ЧУЧУЛИГА
Ако не беше красотата ви,
престъпник щях да съм сега, поля.
И днес приветствам звънките крила
на чучулигата пробола синевата.
И днес вървя и плача нежно.
Намразвам се, прощавам си... И тих,
със две зелени стръкчета под веждите
изричам прост и искрен стих...
По хълмове зелени се въземам,
звъни на чучулига песента...
И тъй, додето дойде време
и аз да легна във пръстта.
Орачи утрешни пръстта ще преобърнат,
ще заблестят под слънчевата мед
два тънки скелета прегърнати –
на чучулига и поет.
НЕДЕЛЕН ПЕЙЗАЖ
Запалени от залеза дървета
зад селото горят...
Как странно само свети
забравения черен път,
по който се завръщам тази вечер
да чуя скъпи гласове...
И забелязали ме отдалече,
подтичват стари ветрове
като овчарски кучета и лаят,
преграждат моя път,
ала познали ме накрая,
до къщи из краката ми скимтяха...
Там братята ми, едри и сърдечни,
простират за здрависване ръце...
Запалено от залеза далече
угасва и последното дръвче.
ЩАСТИЕ
Просто ти е хубаво, когато знаеш,
че за тебе мислят някъде в света.
Просто по-големи пътища чертаеш
и живееш някъде отвъд нощта.
В разговор със слънцето минава времето.
Семе доверяваш на добра земя...
И не мислиш в есента какво ще вземеш,
но ще има на трапезата цветя.
А пък има ли цветя – и хляб, и песен
свойто място ще намерят там –
и приятели до теб ще седват.
Аз по-друго щастие не знам.
ЗИМНА ВЕЧЕР
Мои селски кръчмици, обичам
жълтите и плахи лампи
над изтритите ви ниски прагове...
В тия дълги зимни вечери
пак потъвам в облака
на тютюневия дим
да послушам простия ви говор...
Поздравява ме звъна на ощърбелите шишета,
оживява дълга старовремска песен
и гласа протяжен на кавала –
ах, кавала – стария хайдутин,
който няма да се уморя да слушам,
проверява новите ми пътища...
Мои селски кръчмици, ротонди
на тракийските орачи,
моето сърце е ваша чаша тази вечер.
ИЗПОВЕД
Не знам дали обичам вече,
аз мразя ли дори не знам.
Река подземна ли завлече
на вярата ми корена колям.
Кога съм гледал безразличен
разсъмването на града?
Кога не съм аз коленичил
под блясъка на първата звезда?
Кога не съм усещал радост
от своя непосилен труд?
Аз винаги от свойта младост
съм бил опиянен и луд...
Защо тогава тая кротост?
И някакъв неземен страх
люлее на живота ми дървото
и падат плодовете му във прах.
О, моя младост, тичай, тичай
в полето, дето доверчив съм бил.
Да си припомня колко съм обичал.
Да си припомня колко съм грешил...
ДО МАЙКАТА НА ПОЕТА
С къшей хляб и папка стихове
той ще се завърне вече поприведен...
И дано го разбереш, когато ти рече:
аз от никого не съм по-беден.
Всичките сезони на годината,
дъждовете, всичките цветя,
пътищата и звездите на родината
и надеждите на цялата земя
притежавам. Ето... и ще зачете.
После ще разтърка челото горещо –
и дано го разбереш, когато ти рече:
мамо, пожелай си нещо...
ГРАДСКА РЕКА
На Иван Мирчев
И тъй, във рамките
на тоя град
остава твоето корито.
Пресичаш стария площад,
където си
единствено събитие.
ПРОЩАВАНЕ С БАЩА МИ
І
В огромното море от въздух
за теб едничка глътчица ли няма.
Реки... Реки от въздух и листа,
спасете го със полъх...
Какво ви струва туй –
едно трептене само.
Безсилни са сега пред вас
плещите ми широки.
О, всепроникващ въздух, моля ти се,
дихание му дай поне за сбогом.
ІІ
Прощават се със него – двора
и мама. Котката и кучето,
помирени вече, мълчаливо
на своя си език говорят...
Чорбицата подлучена
пред прага
скръбно слънцето само изпива.
И синовете, прехапали езици,
на рамене понасят клетото му тяло –
широко път отварят ечемици
към оня хълм, където засияло,
сърцето ми разтворено го чака...
Едно щурче не се стърпя
и над село Тракия заплака.
ЩУРЕЦ
На тоя пуст железопътен прелез,
където влаковете стелят дим,
звъни гласа на твойта прелест...
Кажи не си ли тука уязвим?
Трева изсъхнала, опушена и мръсна.
И тия колела... И ти си сам...
Къде са другите? Звънят в полето пъстро.
Така е хубаво... Така е лесно там.