дявол...
Той болен би всъщност, а песен запявал
и еквал гласът му сред гъсти букаци.
Години пътувал, събирал юнаци,
а раната стара кървяла, боляла
и пътят се виел все тъй до премала.
Ту просяк недъгав, ту тежък търговец,
от Тракия идвал, отсядал във Ловеч,
хвъркат и предрешен кръстосвал страната
със мисъл единствена – за свободата...
Кога да превързва проклетата рана? –
замръквал в полето, осъмвал в Балкана!
За бели превръзки и благи мехлеми
все нямало време, все нямало време!
Дорде над главата му млада и дръзка
бесилката спуснала страшна превръзка...
И ето застанал до него палача.
Но вече народът научил илача
за раната люта, за черната рана
от удара варварски на ятагана –
пет века дълбока, все в кърви облята,
майка България върху снагата!...
Българийо мила, отечество мое,
родино на толкова святи герои –
посичани, бесени в робствата разни
от чужди и свои палачи омразни,
измъчвани в ремъци, с куки, с дървета
в дъхтящи на смърт полицейски мазета,
изгаряни в пещи, разстрелвани, клани,
разнасяни мъртви по селски мегдани,
след тежки блокади и подли засади –
все влюбени в тебе, все хубави, млади,
оставили кости в земята ни родна
с едничката мисъл – да бъдеш свободна…
Недей ми отказва честта да прибавя
една своя дума към тяхната слава,
една своя роза да сложа смирено
пред техния подвиг и дело свещено!
Те всички си имаха своите лични
страдания, болки и рани различни,
но тяхната истинска кървава рана,
родино, завинаги ти си остана!
С изтръгнати нокти, с премазани стави
за тебе те шепнеха с устни корави,
за тебе се мятаха в огнена треска –
да бъдеш такава, каквато си днеска!
Не тлъсти награди, не звания тежки
за техните стонове свръхнечовешки,
а своята обич ти просто им даде.
И все така хубави, все така млади,
те вършат пак своето дело голямо.
До нашето рамо е тяхното рамо,
до нашата стъпка е тяхната стъпка.
О, те са в кръвта ни тревожната тръпка,
която ни стряска, челата ни вдига,
когато понякога вяра не стига
или съвестта ни в доволство задреме
във някое кътче на нашето време!
Солта на живота ни те са навеки
и никога техните славни пътеки
забравата няма с трева да покрие...
Но днеска за Левски сърцето ми бие...
Разправят, че имал сълзи на лицето,
когато палачът му слагал въжето,
че взрял се за кратко в тълпата мизерна
и после със някаква мъка безмерна
загледал се нейде далече, далече...
Туй всичко сега е исторя вече.
Но мен ме пронизват през толкоз години
очите му влажни, очите му сини...
И често си мисля за нашите рани.
От тях поне белег дали ще остане?
О, ние за своите кожи треперим,
веднага и време, и цяр ще намерим!
А все не намираме време и сгода
за словото, дето го чака народа.
Със страстите дребни, със раните плитки,
получени в жалки, безмислени битки,
със леснала слава, с победите леки
длъжници ще бъдем пред него навеки!
Премного са думите в клетвите наши,
възпяваме риска, но рискът ни плаши.
Не клетви ни трябват, а болка, която
от сън да ни вдига под знаме развято
с едничката наша посмъртна изгода –
с добро да ни помни след време народа...
Народе мой малък, мой мили народе,
Апостола бледен насън ме споходи –
с камата на кръста, със двата пищова,
над веждите руси със бръчка сурова,
а долу под пояса с рана кървяща.
Откакто вести ми се, сън не ме хваща,
в жестоки въпроси умът се заплита,
все отговор търси, безмилостно пита,
със бръчки насича челото му бяло...
И взирам се в мрака на мойто начало.
Пред погледа древна могила се мярка,
зад нея – селцето със име Осларка.
А там зад оградата от тръни се гуши
кирпичена къща – коминът й пуши,
след малко изкърцва протяжно вратата
и тръгва към двора с филийка в ръката
момченце едно мълчаливо, болнаво –
за мен става дума – ще кажа направо.
И ето възправя се в моето детство
разсилният Лалю от нашето кметство.
За нас, за децата, най-страшен той беше,
защото ключа за ареста държеше.
Бараката за въглища беше ареста,
но с тая барака ни плашеха често –
затваряли в нея душманите царски
и Лалю пристигал с кривак воловарски...
О, санкта, семплицитас!... Боже всевишни,
недей го наказва със мъки излишни!
Такова бе времето, зъл бе живота,
беднякът бе стигнал по-ниско от скота.
А ти бе обърнал, народе мой малък,
на робствата дълги и сухия залък.
Когато помисли, че идеше рая,
царе-чуждоземци дойдоха накрая.
Какво ли не правиха да те отлъчат
от тази, която пречупи калъча,
издигнат за удар в гърдите ти голи!
Те бяха артисти във своите роли! –
ах, влак даже караше царят последен!
И ти ръкопляскаше, мили мой беден
и лъган народе!... Тъй хитри и вещи,
те нямаха равни в делата зловещи.
Със глутница тъмна придворни чакали,
с търговци на сирене и генерали
в хазарта на толкоз войни недостойни
залагаха теб на полетата бойни,
залагаха знаме и чувства народни,
продаваха кръв и земи плодородни,
продаваха даже Балкана хайдушки!...
Но гръмнаха там отмъстителни пушки...
И в моята малка Осларка заброди
мълвата за новите славни войводи.
И днеска аз чувам как дядо и тати
потайно шептят имена непознати.
След адски кошмар в полицейските морги
сестрата и братчето – Гита и Георги –
най-после посрещнали с песен куршума,
но без да издумат приятелска дума...
А Стою Неделчев – Чочоолу още –
напускал гората в дълбоките нощи,
с дружина безчислена и хвърковата
безстрашно върлувал надолу в селата.
Куршум го не стигал, стражар го не хващал,
хабер на изедници черни изпращал...
И в мойта торбичка е ровил падарин
храна да не нося на някой „шумкарин”.
И аз любопитно съм стъпвал в дюкяна
и чувал съм кмета сред глъчка пияна
как вика пред хитрия селски бакалин,
че скоро ще клекнат войските на Сталин...
А те като шеметна гневна лавина
пометоха всичко в оная година –
пъдари, джандари и кметове страшни
набързо се скриха в таваните прашни.
И ти възкликува, народе мой клети,
дочакал до своя съдбовен Девети...
И сякаш в тържествен финал на Бетховен
ехтеше „На Левски завета бунтовен...”
Аз помня как дядо каруцата впрегна,
как с новите дрехи напето се стегна,
зави на бурма кавръклии мустаци
и каза, че идели донски казаци –
на гара Михайлово знаел, че щели
да слязат от влака казаците смели.
И тръгна с пълна каруца за влака –
отпред беше бати, до него бе кака.
– Дий!... – плесна с камшика си весело дядо,
усетил, че пак е сърцето му младо.
Той в три безпощадни войни се сражавал
и тайно за днешния ден се надявал...
След седмица с мама изпратихме татко.
На фронта замина. Простихме се кратко.
Без бурни прегръдки, без нежни целувки –
за татко и мама те бяха преструвки.
Един дълъг поглед. И глуха въздишка
изпусна случайно душата войнишка.
Едничко доксване, само едничко,
и всичко си казаха, милите, всичко...
Дойде и за мене редът за разлъка
с несръчна милувка и тиха поръка:
- А ти да се учиш! – издума баща ми
и бавно торбата си бяла порами...
Да, аз на учлище тръгнах тогава.
И ти, революцийо, ми преподава
най-трудните, първите свои уроци.
А ние пък бяхме едни мушмороци,
едни полудиви деца на полята!
Но скоро ни станаха тесни селата.
И тука със риск да разсърдя критика,
ще кажа на времето славно с езика:
възседнахме трактори, влазохме в мини,
издигнахме нови гигантски комини,
стени язовирни, заводи, централи!
И няма ги вече селцата заспали,
градчетата прашни с чаршиите стари –
с кърпачи, сарачи, шивачи, дръндари,
с ахчийници и бозанджийници тесни,
с дюкянчета, с будки – по-малки от вестник! –
о, всичко туй свърши!... Къде ли се дяна
на братя Карадимитрови дюкяна?
Оттам тати купи герданче на кака
и помня, че кака от радоста заплака...
И тъй в градове многолюдни, огромни
превърнахме ние градчетата скромни.
Но колко села оттогаз опустяха!
Те своята кръв в градовете преляха
и често из новите крайни квартали
проплакваха в мрака самотни кавали,
но скоро бетонът, панелите сиви
погълнаха техните тъжни мотиви...
И нас ни погълна стихията сива,
макар че високо вълната пенлива
на времето бе ни издигнала вече.
Фанфарната музика, гръмките речи,
изгодата лична и страстите дребни
приспаха ни сякаш в креслата служебни.
И уж сме си същите, уж сме ония
момчета израснали все в немотия,
и уж идеала не сме променили,
но други сме вече, приятели мили!
По-други ни станаха сякаш мечтите,
забравяме май върховете, звездите!
О, кой ли в звезда и във връх ще се вгледа,
целта ни е днес да надминем съседа –
да пукне от завист, очи да облещи
пред нашите вносни, изискани вещи!
Пердета, сервизи, коли, че и вили
пред нас кръгозора така са стеснили,
че всичките наши въпроси съдбовни
се свеждат до вещи и книжки спестовни!...
И троскот в пътеката стръмна и тясна –
от нас до народа – полека израстна.
И май се оказваме лоши стопани
на нашето с кръв придобито имане.
Все повече грешки, все повече злоба –
къде са картофите, лука и боба,
защо магазините, зейнали празни,
се пълнят пред гости и само по празник?...
А съхне разлюбена, вехме земята –
земята кърмилница, майката свята.
Отиват си нейните стари стопани,
а спре ли кърмата й, кой ще ни храни?
Ще кажеш ли, земьо, защо отлетяха
чедата ти смугли от родната стряха?
Какво ги пропъди? Нима безвъзвратно
напуснаха в нивите семето златно?
О, връщат се някои, но да печелят –
пристигат във събота, тръгват в неделя!
Дворовете бащини и зарзавата –
това им е връзката днес със земята.
Пет дена в завода, пет дена работни
и два градинарски, два истински потни!...
И кретат във смените краставичари,
а уж са фрезисти, а уж са стругари...
Земляци от смените нощни и дневни,
простете за думите тежки и гневни!
В меда на делата ви аз не желая
лъжичка катран да изсипвам накрая,
но червей пълзи към плода на живота!
Аз бия тревога от бойната кота
на белия лист. И във своята рана
потапям перото. Пред мен е Балкана –
с гласа на Апостола той ме заклина
безмълвен край червея да не отмина!...
Защо, революцийо, всичко туй става?
Нали вдъхновено ни ти преподава,
а ние – възторжени, честни младоци –
попиваме твоите строги уроци?
Нали със „отличен” матурата взехме
и всички под твоето знаме поехме?...
Изглежда, че трябвало да сме готови
за нови уроци и изпити нови...
Но как да допуснем абсурда, че злото
ще снася, ще мъти законно и кротко
на нашето слънце под топлите ласки?
Излишни са старите бойни паласки.
Към себе си трябва очи да обърнем,
в душите си с поглед суров да надзърнем,
защото в душите ни злото мърсува –
подхвърля съблазни, на „черно” търгува,
купува достойнство, талант развращава,
в пашкула на личното ни омотава,
а чака народът ни с дело и слово
предишната вяра да върнем отново!...
Премного амбиции, алчност и корист
невидимо, тайно набрали са скорост,
а станат ли някога сляпа стихия,
духът ще се валя с прегризнала шия...
Наистина трябвало да сме готови
за нови уроци и изпити нови...
Уроци ли казах?... И ето във мене
бунтува се нещо, роптае и стене.
Събориха моето старо училище,
събориха нашето малко светилище!
Отдавна започна познатата драма.
На село деца не останаха. Няма.
И стихна школото, звънецът му млъкна –
езика му времето сякаш измъкна.
То имаше име безсмъртно – „Паисий”,
но ето че някаква местна комисия
набързо присъдата смъртна му лепна.
И моето старо училище трепна.
Внезапно изхлипа врата разкривена,
в прозорците счупени вятър изстена...
Той май си припомняше, сякаш бе живо,
че сребърни звуци звънецът игриво
над селото утринно пръскаше вредом,
че всеки изпитваше трепет неведом,
когато пред прага му мълком се спреше,
че беше красиво, кокетно и стройно,
че дълги години дългът си достойно
бе носило в тежките битки със мрака...
И с горда смиреност часът си зачака.
Посрещна с мълчание свойте палачи –
познаваше всичките: все повтарачи!
Довтасаха бързо с москвичи и лади –
все яки и снажни, все хубави, млади!
Събаряха, мъкнеха мъчки и сръчно.
Да беше на някого станало мъчно,
да беше им нещо поне домиляло!
Ни детството спомниха, тук отлетяло,
ни даже оная учителка стара,
която живота си тука прекара –
на две поколения взора отключи:
бащите, след тях синовете научи
четмото да сричат, да пишат и смятат...
Какво ще си спомнят, те яростно мятат
греди и дъски, керемиди и тухли.
Сред облаци прах и сред кащлици сухи
отекват внезапно псувни и закани –
гредата голяма кой първи да хване!
Улисани в делото, потни, зъбати,
на Ботев и Левски портретите святи
спокойно те тъпчеха с тежки чепици.
А бяха те тук до един ученици!...
И никой не чу в разправиите шумни
гласът на Паисий: „О, неразумни...”
От мойто училище нищичко няма.
Във всеки двор виждам камара голяма:
гредите, дъските са вече готови
и кочини и кокошкарници нови
ще бъдат навярно със тях построени.
И нещо във мен се бунтува и стене!
Аз виждам разръфано своето детство.
И не само него. А цяло наследство –
години напред, векове безконечни! –
творено за нас от предците далечни...
И както стоях си – замислен, приведен –
край мене премина Апостола бледен:
с камата на кръста, със двата пищова,
над веждите руси със бръчка сурова...
Народе мой малък, народе мой славен,
от ветрища брулен, от слънцето щавен,
ти, който опази през толкоз столетия
и корен, и име, и скъпи завети,
ти, който довчера бе в робските бездни,
а днеска надничаш в пространствата звездни,
създателю мой и на всичко край мене –
на хляба и думите благословени,
на тия загадъчни, умни машини
с бутони, със лампи червени и сини,
готови за толкоз команди различни,
със собсвена памет, с ръце механични –
целувам ръката ти топла и крепка
и пламенни думи задъхано шепна:
ти, който във Времето имаш пътека –
нима боледува във тебе Човека?
И как така стана, от твое ли семе
се пръкна туй алчно, безкрупулно племе?
Кажи ми, че стадо не може без мърша,
и аз със въпросите свои ще свърша!...
Мълчиш и не даваш ти отговор лесен.
И пак имаш сили за подвиг и песен,
за строга присъда, за укор и милост.
Ще мине, ще стихне сезонният вирус,
сърцето ти пак ще се справи самичко.
Така е, прекрасно разбираш ти всичко:
еднаква присъда пред тебе заслужава
и тоз, който ръфа, и тоз, който дава!
И туй ще го бъде!... Поемаш си дъх ти
и твоята яка десница пак бъхти,
изливаш бетон, закаляваш стомана.
Каляваш и себе си... Имало рана.
И друга ще има. И тя ще заръби!
Не ще те отровят отровните гъби,
които изникват по твойта пътека!...
Но мене сега ме боли за Човека!
И пак ме връхлита порой от въпроси.
Когато се вдигнахме голи и боси
реки ра преграждаме, та язовири
да блеснат в полята зелени и ширни,
когато прокарвахме проходи нови,
когато край нас бригадирски огньове
горяха и светеха в мрака искрите
и толкова хубави бяха мечтите –
далече от постове, служби и слава,
не бяхме ли по-съвършени тогава?
Защо се кълняхме тъй страстно в народа –
нима за да имаме днеска изгода?...
Един срещу мръсна любов назначавал,
а друг срещу подкупи жилища давал.
Един деребействал в завода с години,
превърнал го в топло гнездо за роднини,
а друг пък спокойно на сметка държавна
не вила – палат построил неотдавна...
Защо и сега, тоя стих като пиша,
задъхано някой в ухото ми диша
и шепне полезните свои съвети:
да бъда внимателен с тез епитети,
гневът в позолените рамки да бъде,
да няма виновни, да няма присъди...
О, той предвидливо ръката ми хвана,
когато пред мене подлецът застана
и аз, разтреперан, отпуснах десница –
не му залепих като Левски плесница.
Защо ли?... Защото над него – мръсника! –
прострял бе крилото си вуйчо-владика!
Челото ми с ледена пот се поръси
и кървави нокти забих във дланта си...
Това е, Апостоле, моята рана.
Затуй сега често поглеждам Балкана
и мислено тръгвам по пътя ти страшен.
А той лъкатуши ту кален, ту прашен,
потайно се тули в села и градчета,
опасва, кръстосва родината клета,
внезапно поема към мястото лобно
и спира навеки в сърцето народно.
Но с вик между зъбите, с мъка сподавен,
аз виждам, че в края на пътя ти славен
издига се, скърца, макар и прогнило,
все още зловещото черно бесило...
И ето уютът, удобството, луксът,
събрали потеря, след мене препускат.
И писва страхът със ушите ми жално:
„Върни се, навън е студено и кално!
Тоз, който е тръгнал света да урежда,
на себе си първо най-много наврежда!...”
Проклетите съображения наши!
Все нещо ни пречи, все нещо ни плаши
достойно с народа си да заговорим,
сърцето си песенно да му отворим –
в калта да нагазим, при него да идем,
пък нека тогава с кого сме да видим...
О, там, на живота в дълбокия рудник,
кой истински люби, кой просто е блудник
от първата дума на всички е ясно.
И тъкмо затуй може би е опасно
да слизаш в задушните тъмните забои,
където героите са си герои –
не книжни, а истински, с длани широки,
със болки и радости, с мисли високи,
където сред пластове черни и неми
лежат несъбудени толкоз поеми...
Но все пак опитай! Ти нищо не губиш,
щом пламенно, честно народа си любиш.
И нека уютът, удобството, луксът
напред в неизвестното да не те пускат!
Стъпчи тия нелепи!... Виж как е леко
без тях на душата!... Решавай, човеко:
или като Левски обичай и страдай,
или във забравата вечна пропадай!
За тебе друг изход наистина няма –
останалото е самоизмама!
Август 1985 г.
ПАНTА РЕЙ
Всичко тече, всичко се променя...
Хераклит
Стиснала камъче обло в ръката,
спря дъщеря ми на речния бряг.
Сякаш с магнит я привлече реката,
блеснала в своя загадъчен бяг.
Хайде да тръгваме, чакат ни вкъщи,
гледай – дъждът ще закапе след миг!..
Всичко тече и променя се, дъще,
панта рей, казва мъдрецът велик...
Някога пред мъдростта му антична
свих в несъгласие тежък юмрук.
Всичко меняло се... Как така всичко?
Значи след време и аз ще съм друг?...
И се заклех във кръвта си червена:
горд, непокорен – оставам такъв!
Който е тръгнал света да променя,
той не изменя на своята кръв!...
Но на живта реката бучаща
хвърли ме в яростен водовъртеж.
А непокорството скъпо се плаща –
туй със годините ще разбереш.
Твоето камъче гладко, овално,
знаеш ли, скален отломък е то!
Мен като него по дъното кално
млати ме времето с чук и длето...
Не за възмездие днеска съм жаден,
ала да дойде дори Хераклит,
пак от трошляка измит и загладен
няма да стане скала от гранит...
Хайде да тръгваме, мойто момиче –
приказка тъжна разказах, нали?...
Всичко тече и променя се всичко,
само че после сърцето боли.
Но завещавам ти с обич рефрена,
дето направи ме точно такъв:
Който е тръгнал света да променя,
той не изменя на своята кръв!
Октомври, 86
УРОК ПО ЛЮБОВ
На Росица Босева, венчала се в
затвора с осъдения на смърт
Антон Попов, надявайки се да му
спаси живота
Тая зла четиридесет и втора,
тия кърви и бодлива тел!
Тая твоя сватба във затвора
със жених, осъден на разстрел!
Как във кратки стихове да вместя
подвига, убитите мечти?
Във един и същи ден невеста
и вдовица черна стана ти...
Виждам те, очи пламтящи свела,
виждам те в часа жесток и глух
след венчавката, преди растрела,
цялата превърната във слух.
Чакаш... чакаш милостта на залпа.
Тъй ли го мечтахте тоя ден:
с тая страшна, баладична сватба
и с тунела – зинал и студен!
С тия архангели-сватбари,
дъхащи на вакса и на гьон:
днес – сватбари, през нощта – гробари,
ред да има утре и закон!
Благославя ви доброто отче,
дълги песнопения реди –
с час поне разстрела да отсрочи,
ако Любовта не победи.
Но безсилна любовта остана,
втурнаха се да ви разделят.
В коридора мрачен на зандана
гледахте се за последен път.
В турско време щяха да се трогнат –
как горяха вашите очи!..
Като в опера на Верди епилогът
на венчавката ви в мен звучи.
Не, не зная обич по-голяма,
по-красива, истинска любов!
Но за влюбените милост няма,
щом женихът е Антон Попов!...
Вятърът с пердето си играе,
пада синият Софийски здрач,
пада, но за тебе той сега е
син като мундира на палач.
Там палачите се готвят вече –
колко бързо времето лети!
Ах, стрелбището не е далече,
изстрелите ще дочуеш ти!
Ще се люшнеш като трепетлика,
но макар останала без глас,
ще намериш сили да извикаш:
„Хора, запомнете тоя час!...”
- - -
Тъй над чувствата ви непорочни
времето изрече благослов.
И след толкова кървави уроци
даде ни урок и по любов.
НЕКАЗАНАТА ДУМА
През погледа ми – хълмове зелени,
в далечината – сини върхове.
А долу Струма яростно се пени
между гранитните си брегове.
Изстляла с небесната жарава,
към заник е и тоя жарък ден.
Орлова сянка бавно преминава
над хълмовете топли и над мен.
И аз мълча, загледан във Пирина,
и чувам тласъците на кръвта...
Благодаря ти, че си ми родина,
Българийо, най-мила на света!
Но в тоя миг завиждам на орела –
ще укориш ли завистта ми ти?
Не знае той, че времето разделя,
над границите строги той лети.
А те като дълбоки, криви бръчки
пресичат се на твоето чело.
Заглъхват спорове, припламват глъчки,
припомня се било и небило.
Ала орелът – без паспорт, без виза, -
тъй както векове си е летял
лети и днес, над хълмовете слиза,
понесъл на крилете си печал.
И пари върху устните ми дума,
но знам: не бива да я изрека!
Ще я прошепна може би на Струма –
дано ме чуе родната река!
СНИМКА ОТ УЛЯНОВСК
Това се случи някога в Уляновск...
Пред бронзовия Ленин бях решил
да си направя снимка. И застанах,
очи към апаратчето извил.
Уж всичко според правилата беше –
стоях замислен, сериозен, прав,
но някак много дълго се гласеше
старателният местен фотограф.
И си представих, както бях загледан
в прицеления черен обектив,
че се прицелва есерката бледа,
че Ленин зад гърба ми пак е жив.
И в миг усетих как се аз смалявам
и чух как някой проговори в мен:
„Сега до Ленин лесно се застава
и клетви се изричат всеки ден.
Но изведнъж ако изскочи Каплан
с английския си точен пистолет,
ти, който от комар не си ухапван,
до вожда ще зстанеш ли отпред?
Дали ще имаш мъжество и сили
да заслониш идеята с гърди?
Стои в музея дрехата на Илич
със страшните кушумени следи...”
Изщрака апаратчето отсреща –
за спомен запечата моя лик.
Не ме облива днес вълна гореща,
припомня ли си оня кратък миг.
И ме обземат мисли еретични:
за щяло и нещяло се кълнем,
заставаме във пози героични,
а имаме ли смелост да умрем?
Какво ще правим с тия лъскави кожи,
покрили хилавите ни тела?
Защото утре и наяве може
да се прицелят в нашите чела!
ОПРЯЛ В ЗЕМЯТА ЛАКЪТ
ЕЛЕГИЯ ЗА УБИТИТЕ ПТИЦИ
На Таньо Клисуров
Те дойдоха да дирят
при човека закрила.
Мразовитата зима
всичко бе заледила.
И в дърветата градски
цели гроздове черни
зацвъртяха внезапно
в часовете вечерни.
Тия спътници верни,
тия птици бездомни!
Те не са от ония
наши гости сезонни,
дето есен отлитат
и се връщат напролет,
дето глад не познават,
за трошици не молят.
Те са винаги тука –
в радостта и в бедата.
Но към тях е жестока
много често съдбата.
Как даряваме с почит,
как ласкаем едните,
а за другите пазим
за награда сачмите!
О, нима ако идат
зад моретата южни,
чак тогава ще видим,
че и те са ни нужни!
Незаслужени болки,
незаслужени рани!
А животът без птици
на пустия ще стане!
- Те мърсят и додяват! –
някой властник изрича.
И със пушки в ръцете,
ето, хайката тича...
Колко дълго ехтеше
канонадата ловна!
И луната застина
като капка оловна...
Няма нищо по-тъжно
от убитата птица:
недовършена песен,
ослепяла зеница...
Но какво да направя,
с глупоста ли да споря?
Пак ще литнат ятата,
ще запеят в простора!
Орисията тяхна
аз до болка познавам.
И във мене се целят,
ала тука оставам!
Тук снегът се белее
като лист неизписан...
С орисия на птица
е поетът орисан!
ДА ТЕ ПОДМИНАТ И ЗАБРАВЯТ
Пътувах тъжен и замислен –
тъй скучен беше тоя влак!
Ту книга някаква ралиствах,
ту гледах през стъклото пак.
Какво ли може да се види?
Почти познато всичко бе:
кантон със черни керемиди,
поле и обедно небе.
Но изведнъж на хоризонта
сред цъфналия слънчоглед
дръвчета с кълбести корони
се мярнаха във строен ред.
Те бяха толкова красиви
в еднообразния пейзаж!
Забравени и мълчаливи,
потрепваха като мираж...
Аз дълго гледах очарован,
до болка взирах се във тях.
И се осъждах. Бях виновен,
че толкоз късно ги видях.
А колко пъти съм пътувал
със тоя влак по тоя път!...
Аз оттогава ги сънувам
в далечината да трептят.
И често те ми се вестяват,
над листа щом сведа глава...
Да те подминат и забравят –
почти убийство е това!
ПРЕДИ ДА ЗАСПЯ
Мръква, а все неуморно
в мен продължава денят.
Аз го живея повторно
всички когато заспят.
Колко заблуди и грешки,
колко цигари след тях!
Болки и удари тежки
двойно до днес преживях.
Пее сърцето и плаче
с двоен възторг и печал.
Просто е чудно това, че
още не съм побелял.
Лапмата сякаш е знойно
слънце сред пушека син...
Господи, всичко е двойно,
а пък животът – един!
ОПРЯЛ В ЗЕМЯТА ЛАКЪТ...
На Иван Попчев
Какво събитие за сетивата:
полегнал съм в полето на здрачаване...
Страхливо, със движения забавени
две мравки ме спохождат по ръката.
И тишина. И облаци подобни
на старите пастири от рисунките.
Щурците свирят – ще ги скъсат струните,
и тръпнат сетивата ми свободни.
А как далеч са битките за слава,
безмислените крясъци на модата!
Усещам се частица от природата
и всичко друго искам да забравя.
И аз мълча, опрял в земята лакът,
а ти, земя, все тъй добра и топла си.
И тия кротки, добродушни облаци
със вехти огнива над мене чаткат...
ПАРИ ЗА НАЕМ И ДЪРВА
„Пари за наем и дърва пратете...”
Така бе писал брат ми до дома.
Той учеше в града и често с трепет
четяхме кратичките му писма.
- Ох, как ли тая зима ще изкара! –
възъхна мама, грохнала съвсем...
И тръгнахме със нея за пазара –
чувалче с боб дано да продадем.
Вървяхме пеш. А спирката на влака
бе седем километра надалеч.
Едва се съмваше и в полумрака
снегът скриптеше, лъскав като глеч.
Как бързахме, но се вървеше трудно –
пред мене мама, а след нея аз.
Наоколо бе пусто и безлюдно,
пронизваше ни утриният мраз.
И ето – бяхме вече наближили,
но зад завоя влакът запухтя.
И мама се затича с всички сили,
с чувалчето на гръб се втурна тя.
Но изведнъж на прелеза изхлипа,
погхлъзна се, подгъна крак пред мен.
И бедната ни стока се разсипа
върху чакъла чер и заледен.
На релсите, от влака закънтели,
подвила слабите си колена,
протегна мама длани посинели
към пръснатите бобени зърна.
Най-после я придумах да се вдигне,
да се отдръпне молех й се аз.
Сълзи блестяха в тъмните й мигли –
какво е мъка, помня оттогаз.
Премина покрай клетата ми майка,
замина влакът, пускайки искри,
към оня град със лошата хазайка
където брат ми чакаше пари.
СТИХОВЕ ЗА ВЪРХА
КЪМ ВЪРХА
Върви към своя връх. Вървя и зная
какво ще стане някога със мен:
достигна ли го, спра ли най-накрая,
не той, а аз ще бъда покорен.
Ще ме замае гледката прекрасна
на моята зелена низина...
тоз, който в низината е израстнал,
той вечно се стреми към висина.
Ще коленича, възхитен ще падна
пред красотата, блеснала под мен...
За красота душата ми е жадна,
от красота ще падна повален.
Реката долу, като лък извита,
ще пусне тънка сребърна стрела.
Стрелата на прекрасното излита
и търси най-достойните чела.
Недейте жали! Сам избрах палача.
Обрекъл съм се: до последен дъх
над урви и над пропасти ще крача,
но ще достигна своя снежен връх!
ПОДНОЖИЕ
Ако поискаш на върха да идеш,
пленен от гордия му силует,
ти трябва всичко, всичко да предвидиш,
ала подножието – най-напред.
Мисли за него. То е по-опасно
от голите бърда и канари.
Ще те зове ту ласкаво, ту властно,
дордето порива ти усмири.
Недей се спира! Завета те чака,
приготвил ти е истински капан.
И като котка ще замърка мрака,
ще те погали вятъра със длан.
Ще се отпускаш ти и ще забравиш
за оня връх висок и горделив.
На припек във нозете му ще шашваш –
доволен, примирен, дори щастлив.
И тъй в подножието на живота
завинаги ще си останеш ти.
Върхът като безмислена голгота
над тебе в синевата ще блести.
А ти ще имаш хубава хралупа,
храна, жена, дечица с поглед плах.
И все пак времето ще те затрупа
със своя справедлив и вечен прах.
О, не! Не трябва миг да се поддаваш,
последните си сили събери
и щом си тръгнал връх да покоряваш,
подножието първо покори!
ИЗБОР
Аз виждам вече истината гола
а тя е стара колкото света:
едни са на върха, а друго долу,
еднаква е единствено смъртта.
А на върха различно се пристига –
тук всеки сам избира своя ход:
едните просто някой ги издига,
а другите – с талант и кървав пот!
Живота мой, животе мой едничък,
не съм ли те в подножие живял?
Ужасно е да бъдеш коленичил
все във нозете на гиганта бял!
А нейде горе славата, звездите
блестят по рамена и по гърди.
Напред, сърце! Към урвите, скалите –
там има толкоз кървави следи!
И трупове и кости бели има,
в които свири вятърът зловещ.
Ах, тоя връх! Той тежък данък взима!
Кажи, сърце, какво ще избереш?
Подножието с тленението бавно –
далеч от рискове и страхове,
или върхът с несигурната слава,
с капризните звезди и ветрове?
О, зная аз! На теб е отредено
най-трудния маршрут да извървиш:
над листовете бели постепенно
горещата си кръв да изцедиш!
ВЪРХЪТ
До скоро аз живеех в равнината,
орях земята, сеех семена.
Но ето, изкуши ме планината,
духът ми закопня за висина.
Избрах си връх, опрял чело в мъглите,
величествен, суров и мълчалив.
И заизкачвах изранен скалите,
на билото му стъпих полужив.
И най-накрая паднах на колени
пред красотата, бледнала под мен.
Блестяха долу нивите зелени,
просторът цял бе в слънце потопен.
А тук, под погледа на боговете:
и мъст, и алчност до последен дъх,
трошаха си крилата ветровете,
деляха славата на тоя връх.
Каква ти слава – пряспа потъмняла
и неизразима, дива самота!
Душата ми за висина копняла
обратно към полето полетя...
Ала сега отново ме измъчва
пак стария неугасим копнеж.
Каква магия оня връх излъчва
опитай се, душа, да разбереш!
А БИ МОГЛА...
ПАМУК
Стоя пред бялата памучна нива.
Каква спокойна, пасторална шир!
Кристален въздух, тишина звънлива,
щастлива чучулига, слънце. Мир!
А нивата ме сякаш уговаря
глава да сложа в мекия й скут.
Но днес научих истината стара,
че от памука правели барут.
Припомням си сеитбата, растежа,
потта попила в чернозема твърд.
Със колко труд, с любов и със надежда
отглеждахме понякога и смърт!
На дим от залп във тоя миг прилича
памукът сред безкрайното поле.
Човека с бяла риза той облича
и го закичва с кърваво лале.
Ранява ни и ни превързва нежно,
убива ни, ала го сеем пак.
В плътта му, пухкава и белоснежна,
се крият толкоз светлина и мрак!
Какво съжителство! Почти интимни
изглеждат ми животът и смъртта...
Старея уж, а по-необясними,
по-сложни стават простите неща.
ВСЕ ТИЯ НОВИНИ...
Все тия новини – едни и същи,
все старата тревога на света.
Прозорците на новите ни къщи
до късно не угасват през нощта.
Запомних имената, даже зная,
ракетите с каква са точно мощ.
И хубавата дикторка накрая
усмихната ми казва лека нощ.
Ала каква ти лека нощ след воя
на бомбите в нещастния Бейрут!...
Сънувам, че възглавницата моя
не със памук е пълна, а с барут.
КОНТРАПУНКТ
Годините й – двадесет и седем,
а болестта – неизлечима. Рак!...
И на ковчега жълтия капак
безпомощно сега пред входа гледам.
И глухо зад пердетата замира
и се взема в утрото плачът.
Шетня и скръб. Роднините търчат,
пренасят мълком щайгите със бира.
А радио едно почти нахално
повтаря вчерашните новини:
в Арабия, във Африка – войни,
ракетите се целят гениално.
Пари за трупове и за маневри
и неутронна бомба при това...
И кошерът на моята глава
бръмчи от парадокси и от нерви.
А там, на входа, с моя вход съседен,
стои изправен оня жълт капак.
Покойницата болна бе от рак,
отиде си на двадесет и седем.
А БИ МОГЛА...
Каква виелица навън бушува –
снегът затрупва къщите, дърветата!
И в тоя миг на мене ми се струва,
че сняг се сипе вредом над планетата.
А тя огромни, черни рани има,
реки от кръв се стичат в океаните.
И тая бяла, милосърдна зима
със бинтове от сняг превързва раните...
Кой гений зъл земята ни осъди
да бъде все кървяща, обинтована?
А би могла, а би могла да бъде
за всички ни родина обетована!
АНТИЧЕН МОТИВ
И все пак Спарта победи Атина...
Градът на музите изпи пелина
на вражата победа и зачака:
тревата ни разрухата и мрака
жестоките си копия надигна...
След време Александър тук пристигна
и най-накрая римските кохорти
преминаха през мраморните порти.
Така завърши и враждатата вечна –
пред силата на мускула и меча
склони глава прекрасната Атина.
Но след това и Гърция загина...
Защо се случи тъй, защо, кажете?
Защо градът на толкова поети,
на Фидий и мъдрия Перикъл
съчувствие у Зевс не би извикал?
Защо и боговете се любуват
пред силата на коня, а не чуват
стенанията глухи на цветята,
когато той препусна в равнината?
Защо човекът е създал наука,
с която превъзнася в култ юмрука,
а казва, че духовното начало
до днеска всичко трайно е създало?
Кажете докога и аз ще губя
във битките с материята груба?
И докога животът ми на карта
ще се поставя по вина на Спарта?
Аз пак дочувам, даже във съня си,
звънтене на оръжия и къси
команди преди тръгване в атака.
И пред очите ми гъстее мрака.
И черен гарван грачи и повтаря
с човешки думи истината стара:
„И все пак Спарта победи Атина...”
Но след това и Гърция загина!
ПЛАНИНСКО СЕЛО
Като в приказка снегът вали,
но няма, няма кой да му се радва!
Напуснати, печални махали,
ни детски смях, ни удари на брадва.
Подмами ги планинците градът,
потънаха сред саждите му черни.
А плочестите къщи се рушат
и жив човек тук рядко ще се мерне.
Снегът вали, безмислено красив –
една след друга преспите нарежда...
След готвения неутронен взрив
нима така земята ще изглежда?
Безбрежна белота и глухота –
ни детски смях, ни удари на брадва...
Безмисленна е всяка красота,
щом няма кой на нея да се радва.
ТРЕВА
Идвам при теб, но не да тревожа
твоите корени с гръмки слова.
Искам главата си кротко да сложа
в твоите пазви, велика трева.
Искам да чуя дълбоките тайни
на мълчаливия древен двубой
между човешките страсти нетрайни
и упорития тревен покой.
Искам да чуя, но ти не говориш,
ти завладяваш и вечно мълчиш.
Никога с никой за нищо не спориш,
в мрака на времето бавно пълзиш.
Тъпкана с чизми и конски подкови,
срещала в бомбени ями смъртта,
пак произнасяш присъди сурови –
никнеш над всичко нетрайно в света...
Пролет е, ето пак се събуди
раззелени се в поля и гори.
Колко величия, колко заблуди
твойта зелена забрава покри!
Как залудува сърцето от радост!
Аз се завръщам при тебе, трева,
тук – в тишината на своята младост –
думи стаявани да промълвя.
Нека библейски овцата и конят
да си царуват из твоята шир!
Нека във тебе децата да се гонят –
в мир да играят децата ни, в мир!
Помниш ли в колко пожари горяха
твоите тънки, невинни стебла?
Траурни жерави с писък летяха,
идеха, идеха с гръм колела!
О, затова зеленей се безбрежно,
във арсеналите нови слезни!
И във прегръдка безсмъртна и нежна
земния глобус навеки стегни!
Иначе, ако случайно изчезнеш,
ако загинеш в двубоя велик,
ще се разпадне в космичните бездни
нашата малка планета за миг!
В памет на моята малка Надежда,
на дъщеричката ми, трагично загинала...
С ОВЪГЛЕНО СЪРЦЕ
НАДЕЖДА
Човек е сам със своята Надежда...
Какво си ти за мен – ще разбереш.
Расти и знай: светът един изглежда,
а друг е той, когато го прозреш!
Какъв е точно – туй и аз не зная.
Градихме го и приказен и нов,
но вярвай ми, не е той детска стая,
изпълнена единствено с любов!
Ще мине бързо детството блажено,
ще стане много тясно у дома.
Към себе си ще тръгнеш непременно
и ще останеш в тоя миг сама.
И сигурно небето ще се смръщи,
ще свирне вятър в твоите коси.
Но ти върви, стисни юмруци, дъще,
и своята Надежда потърси!
ДЕТСКИ ВЪПРОС
„Кажи ми, татко, тая неутронна бомба
убива ли и малките деца?...”
Стъписах се. Не можех аз да се опомня:
видях смразени детски личица,
чух писъци, земята бясно затрепера,
видях безмълвни, мъртви градове,
видях как идва каменната тъмна ера
със много по-човечни зверове...
Ала отправи дъщеря ми пак въпроса,
убийствения свой въпрос, към мен.
А тя е четиригодишна. Чипоноса.
С очи засмени. С рокличка от лен.
Разказвах дълго аз за чичковците лоши,
а в жилите ми тупаше кръвта...
Децата ни, преди да са живели още,
днес първо научават за смъртта.
1979 г.
МЪКА
Наде, Надинко, Надеждо наша,
безнадежден дъжд навън ръми!...
Няма те. И в жълтата ти чаша
утринното мляко не дими.
Друга чаша ти поднесе този век,
вонящ на пепел и бензин.
А за слънце, за градини с рози
беше жаден погледа ти син.
Как растеше, сричаше, макар че
идел вече твоя час горчив!
Не дочака школски звън, букварче,
гумичка, тетрадка и молив.
Все оназ автомобилна гума
в глухите ни нощи се върти.
Чухме писък!... Дума не издума –
като птиче онемяло беше ти...
Как да свикнем, дъще, че те няма,
как да свикнем с тоя черен креп?
Къщата ни празна и голяма
стана сякаш изведнъж без теб.
Слончето със смешното хоботче,
куклите изправени тъжат.
А на вън, над твойто прясно гробче,
безнадеждно ромоли дъждът...
Август 1980 г.
АТЕЛИЕ
На скулптора Филип Папазов
Сурова, жестока към мен е съдбата,
най-черната мъка познах на земята.
Връстниците мои воюват за слава,
а аз на детето си паметник правя.
И ето, получих покана да ида,
ликът му изваян от глина да видя.
Но страшният спомен изплува в душата
и писък предсмъртен дочух в тишината.
Надежда – детето ми с плитчици малки,
със рокличка къса, с червени сандалки –
с кола я премаза съседът на двора!
Не мога, не искам за туй да говоря!
В безмилостно време живеем, изглежда...
Изгубих аз моята малка Надежда...
Откакто я няма, измина година
и тъжно усмихната, с устни от глина,
днес гости очакваше в ателието.
Пресъхна устата ми, млъкна сърцето.
Изпълнил бе тежка, печална поръчка,
изваял бе скулпторът моята мъка.
Да можеше господ да слезе при нея,
да дъхне във глината, да оживее –
нали е направил човека от глина!..
Но никой не слезе от бездната синя.
С каква ли нелепост би се залъгал!
Мълчаха отливките в тъмния ъгъл,
мълчеше безсмъртния мрамор до мене.
И скулпторът вдигна очи зачервени
към прашната маса с чука и длетото.
Удари се сякаш внезапно в стъклото
и звънна в сърцето ми ехо далечно:
„Животът е кратък, изкуството – вечено...”
СЕДМИ АВГУСТ 1980 ГОДИНА
(ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ ОСВЕДОМИТЕЛНИЯ БЮЛЕТИН)
Притворя ли очи, настава пак четвъртък.
И пъпли камион сред жегата на август.
Тътнежът му жесток мазилката разкъртва
и бълва черен дим гърмящият му ауспух...
А най-обикновен четвъртък бе тогава:
с труда благословен, с прането, със сплетните,
с ламтежите за власт, с надеждите за слава,
с вечерята добра и после новините...
Настръхнали дула... В далечно Чили бесят...
Събитията важни дикторът изрежда.
Но в тоя слънчев ден, в дванадесет и десет,
автомобило прегази моята Надежда!
И страшната ми драма дикторът пропусна –
какво ли беше тя сред бързащия август?...
През нас като през мравки времето препуска
и бълва черен дим гърмящия му асуспух...
С РАЗГРОМЕНА ДУША, С ОВЪГЛЕНО СЪРЦЕ...
Аз познах абсолютната скръб на света,
аз до дъно познах и смъртта, и живота...
Колко слаб е духът, колко силна – плътта!
Аз отново се храня, живея, работя!
И се мъчи сега върху мойто лице
да изгрее една светлинка закъсняла.
С разгромена душа, с овъглено сърце
аз поемам във мрака ръкара ти бяла.
Ще намерим ли с тебе оная врата,
от кошмара на спомена дето извежда?...
Пеят птици, в зелените млади листа,
тъжна майко на моята мъртва Надежда!
Пеят птици, дърветата тръпнат от сок,
на живота могъщата кръв тържествува.
Ах, навън небосвода е син и дълбок
и луната сред пролетни облаци плува!
Богородице моя, ръката си дай,
да излезем навън, мъченице печална!
Мъдър ангел с крило ме докосна и, знай,
светлинката добра на лицето ми пална.
Нека видим дървото сразено от гръм,
как и то се възражда, разлиства се даже.
Нека видим реката, отсрещния хълм,
и да бъде, каквото природата каже!
И макар че духът е отслабнал съвсем
и с презрение още в плътта ни се вглежда,
от живота сломени, живот да дадем
на една възхитителна нова Надежда!
От Надежда към друга Надежда върви
и проскърцва това колело на живота...
Колко странно: душата ми стене, кърви,
но отново се храня, живея, работя!
МАДОНА
Мадоната със детската количка
пред паметника на героя спря.
Погали нежно русата главица
и луничаво слънце я огря.
И без да се смущава от човека –
от падналия във войната мъж,
разтвори пазвата си тя полека
и бялна се гръдта й изведнъж...
О, миг на целомъдрие и святост,
благодаря ти, че ми се яви!..
Наистина животът безвъзвратно
към своето безсмъртие върви!
РАНА
ПОЕМА
В едно свое писмо Христо Иванов – Големия,
един от най-близките съратници на Левски,
пише, че раната на Апостола, след операцията му
в Белград през 1868 г., е останала незарастнала
почти до края на живота му.
И тъй, значи Левски с отворена рана
минал през Дунав, пресичал Балкана
и в ледени зими, и в есени кални
сновял в градовете, в селата печални –
заклевал юнаци за делото свято.
По-сладки от мед и по-скъпи от злато,
словата му прости народът повтарял.
А често Апостола в треска изгарял.
Той чуждите рани лекувал с надежда
и виждал как робът из мрака поглежда,
но никога думичка даже не казал
за болката там, дето скалпелът рязал,
за своята рана, кървяща все още...
И тихо потъвал в дълбоките нощи –
с камата на кръста, със двата пищова,
над веждите руси със бръчка сурова –
за робите ангел, за турците дявол...
Той болен би всъщност, а песен запявал
и еквал гласът му сред гъсти букаци.
Години пътувал, събирал юнаци,
а раната стара кървяла, боляла
и пътят се виел все тъй до премала.
Ту просяк недъгав, ту тежък търговец,
от Тракия идвал, отсядал във Ловеч,
хвъркат и предрешен кръстосвал страната
със мисъл единствена – за свободата...
Кога да превързва проклетата рана? –
замръквал в полето, осъмвал в Балкана!
За бели превръзки и благи мехлеми
все нямало време, все нямало време!
Дорде над главата му млада и дръзка
бесилката спуснала страшна превръзка...
И ето застанал до него палача.
Но вече народът научил илача
за раната люта, за черната рана
от удара варварски на ятагана –
пет века дълбока, все в кърви облята,
майка България върху снагата!...
Българийо мила, отечество мое,
родино на толкова святи герои –
посичани, бесени в робствата разни
от чужди и свои палачи омразни,
измъчвани в ремъци, с куки, с дървета
в дъхтящи на смърт полицейски мазета,
изгаряни в пещи, разстрелвани, клани,
разнасяни мъртви по селски мегдани,
след тежки блокади и подли засади –
все влюбени в тебе, все хубави, млади,
оставили кости в земята ни родна
с едничката мисъл – да бъдеш свободна…
Недей ми отказва честта да прибавя
една своя дума към тяхната слава,
една своя роза да сложа смирено
пред техния подвиг и дело свещено!
Те всички си имаха своите лични
страдания, болки и рани различни,
но тяхната истинска кървава рана,
родино, завинаги ти си остана!
С изтръгнати нокти, с премазани стави
за тебе те шепнеха с устни корави,
за тебе се мятаха в огнена треска –
да бъдеш такава, каквато си днеска!
Не тлъсти награди, не звания тежки
за техните стонове свръхнечовешки,
а своята обич ти просто им даде.
И все така хубави, все така млади,
те вършат пак своето дело голямо.
До нашето рамо е тяхното рамо,
до нашата стъпка е тяхната стъпка.
О, те са в кръвта ни тревожната тръпка,
която ни стряска, челата ни вдига,
когато понякога вяра не стига
или съвестта ни в доволство задреме
във някое кътче на нашето време!
Солта на живота ни те са навеки
и никога техните славни пътеки
забравата няма с трева да покрие...
Но днеска за Левски сърцето ми бие...
Разправят, че имал сълзи на лицето,
когато палачът му слагал въжето,
че взрял се за кратко в тълпата мизерна
и после със някаква мъка безмерна
загледал се нейде далече, далече...
Туй всичко сега е исторя вече.
Но мен ме пронизват през толкоз години
очите му влажни, очите му сини...
И често си мисля за нашите рани.
От тях поне белег дали ще остане?
О, ние за своите кожи треперим,
веднага и време, и цяр ще намерим!
А все не намираме време и сгода
за словото, дето го чака народа.
Със страстите дребни, със раните плитки,
получени в жалки, безмислени битки,
със леснала слава, с победите леки
длъжници ще бъдем пред него навеки!
Премного са думите в клетвите наши,
възпяваме риска, но рискът ни плаши.
Не клетви ни трябват, а болка, която
от сън да ни вдига под знаме развято
с едничката наша посмъртна изгода –
с добро да ни помни след време народа...
Народе мой малък, мой мили народе,
Апостола бледен насън ме споходи –
с камата на кръста, със двата пищова,
над веждите руси със бръчка сурова,
а долу под пояса с рана кървяща.
Откакто вести ми се, сън не ме хваща,
в жестоки въпроси умът се заплита,
все отговор търси, безмилостно пита,
със бръчки насича челото му бяло...
И взирам се в мрака на мойто начало.
Пред погледа древна могила се мярка,
зад нея – селцето със име Осларка.
А там зад оградата от тръни се гуши
кирпичена къща – коминът й пуши,
след малко изкърцва протяжно вратата
и тръгва към двора с филийка в ръката
момченце едно мълчаливо, болнаво –
за мен става дума – ще кажа направо.
И ето възправя се в моето детство
разсилният Лалю от нашето кметство.
За нас, за децата, най-страшен той беше,
защото ключа за ареста държеше.
Бараката за въглища беше ареста,
но с тая барака ни плашеха често –
затваряли в нея душманите царски
и Лалю пристигал с кривак воловарски...
О, санкта, семплицитас!... Боже всевишни,
недей го наказва със мъки излишни!
Такова бе времето, зъл бе живота,
беднякът бе стигнал по-ниско от скота.
А ти бе обърнал, народе мой малък,
на робствата дълги и сухия залък.
Когато помисли, че идеше рая,
царе-чуждоземци дойдоха накрая.
Какво ли не правиха да те отлъчат
от тази, която пречупи калъча,
издигнат за удар в гърдите ти голи!
Те бяха артисти във своите роли! –
ах, влак даже караше царят последен!
И ти ръкопляскаше, мили мой беден
и лъган народе!... Тъй хитри и вещи,
те нямаха равни в делата зловещи.
Със глутница тъмна придворни чакали,
с търговци на сирене и генерали
в хазарта на толкоз войни недостойни
залагаха теб на полетата бойни,
залагаха знаме и чувства народни,
продаваха кръв и земи плодородни,
продаваха даже Балкана хайдушки!...
Но гръмнаха там отмъстителни пушки...
И в моята малка Осларка заброди
мълвата за новите славни войводи.
И днеска аз чувам как дядо и тати
потайно шептят имена непознати.
След адски кошмар в полицейските морги
сестрата и братчето – Гита и Георги –
най-после посрещнали с песен куршума,
но без да издумат приятелска дума...
А Стою Неделчев – Чочоолу още –
напускал гората в дълбоките нощи,
с дружина безчислена и хвърковата
безстрашно върлувал надолу в селата.
Куршум го не стигал, стражар го не хващал,
хабер на изедници черни изпращал...
И в мойта торбичка е ровил падарин
храна да не нося на някой „шумкарин”.
И аз любопитно съм стъпвал в дюкяна
и чувал съм кмета сред глъчка пияна
как вика пред хитрия селски бакалин,
че скоро ще клекнат войските на Сталин...
А те като шеметна гневна лавина
пометоха всичко в оная година –
пъдари, джандари и кметове страшни
набързо се скриха в таваните прашни.
И ти възкликува, народе мой клети,
дочакал до своя съдбовен Девети...
И сякаш в тържествен финал на Бетховен
ехтеше „На Левски завета бунтовен...”
Аз помня как дядо каруцата впрегна,
как с новите дрехи напето се стегна,
зави на бурма кавръклии мустаци
и каза, че идели донски казаци –
на гара Михайлово знаел, че щели
да слязат от влака казаците смели.
И тръгна с пълна каруца за влака –
отпред беше бати, до него бе кака.
– Дий!... – плесна с камшика си весело дядо,
усетил, че пак е сърцето му младо.
Той в три безпощадни войни се сражавал
и тайно за днешния ден се надявал...
След седмица с мама изпратихме татко.
На фронта замина. Простихме се кратко.
Без бурни прегръдки, без нежни целувки –
за татко и мама те бяха преструвки.
Един дълъг поглед. И глуха въздишка
изпусна случайно душата войнишка.
Едничко доксване, само едничко,
и всичко си казаха, милите, всичко...
Дойде и за мене редът за разлъка
с несръчна милувка и тиха поръка:
- А ти да се учиш! – издума баща ми
и бавно торбата си бяла порами...
Да, аз на учлище тръгнах тогава.
И ти, революцийо, ми преподава
най-трудните, първите свои уроци.
А ние пък бяхме едни мушмороци,
едни полудиви деца на полята!
Но скоро ни станаха тесни селата.
И тука със риск да разсърдя критика,
ще кажа на времето славно с езика:
възседнахме трактори, влазохме в мини,
издигнахме нови гигантски комини,
стени язовирни, заводи, централи!
И няма ги вече селцата заспали,
градчетата прашни с чаршиите стари –
с кърпачи, сарачи, шивачи, дръндари,
с ахчийници и бозанджийници тесни,
с дюкянчета, с будки – по-малки от вестник! –
о, всичко туй свърши!... Къде ли се дяна
на братя Карадимитрови дюкяна?
Оттам тати купи герданче на кака
и помня, че кака от радоста заплака...
И тъй в градове многолюдни, огромни
превърнахме ние градчетата скромни.
Но колко села оттогаз опустяха!
Те своята кръв в градовете преляха
и често из новите крайни квартали
проплакваха в мрака самотни кавали,
но скоро бетонът, панелите сиви
погълнаха техните тъжни мотиви...
И нас ни погълна стихията сива,
макар че високо вълната пенлива
на времето бе ни издигнала вече.
Фанфарната музика, гръмките речи,
изгодата лична и страстите дребни
приспаха ни сякаш в креслата служебни.
И уж сме си същите, уж сме ония
момчета израснали все в немотия,
и уж идеала не сме променили,
но други сме вече, приятели мили!
По-други ни станаха сякаш мечтите,
забравяме май върховете, звездите!
О, кой ли в звезда и във връх ще се вгледа,
целта ни е днес да надминем съседа –
да пукне от завист, очи да облещи
пред нашите вносни, изискани вещи!
Пердета, сервизи, коли, че и вили
пред нас кръгозора така са стеснили,
че всичките наши въпроси съдбовни
се свеждат до вещи и книжки спестовни!...
И троскот в пътеката стръмна и тясна –
от нас до народа – полека израстна.
И май се оказваме лоши стопани
на нашето с кръв придобито имане.
Все повече грешки, все повече злоба –
къде са картофите, лука и боба,
защо магазините, зейнали празни,
се пълнят пред гости и само по празник?...
А съхне разлюбена, вехме земята –
земята кърмилница, майката свята.
Отиват си нейните стари стопани,
а спре ли кърмата й, кой ще ни храни?
Ще кажеш ли, земьо, защо отлетяха
чедата ти смугли от родната стряха?
Какво ги пропъди? Нима безвъзвратно
напуснаха в нивите семето златно?
О, връщат се някои, но да печелят –
пристигат във събота, тръгват в неделя!
Дворовете бащини и зарзавата –
това им е връзката днес със земята.
Пет дена в завода, пет дена работни
и два градинарски, два истински потни!...
И кретат във смените краставичари,
а уж са фрезисти, а уж са стругари...
Земляци от смените нощни и дневни,
простете за думите тежки и гневни!
В меда на делата ви аз не желая
лъжичка катран да изсипвам накрая,
но червей пълзи към плода на живота!
Аз бия тревога от бойната кота
на белия лист. И във своята рана
потапям перото. Пред мен е Балкана –
с гласа на Апостола той ме заклина
безмълвен край червея да не отмина!...
Защо, революцийо, всичко туй става?
Нали вдъхновено ни ти преподава,
а ние – възторжени, честни младоци –
попиваме твоите строги уроци?
Нали със „отличен” матурата взехме
и всички под твоето знаме поехме?...
Изглежда, че трябвало да сме готови
за нови уроци и изпити нови...
Но как да допуснем абсурда, че злото
ще снася, ще мъти законно и кротко
на нашето слънце под топлите ласки?
Излишни са старите бойни паласки.
Към себе си трябва очи да обърнем,
в душите си с поглед суров да надзърнем,
защото в душите ни злото мърсува –
подхвърля съблазни, на „черно” търгува,
купува достойнство, талант развращава,
в пашкула на личното ни омотава,
а чака народът ни с дело и слово
предишната вяра да върнем отново!...
Премного амбиции, алчност и корист
невидимо, тайно набрали са скорост,
а станат ли някога сляпа стихия,
духът ще се валя с прегризнала шия...
Наистина трябвало да сме готови
за нови уроци и изпити нови...
Уроци ли казах?... И ето във мене
бунтува се нещо, роптае и стене.
Събориха моето старо училище,
събориха нашето малко светилище!
Отдавна започна познатата драма.
На село деца не останаха. Няма.
И стихна школото, звънецът му млъкна –
езика му времето сякаш измъкна.
То имаше име безсмъртно – „Паисий”,
но ето че някаква местна комисия
набързо присъдата смъртна му лепна.
И моето старо училище трепна.
Внезапно изхлипа врата разкривена,
в прозорците счупени вятър изстена...
Той май си припомняше, сякаш бе живо,
че сребърни звуци звънецът игриво
над селото утринно пръскаше вредом,
че всеки изпитваше трепет неведом,
когато пред прага му мълком се спреше,
че беше красиво, кокетно и стройно,
че дълги години дългът си достойно
бе носило в тежките битки със мрака...
И с горда смиреност часът си зачака.
Посрещна с мълчание свойте палачи –
познаваше всичките: все повтарачи!
Довтасаха бързо с москвичи и лади –
все яки и снажни, все хубави, млади!
Събаряха, мъкнеха мъчки и сръчно.
Да беше на някого станало мъчно,
да беше им нещо поне домиляло!
Ни детството спомниха, тук отлетяло,
ни даже оная учителка стара,
която живота си тука прекара –
на две поколения взора отключи:
бащите, след тях синовете научи
четмото да сричат, да пишат и смятат...
Какво ще си спомнят, те яростно мятат
греди и дъски, керемиди и тухли.
Сред облаци прах и сред кащлици сухи
отекват внезапно псувни и закани –
гредата голяма кой първи да хване!
Улисани в делото, потни, зъбати,
на Ботев и Левски портретите святи
спокойно те тъпчеха с тежки чепици.
А бяха те тук до един ученици!...
И никой не чу в разправиите шумни
гласът на Паисий: „О, неразумни...”
От мойто училище нищичко няма.
Във всеки двор виждам камара голяма:
гредите, дъските са вече готови
и кочини и кокошкарници нови
ще бъдат навярно със тях построени.
И нещо във мен се бунтува и стене!
Аз виждам разръфано своето детство.
И не само него. А цяло наследство –
години напред, векове безконечни! –
творено за нас от предците далечни...
И както стоях си – замислен, приведен –
край мене премина Апостола бледен:
с камата на кръста, със двата пищова,
над веждите руси със бръчка сурова...
Народе мой малък, народе мой славен,
от ветрища брулен, от слънцето щавен,
ти, който опази през толкоз столетия
и корен, и име, и скъпи завети,
ти, който довчера бе в робските бездни,
а днеска надничаш в пространствата звездни,
създателю мой и на всичко край мене –
на хляба и думите благословени,
на тия загадъчни, умни машини
с бутони, със лампи червени и сини,
готови за толкоз команди различни,
със собсвена памет, с ръце механични –
целувам ръката ти топла и крепка
и пламенни думи задъхано шепна:
ти, който във Времето имаш пътека –
нима боледува във тебе Човека?
И как така стана, от твое ли семе
се пръкна туй алчно, безкрупулно племе?
Кажи ми, че стадо не може без мърша,
и аз със въпросите свои ще свърша!...
Мълчиш и не даваш ти отговор лесен.
И пак имаш сили за подвиг и песен,
за строга присъда, за укор и милост.
Ще мине, ще стихне сезонният вирус,
сърцето ти пак ще се справи самичко.
Така е, прекрасно разбираш ти всичко:
еднаква присъда пред тебе заслужава
и тоз, който ръфа, и тоз, който дава!
И туй ще го бъде!... Поемаш си дъх ти
и твоята яка десница пак бъхти,
изливаш бетон, закаляваш стомана.
Каляваш и себе си... Имало рана.
И друга ще има. И тя ще заръби!
Не ще те отровят отровните гъби,
които изникват по твойта пътека!...
Но мене сега ме боли за Човека!
И пак ме връхлита порой от въпроси.
Когато се вдигнахме голи и боси
реки ра преграждаме, та язовири
да блеснат в полята зелени и ширни,
когато прокарвахме проходи нови,
когато край нас бригадирски огньове
горяха и светеха в мрака искрите
и толкова хубави бяха мечтите –
далече от постове, служби и слава,
не бяхме ли по-съвършени тогава?
Защо се кълняхме тъй страстно в народа –
нима за да имаме днеска изгода?...
Един срещу мръсна любов назначавал,
а друг срещу подкупи жилища давал.
Един деребействал в завода с години,
превърнал го в топло гнездо за роднини,
а друг пък спокойно на сметка държавна
не вила – палат построил неотдавна...
Защо и сега, тоя стих като пиша,
задъхано някой в ухото ми диша
и шепне полезните свои съвети:
да бъда внимателен с тез епитети,
гневът в позолените рамки да бъде,
да няма виновни, да няма присъди...
О, той предвидливо ръката ми хвана,
когато пред мене подлецът застана
и аз, разтреперан, отпуснах десница –
не му залепих като Левски плесница.
Защо ли?... Защото над него – мръсника! –
прострял бе крилото си вуйчо-владика!
Челото ми с ледена пот се поръси
и кървави нокти забих във дланта си...
Това е, Апостоле, моята рана.
Затуй сега често поглеждам Балкана
и мислено тръгвам по пътя ти страшен.
А той лъкатуши ту кален, ту прашен,
потайно се тули в села и градчета,
опасва, кръстосва родината клета,
внезапно поема към мястото лобно
и спира навеки в сърцето народно.
Но с вик между зъбите, с мъка сподавен,
аз виждам, че в края на пътя ти славен
издига се, скърца, макар и прогнило,
все още зловещото черно бесило...
И ето уютът, удобството, луксът,
събрали потеря, след мене препускат.
И писва страхът със ушите ми жално:
„Върни се, навън е студено и кално!
Тоз, който е тръгнал света да урежда,
на себе си първо най-много наврежда!...”
Проклетите съображения наши!
Все нещо ни пречи, все нещо ни плаши
достойно с народа си да заговорим,
сърцето си песенно да му отворим –
в калта да нагазим, при него да идем,
пък нека тогава с кого сме да видим...
О, там, на живота в дълбокия рудник,
кой истински люби, кой просто е блудник
от първата дума на всички е ясно.
И тъкмо затуй може би е опасно
да слизаш в задушните тъмните забои,
където героите са си герои –
не книжни, а истински, с длани широки,
със болки и радости, с мисли високи,
където сред пластове черни и неми
лежат несъбудени толкоз поеми...
Но все пак опитай! Ти нищо не губиш,
щом пламенно, честно народа си любиш.
И нека уютът, удобството, луксът
напред в неизвестното да не те пускат!
Стъпчи тия нелепи!... Виж как е леко
без тях на душата!... Решавай, човеко:
или като Левски обичай и страдай,
или във забравата вечна пропадай!
За тебе друг изход наистина няма –
останалото е самоизмама!
Август 1985 г.
Оценка
500
0 глас
Предпочетено:
0
коментара (0)
