На 3 ноември (петък), в навечерието на отчитането на тридесет и четвъртото издание на НМКП " Веселин Ханчев", представихме новата книга на шестнадесетия лауреат на конкурса - Оля Стоянова. Преди 17 години тя си тръгва от Стара Загора с първа стихосбирка „Фотографии“ (2000). Следват още 2 стихосбирки и 5 книги с проза и драматургия, сред които „Пътеводител на дивите места“, романът „Лични географии“, сборникът с пиеси „Малки ритуали за сбогуване“ и разказите, излезли наскоро в сборника „Висока облачност“ (ИК Жанет 45). Благодарим на Оля Стоянова за прекрасната вечер, на Мария Донева, която ни я представи, на издателите й ИК "Жанет 45" и на нашите домакини - Радио Стара Загора.

Мария Донева: Добре дошла на Оля Стоянова...
Оля Стоянова: Благодаря!
Мария Донева: ...в хубаво място - във фоайето на Радио Стара Загора. Добре дошли и на вас! Това е първото събитие от официалната и много тържествена програма, която е свързана с Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев”. Ние тук сме седнали отпред, за да могат да видят младите поети какво ги чака, в какво ще се превърнат...
Оля Стоянова: (смее се) И после ще си сменим местата – ние ще седнем там, а те ще седнат отпред.
Мария Донева: ...и ще рецитират в музея. Много съм радостна, че тази вечер ни е събрала новата книга на Оля Стоянова „Висока облачност”. Една книга, която е много красива и отвън, и отвътре. Не зная колко от вас са я чели, аз имах това удоволствие. Книгата ме спечели още с корицата, защото аз смятам, че Кирил Златков вероятно е Бог! Аз не го познавам лично, но неговите книги - книгите, които той е оформил и аз съм виждала, са нещо великолепно и недостижимо. И ето, че и книгата на Оля е „облечена” от него, корицата на „Улица „Щастие” е също негова.
Оля Стоянова: Може би трябва да разкрия, че не съм сигурна дали Кирил Златков е Бог, но при всички случаи е много умен човек, а това е много важно. Не за друго, а защото е събрал много важни за мен символи – раницата, а в същото време и града и е напъхал един блок в една туристическа раница. А това са важните смисли в книгата, затова казвам, че е умен човек. А може и да е Бог!
Мария Донева: То, едното не изключва и другото, макар че боговете понякога правят грешки. Ето, например, защо той е измислил кариеса, защо?!
Книгата на Оля Стоянова „Висока облачност” събира между кориците си в компанията на Оля и Кирил още един много високо оценен и много талантлив човек, а това е редакторът Надежда Радулова. Това е книга с кратки разкази, това не е първата книга на Оля с разкази. За тези от вас, които не са я чели, трябва да кажа, че Оля е автор на пиеси, на стихотворения, на разкази, дори на един роман и във всички области, с които тя се е занимавала и в които е работила, е много високо оценена. Освен конкурса за поезия „Веселин Ханчев”, тя е спечелила наградата „Иван Николов” за „Улица „Щастие”. Печелила е „Икар”, „Аскеер”...
Оля Стоянова: „Икар” не съм печелила и няма смисъл да ги изброяваме...
Мария Донева: Предстои! Предстои!
Оля Стоянова: Може би най-важната награда е „Веселин Ханчев”. Защото се колебая и това колебание е много крехко през първите години. Затова наградата „Веселин Ханчев” беше много важна за мен като знак, че можеш да продължиш по-нагоре и по-напред. Когато хората ходят в планината, поне групите и приятелите, които ние водим, и стане стръмно нагоре, човек го използва, за да си почива и да снима. Много пъти ме питат точно на стръмното: „Какъв е смисълът?!”. Много обичам! И обикновено казвам: „Ами, няма смисъл”. Когато човек се пита има ли смисъл да пише, се оказва, че нещата са много крехки. Затова този конкурс „Веселин Ханчев” е важен за младите - предполагам, не само за мен.
Мария Донева: Това е досещане, че Оля Стоянова пише и пътеписи. Може да прочетете „Пътеводител на дивите места”. Преди известно време имаше представяне на тази книга в Библиотека „Захарий Княжески”. Това е една от тези книги, които - поне при мен - страшно много ми помагат да мечтая. Въобще в книгите на Оля се говори много овладяно, кротко и спокойно, все едно това е най-естественото нещо, за хора, които не преживяват кой знае какви крайни сътресения или събития. По-скоро открива се някакси тайният смисъл – той не е таен, защото е тайна, а е таен, защото остава тайна за нас, ако не се вгледаме! Примерно, защо дядовците от една махала изведнъж си сменят прическата или за какво си мислят онези алпинисти, които мият прозорците, или наистина ли любовта продава... Съвсем естествени неща, случки от ежедневието, които обаче показват нов смисъл на нещата, отварят едно тайно чекмедже и ти виждаш, че всяко дребно нещо има втори, трети и четвърти план, друг смисъл. Няма много прилагателни, няма свръхмного метафори, дори в поезията, за която те са страшно характерни.
Оля Стоянова: Да, не обичам метафорите и никак епитетите! Не зная дали това е добре, но имам усещането, че те маскират, помагат ни да крием това, което е най-важно, а защо трябва да се подпираме на тях, когато смисълът ни е най-важен и не трябва него да губим. Това са истории, които се случват около нас и те биха могли да се случат на всеки. Зная, защото някога наши приятели са висяли на високите етажи, на седми, осми, десети или двадесети етаж да мият прозорците, докато слушат долу боботенето на града и си мечтаят в този момент да се намират на Мальовица. Това са истории, които се случват сега, тук и ни отпращат другаде. Но повечето неща около нас са такива...
Мария Донева: С Оля си спомнихме днес, че сме се виждали на това издание на конкурса „Веселин Ханчев”, в което тя е спечелила първа награда, а аз съм била стара-прастара лауреатка от преди три-четири години. И ние не сме си говорили. Помня, че след това бяхме в залата на „Отворено общество” и те бяха дошли с тяхното малко детенце, което си спеше на един стол, на никого на пречеше и никой не успяваше да му попречи. И сега за първи път си говорим! Аз много обичам поезията на Оля Стоянова от години, години, години и много често я цитирам, даже ги преразказвам стихотворенията, с което вероятно ги развалям. И неведнъж се е случвало, когато кажа любимото си стихотворение да ме попитат: „Е, то това сега стихотворение ли е?!”.
Оля Стоянова: Спомням си как преди време в едно интервю ми казваха: „Много те разкрива поезията, всъщност можем да я четем автобиографично”. Ами не, не можете и би било много лесно и много елементарно. Стихотворенията са истории, както разказът е история и както идеята, която стои зад една пиеса. И аз предпочитам да разказвам истории, а не да... Абе, никога не пиша любовни стихове! Пишещите хора са по-скоро разказвачи, а не си разкъсват ризата публично. Е, сигурно го има и другия вариант, просто аз не го правя.
Мария Донева: Много ми се иска всички хора, които обичат разкази, да прочетат тези. Защото напоследък съм толкова „преяла” от четене на книги, че въобще не ми се чете и много бързо ми омръзва, а пък тази книга не ми се оставяше, не е истина! Страшно много ценя това преживяване, няколко увлекателни книги съм открила тази година, а тази ми е най-новата. Така искам да ми е интересно и така искам като прочета книгата, да обичам да дишам, да ми е леко на душата, да ми е светло ей така някакси в ума... А от тази книга се чувствам точно така!
Оля Стоянова: Точно така е, когато човек се качи на планината, и му е светло, и пред него има хоризонти, и диша, и има много небе... Точно така, както го описваш.
Мария Донева: Усещам героите здрави и много силни. Няма нищо изчанчено нито в случките, нито в героите, нито в ситуациите. Едни такива са здрави, хубави хора, на които се случват хубави или лоши неща, които вярват или не вярват в чудеса, но те са толкова нормални... Боже, толкова обичам да съм сред нормални, спокойни хора, които знаят какво искат, както, например, са героите на тази книга.
Оля Стоянова: Аз не знаех, не съм обърнала внимание, но има един човек, който се заглежда в прическите на дядовците, които се разхождат около Женския пазар. Има друг, който се кара с едно старче в Атина, понеже вижда една раница, която прилича на раницата на баща му или може би е раницата на баща му и той дръпва раницата на дядото и вдигат скандал на един международен конгрес, семинар на стоматолозите. Един ходи да му гадаят защо сънува зли сънища и отива при някаква местна гадателка...
Мария Донева: Една жена отива да се види с приятелката си и заедно да си купят един чай. Съвсем са си нормални и търсят път помежду си, и искат да живеят тия хора, искат да се успокоят, ако не са спокойни. Примерно, разказът за този, който гледал прическите на дядовците - за втори път го споменаваме, той ме сряза в сърцето. Един син и един баща. Синът през цялото време кара баща си да се подстриже, за да заприлича на човек. Ту му го казва с добро, ту с лошо, ту го обижда, ту става от масата, ту хвърля неща или там каквото правя аз... Много съм нервна понякога с нашите. Та, този човек гледа, че и другите дядовци ходят така по пазара, с ужасни прически, с късо бретонче, с едни къдрички, с бакенбарди развети... И пита своя колега: „Абе, ти видял ли си дядовците как ходят?”, а онзи му отвръща: „Какво ме интересуват дядовците!”. И един ден отива там, където баща му се подстригва за по два лева; там един човек, който е много образован и на добра работа в своята държава, но в България е бежанец, се е хванал в едно фризьорско салонче и подстригва всички така, както татко му се е подстригвал.
Оля Стоянова: Или както той може да подстригва, защото той не е учил за фризьор и според модата в Багдад през 80-те години.
Мария Донева: И всичките хора в София, всичките дядовци са му татковци и той така копнее за татко си, а пък нашият се кара със своя баща, дето всеки ден се виждат. Ей такива сме...
Оля Стоянова: И накрая любезно му предлага да седне на фризьорския стол, той казва: „Разбира се, че няма да седна”, а пък после си мисли: „Какво пък толкова! Косата расте...”.
Мария Донева: Вижте колко е обикновено, нищо особено не се случва, но на всичките разкази така ми се доплака, а на щастливите ми се доплака най-много!... А аз не съм ревла обикновено.
Бях си намислила да ви обърна внимание върху това колко естествено звучат диалозите в тази книга. Дори си помислих: „Ей, това момиче трябва да започне да пише пиеси!”. После си спомних, че тя пише пиеси и искам горещо да ви препоръчам да гледате „Жените от портокаловите градини”. Една пиеса на Оля Стоянова, поставена на сцената на Държавния куклен театър в Стара Загора, която е много въздействаща точно с тази лиричност.
Оля Стоянова: Лирична ли я намираш? Не е ли тежка?
Мария Донева: Е, не е екшън!
Оля Стоянова: Не е екшън, да, но е много тежка, казаха ми, че са плакали на този спектакъл.
Мария Донева: Оля каза, че участва в конкурси и ги печели, понеже е мързелива.
Оля Стоянова: Не, аз не обичам... Междудругото, вчера е спечелил награда „Перото” един поет, който, предполагам, знаете - Владимир Попов, който казва, че конкурсите нямат никакво значение, а пишещите хора не се състезават, освен със самите себе си. Това е много правилно и това е толкова субективно, че чак няма значение кой конкурс си спечелил! Специално за поезия беше важен „Веселин Ханчев”, а конкурсите за драматургия са важни само, защото дават възможност една пиеса да бъде поставена. Театърът е сложна и тромава машина, трудно се задвижва или поне аз нямам желание да я задвижвам, оставяйки свой текст на някой режисьор, почти нямам спомен да се е случвало. Спечелиш ли конкурс, задвижват се други механизми.
На мен периодично ми минава желанието да пиша. Последната ми стихосбирка „Улица „Щастие” излезе 10 години след предишната. Така че, отвреме навреме, докато катеря се питам има ли смисъл и сигурно не откривам кой знае какъв, но продължавам, защото интересен ми е процесът на писане, който е битка в добрия смисъл. Защото човекът, който пише, не получава много от тази битка и ако този процес не му е интересен другото е суета и много преходно. Но обичам, когато си създаваш герои и ги усещаш да говорят и редактираш така, че да говорят както у дома. Много е важен живият диалог, затова са пиеси.
Мария Донева: Ако писането е битка, по какво разбираш дали си спечелил, или си изгубил?
Оля Стоянова: А, не, тази битка няма победители или изгубили. Защото ако отворя този сборник сега, сигурно ще направя още някакви промени, редакции. Само след 2-3 години нищо няма значение. Ако не ти харесва процесът на водене на битка...
Мария Донева: Какво мислят децата ти затова, че пишеш книги, четат ли ги?
Оля Стоянова: Вико, големият, ги е чел. Той сега е на 19 години. Ако вземем отрязъка от 1999 година и досега, до 2017-а година, това е почти половината ми живот и показва, че не можеш да разчиташ само на литературата, че не може само тя да е смисъл и цел, друг е пълнежът на живота. Стояна винаги ме е изумявала, когато каже в училище, че мама пише и е писателка, а аз след това трябва да се червя пред учителките.
Мария Донева: И да пишеш сценарии за детски тържества?
Оля Стоянова: А, аз отказвам да пиша и сценарии, и песнички за детската градина! (смее се) Не заради друго, но не съм сигурна, че ще се справя както трябва. Но на децата ми като че ли им е важно. Най-малкият Страхил, когато беше на 8 години и след едно представление ми каза, че се гордее с мен... Веднага направих проучване дали някой го е накарал да каже това, ами никой не го беше накарал. На децата им е важно независимо дали майка им пише, или баща им е хлебар, но те да харесват и обичат това, което вършат. От няколко месеца работя в националното радио и имам една рубрика „Човекът”. И все си мисля, че нямаше да има проблеми като лекари, които са груби или пък равнодушни журналисти, на които им е омръзнало, ако всичко се работи с желание. Правила съм репортаж за хлебари, които месят цяла вечер, това е тежък физически труд, но накрая се усмихват и казват: „Хлябът няма да се получи, ако сме лоши”. Тоест, много е важно човек сам да знае какво иска да прави и защо го прави.
Мария Донева: Немалко от тези разкази са свързани с планините и с хората, които ги катерят или сънуват планини, или мечтаят за планини. Звучат толкова компетентно, че аз се замислих откъде авторът - млада жена, която живее в София, знае толкова много за планинарите, а пък от друга страна ми се стори, че много ще принизя и направя елементарен разговора, ако я попитам: „А ти планинар ли си?”. Ама май е!
Оля Стоянова: А приличам ли ти на планинар?
Мария Донева: А как изглеждат планинарите?
Оля Стоянова: Е, обикновено им личи! Спомням си, преди 18 години, ние пристигнахме на конкурса „Веселин Ханчев”, но решихме да не се разхождаме само до Стара Загора, а ден и половина по-рано отидохме на Карандила, за да има някакво удоволствие и за нас. И на награждаването бях със зимния ми панталон за ски и ми се стори, че суичъра ми не е много подходящ да изляза на сцената на Театър „Гео Милев” и казах: „Живко, я си дай полара”. Може би тези, които са чели „Пътеводителят на дивите места” знаят, че с Живко се запознахме преди колко години вече на връх Мургаш, особено място, което много харесвам. И си мисля дано да можем да се върнем някога там! До върха се стига след 4-5 часа ходене пеша, няма вода, няма ток, изолиран си, живееш в една метеорологична станция, всичко зависи от теб и няма място за лигавщини. И се научаваш да цениш човешкото присъствие. Планинарите са хора, които дават усещането за нормалност, възпитават в нормалност...
Мария Донева: Това определено го има в разказите за планинари - хора, които се ориентират географски в природата, даже и без GPS, хора, които нямат нито грам колебание какво е добро и какво е зло и в същото време тези хубави хора губят любовта понякога... Приятелствата им изстиват и се разпокъсват... Понякога не се разбират с родителите си, пък после се разбират. Въобще случват им се нормалните неща, но те не забравят кое е добро и кое е лошо. И наистина чувството е все едно си с планинарите, когато четеш тази книга. Аз съм чела статия, в която се коментираше това, че в разказите на Оля липсва автобиографизъм. Има един герой – може би разказът е написан през последните няколко месеца, сега това са въображаеми мои теории, в който един журналист е изпратен да отрази събитие. От сутринта самоубиец виси от висок етаж, хората отдолу чакат, едни искат да го спасят, други – не, пък в един момент започват да нервничат, че хайде ще скача ли или не, че те имат работа! Започват да залагат в колко часа ще скочи или пък ще се откаже. И журналистът, който е съвсем добър човек и съвестно си върши работата, който съчувства на онова мъничко човече, което се вижда, че си клати краката през един прозорец, в един момент и той започва да си гледа часовника... И него го е срам от това, дава си сметка, че това не е правилно. Чувството за правилно или нещо нередно е много ярко, усеща се във вкуса на баклавата, в миризмата във въздуха, във формата на ябълките... В едно семейство, което отглежда ябълки, колкото по-малко се обичат, толкова по-лоши им стават ябълките.
Оля Стоянова: Аз познавам това семейство, преди време правих репортаж за един биофермерски пазар. Направих интервю с тези хора, ябълките им бяха ужасни на външен вид, но тези хора бяха най-смръщените, тези хора не разговаряха, а съскаха помежду си. Аз не вярвам ябълките да бяха добри! Това е историята за този разказ.
Мария Донева: Зад всичките разкази ли има конкретен човек или кон?
Оля Стоянова: Не, няма зад всичките конкретен човек или животно. Ето, вчера бяхме в Спасителния център за диви животни, пълно е с птици! Аз много харесвам птиците, те са ми много интересни. Интересни са ми и хората, които работят на такива места. Как можеш да посветиш живота си само на белоглавия лешояд, например! И в това има смисъл, докато го харесваш.
Мария Донева: В този Спасителен център всеки може да иде, и то напълно безплатно, и ти обръщат внимание, показват ти птиците, разказват ти историята им, виждаш ги с очите си.
Оля Стоянова: И хората, които треперят над едни яйца, мътят ги, хранят едни нищожно малки пилета с по 1 грам на 3 часа... Големият проблем е, че хората в повечето случаи нямат кауза и това не се отнася само за политиците, въпреки че при тях е най-видимо. Липсва ни нещо, в което да се вярва, ясното разграничаване между добро и лошо. Спомням си една лекция за някогашни кметове на Габрово, заможни хора, единият е направил мост със собствени пари, а другият теглил кредит, за да прокара канализация. Къде са тези хора днес?! Би трябвало да ги виждам поне като журналист. Така че много са хубави и важни тези хора, които се грижат за едно яйце и му треперят!
Мария Донева: Вниманието към света навън е внимание и към теб самия, защото те надарява, дава ти дарове и точно това се случва в разказите на Оля. И мисля, че тя е много вярна на себе си в стила си, в начина си на изразяване, в тази чистота, лаконичност и почтеност, с които говори за нещата, които са й интересни. Възхищавам й се, че мярката никога не е прекрачена! Има автори, които пишат толкова лаконично, че вече нямат изречения и свързана мисъл – чета ги и се чудя какво стана, как стигнахме дотук?! Тук всичко е написано с внимание към читателя, водят го накъдето са го повели, ако иска да придружи автора. Има много мила и хубава грижа за читателя и във впечатляващите финали, които понякога стъпват върху игра на думи или върху изтъркано изречение, на което му се придава нов смисъл. Грижата е историята да бъде добре завършена, да приключи чисто, гладко, да бъде цяла. Има много отворени прозорци, през които читателят да диша, да си доразказва историята и да си я представя, но историята е цяла и цялостна, с усещане за здравина на текста. Много е радостно човек да чете такава книга!
Повечето истории не са страшно щастливи, но разказват за един свят, който е уютен, в който има надежда, в който хората и да са се разделили пак ще се стрещнат, в който има кой да те хване за ръката...
Оля Стоянова: И снимката на младоженците виси над леглото така, както някога съм виждала в дома на баба ми и дядо ми, а предполагам и в повечето къщи.