Веселина Седларска: Надзърнах в кладенеца и разбрах – хората са лоши, но човекът е добър
В нас има много неща, които искат да ни проговорят, но ние не ги чуваме – живеем страшно шумно, безпощадно към себе си и сме си последна грижа

Запис от срещата на Веселина Седларска с читатели и представяне на романа "Кладенецът" в Стара Загора, 13 декември 2016 г.

Организатори: Библиотека "Родина" и Радио Стара Загора.

"Пустинята е хубава с това, че някъде в нея има скрит кладенец – казваше Малкият принц. А нас – дори да ни търкаля вятърът подобно на пустинни тръни, дори да ни се струва, че сме никои, скоро покрай нас ще мине Веселина Седларска и ще ни опише така, че да се заобичаме. За пустинята не знам." Нери Терзиева

 

Това е първата ми среща с читатели, а винаги съм била от страната на задаващите въпросите! И се чувствам като негърчето, боядисвало ограда с бяла боя, изцапало се неволно и решило, че много лесно може да стане бяло. Пребоядисало се, прибрало се у дома, където майка му и баща му го набили едно хубаво, после и братята му и сестрите му хвърлили един бой и то накрая възкликнало: „От 10 минути съм бял и вече мразя черните!”. И аз така - от два дни съм писателка и вече мразя питащи журналисти!
Не, нито съм писателка, нито мразя журналистите, разбира се. А защо съм надзърнала в кладенеца ли? 37 години я работя тази журналистическа работа, писала съм и за трудовия колектив, и за гражданското общество, и много съм се старала да разбера и едното, и другото. И накрая разбрах – хората са лоши, но човекът е добър. И ако човекът е добър и е добре, ще има общество, гражданско. И че човекът е важното нещо, а не обществата, екипите, колективите и така нататък. Те няма как да станат без човек, а най-малко затова говорим. Най-честно беше да започна от себе си и после да се опитвам да разбирам другите. Наистина сме кладенци, има в нас и горна, и долна земя, има в нас скрито видимо и невидимо, неща, които си мислим, че сме и други, които не желаем да бъдем и сме ги затиснали с дебелата плоча на подсъзнанието. Когато спим обаче, тази плоча се отмества и оттам започват да излизат всякакви чудовища и да ни говорят нещата, които искат да ни кажат, на техния си език. Затова психологията се занимава много със сънищата. Не зная дали не съм прекалила с тълкуването на сънищата в моята книга. Твърди се, че интересен чужд сън няма, но кладенците са важно място. Оттам можем да пием водата, която да ни спаси, оттам обаче можем и да се натровим. Много важно е да си познаваме вътрешния кладенец, да го пазим чист, да не трънясва пътят до него и да не си затлачваме изворите. Иска се храброст да скочиш вътре, психотерапията е такова скачане – слизаш на едно дъно и виждаш там змии и гущери, за които не вярваш, че са твои. Но няма начин да бъдеш себе си, цялостна, устойчива, сигурна личност, ако не съединиш всички свои части.
Книгата не е за прехода, аз прехода вече не го разбирам – толкова време го описвахме и все по-непонятен ми е! Когато започнах съществената част от ръкописа, се случи нещастието на главната улица на Стара Загора с отнемането на живота на момченцето Паоло. Тази смърт за мен беше ужасна и задълго спрях с писането. Сега пък, когато дойдох в Стара Загора, се случи трагедията в Хитрино. Но не мисля, че има карма и лошото ни сполетява преди големи християнски празници. Ние живеем в този наш живот и осъзнаваме смисъла и цената му само през смъртта. Много ни бива в траурите, в обредите, в некролозите, но не ни бива да се грижим за живота.
Най-добре ще разберат книгата хората от моето поколение. Нашите родители живяха друг живот, но е дошла границата през 1944 г. и ни възпитаха за живот, за който и те не бяха подготвени. На нас обаче ни се наложи да живеем в трети живот след 1989 г. и се чудехме вече как да възпитаваме децата си. Тази българска карма да са разделени животите ни на половинки е много тежка. Ценностите не се пренасят от поколение на поколение. Но човеците трябва да бъдат добри винаги, независимо как го наричаме този строй. Трябва да има почтеност, състрадание, иска ми се човекът да е центърът на Вселената, а не телевизорът и новините. Ако трябва да измисля име на сегашното общество, бих го нарекла консумеризъм – виждам го на всяка крачка. Виждам как демокрацията, в която вярвам като в религия, започва да не може да решава проблемите. Светът е пред съвсем нови предизвикателства. Затова човекът, човекът за мен е важното. Ние общуваме със себе си през другите и искам да ви кажа, че ние доста се мразим. Но понеже не можем да сме зли към себе си, компенсаторно сме зли към другите, а всъщност пак към себе си. И затова ми се струва, че това да познаваш себе си не е лукс, а е важно.
Ръкописът, който е дневникът на една психотерапия, е истински. Той е историята на една истинска психотерапия – моята. Там няма нищо измислено, защото не можеш да правиш психотерапия и да измисляш, да криеш. Той е искрен до всяка буквичка. Не ме направи щастлива психотерапията, а целта, с която отидох, беше да разбера защо не съм щастлива, изпълнявайки дълга си, бачкайки усърдно всяка минута от живота си. Исках да разбера покрай своята нещастливост и българската нещастливост. Защото колкото и да се правим на различни, ние всички доста си приличаме. Мина време, ръкописът бе почти написан и оставен настрана, отново ме завихри журналистиката. Дойде време, когато бях толкова изморена от думи, че ми се прииска само да мълча. Отидох на почивка на минерални бани и там бях много щастлива да мълча, дори интернет нямаше. На третия ден този ръкопис просто сам си поиска да бъде завършен, усетих го и знаех, че трябва да го завърша, беше просто заповедно. Започнаха да идват героите, имената им, ситуациите, толкова се страхувах, че дори не ги записах, за да не избягат.
Едно от най-хубавите неща, които човек може да върши, е да мълчи за известно време, да поживее в тишина, да чува себе си. В нас има много неща, които искат да ни проговорят, но ние не ги чуваме – живеем страшно шумно! Крясъците идват отвсякъде, от безбройните електронни устройства, звънят, звънят телефони и скайпове, а с никого не общуваме нормално. А да помълчиш, да ти се утаи умът и избистри душата, се оказа голяма благодат. И когато се прибрах от почивката, завърших книгата за 3 дни, почти счупих клавиатурата. Децата ми бяха против да я публикувам, защото е много лична, а днес хейтърството е голям поминък в България, ще се говорят гадни неща и не бива да се разкривам, за да не се разболея. Реших да я издам, защото искам да кажа, че така се прави независимо от страховете ни.
Тези герои са измислени, техните думи и характери, а после се оказа, че те са вероятно моите вътрешни части, които трябваше да завършат психотерапията и да се съединят. Когато човек започва да търси себе си, всичко му помага да се намери. За книгата не претендирам дори да е роман, но претендирам, че е много искрена.
Заглавието трябваше да е „Себетресение”, но от издателството ми казаха, че щяло да е деветдесетарско?! Че е благадимитровско – това обидно ли е, не зная. Че било заглавие за стихосбирка. И аз се съгласих, измислих три други варианта, а Захари Карабашлиев избра сред тях „Кладенецът”. Аз съм расла на село, кладенците бяха много важна част от нашия живот. Като дете съм хвърляла в него много неща, за да си отмъстя, това беше моят трап, в който крещях, че цар Траян има магарешки уши. Съседското момиче правеше друго – махаше капака, покриващ техния кладенец и се криеше вътре. Баба й ходеше по двора и викаше в кладенеца, изплашена, че детето е паднало.
Не зная какво значи да си щастлив, не съм сигурна! Зная, че има държави по света, в които има министър на щастието, в американската конституция правото на щастие е записано. Гледа се на щастието като на фактор за по-висока производителност. Забелязала съм, че в класации на щастието, правени сред различните народи, ние сме все на последните места, а датчаните са все на първо. Работих година и половина с датчани, бяхме все едно от различни планети. И тези хора, на тази бучка лед, правят такива чудеса?! А защо ние, българите, винаги отговаряме, че сме нещастни, когато не знаем какво е щастие?
Безпощадно живеем към себе си, последна грижа сме си. В друга моя книга съм се опитвала да сравня живота на американците и на българите, но ние вече живеем като тях.
Опитвала съм се да лъжа в своя творба, но не умея да лъжа като писателите, за да се харесам, за да ми е по-лесно. Журналистите отваряме тефтера и гледаме – каквото пише вътре, го слагаме в текста си. Трудно ни е да лъжем.
И една препоръка към библиотекарите – на всеки, който влезе при вас с нещастен вид, може да му дадете да прочете тази книга!