Виолета Христова: Добър вечер! Идвайки насам, в София си мислех как ще се изправя пред вас и ще ви благодаря, че в този студен януарски ден сте тук! И дойдох, и си казах: „Много ви благодаря, че направихте такъв слънчев ден, какъвто аз в София скоро не съм виждала, благодаря ви, че направихте тази Луна, която утре за моя рожден ден ще изгрее специална - не зная добро ли носи, но вещае нещо различно, което е вълнуващо, при всички положения!”. Благодаря на Библиотека „Родина” и на Къща музей „Гео Милев” за тази покана! Благодаря им и за снощната вечер, която беше прекрасна с присъствието на Жени Костадинова.
Поводът за тази вечер е последната ми книга „Господарят на гледката”. Преди да прочета няколко текста от тази книга, искам да кажа няколко неща за нея, които мисля, че са ми важни. Това ми е различна книга, изкушавам се да го кажа като всеки автор - разбира се, колко е различна читателят определя! Различна ми е в жанрово отношение и понеже съм един, така да се каже, жанров невежа нарекох тези текстове „умозрения и фрагменти”. Трябваше по някакъв начин да ги определя за себе си, най-вече, макар че какво значи умозрения и фрагменти? Би могло да значи всичко, би могло да значи и нищо! Умозрения, защото в някакъв план тези тексчета, есенца, откъси, миниатюри са плод на зрението на ума ми - сега, не казвам, че е узрял, ама зрее и в крайна сметка човек се надява един ден да достигне някаква степен на зрелост! А са фрагменти, защото ги усещам откъснати от някаква вътрешна моя същност. Ако човек има някаква скала, монумент вътрешен, това са парчета, които ежедневието откъсва и те са фрагменти по своята същност.
Книгата издаде Литературен кръг „Смисъл”, чувствам се длъжна да разкажа малко повече за този литературен кръг не само, защото съм негов председател и трябва да си го похваля, а защото наистина нещата, които правим, според мен са добри! Литературен кръг „Смисъл” беше създаден в началото на 2014 г. и по-сериозните неща направихме през 2017 г. - издадохме 5 книги. Това е издателска платформа на талантливи, според мен, писатели, които са обединени от общото си разбиране за добра литература. Радвам се, че сред имената, които влизат в Литературен кръг „Смисъл”, са Аксиния Михайлова - носител на Голямата награда за поезия „Аполинер”, Румен Денев, талантливи автори като Камелия Кондова, Валентина Радинска, Георги Николов, Йото Пацов, Гълъб Ковачев... Пропускам някои от имената, може би. Радвам се, че моята книга излезе в края на миналата година и е едно от изданията на Литературен кръг „Смисъл”. Художник на книгата е моята дъщеря Ина Христова, която е илюстратор в Барселона. Аз всеки път съм благодарила много на дъщеря ми за художествените упражнения, които прави върху моите книги, но сега се чувствам длъжна да кажа, че й благодаря повече от друг път, защото тя беше много прецизна в отношението си към текстовете ми и през цялото време ме критикуваше, изчиствайки доста сериозна част от баласта в книгата. Сега ще прочета няколко текста от книгата на тихия музикален фон.
Понеже аз съм чела винаги стихове, а тези неща жанрово ме смущават леко за четене, си казвам, че в най-добрия или в най-лошия случай те се възприемат като доста прилични есенца и това не е лош прочит. Но от сегашните ми наблюдения ми се струва, че срещата с подобен тип текстове е някаква секунда на лично отваряне, в която усещаш как точно този текст, не другият, не съседният, не текстът през три страници, е твоята секунда, твоята среща, твоят мост и мисля, че точно това е прочитът и срещата между хората. Сега искам да поканя един човек от Стара Загора, когото много обичам и когото помолих да каже няколко думи за моята книга - Жанета Станкова.
Жанета Станкова: Здравейте! На Виолета ще кажа „Честит празник!” след няколко часа, но бих искала да кажа „Честит празник!” и на всички вас, защото за мен срещите и доближаването до Виолета Христова са винаги празник. Истинско щастие е за нас, че преди своя най-личен празник тя дойде в Стара Загора. И още едно симпатично съвпадение, но тя, Виолета, ги умее тези симпатични съвпадения, е, че ние с нея се познаваме тъкмо и заради любезното съдействие на Радио Стара Загора. Преди много години аз бях журналист тук и по време на едни Яворови дни в Чирпан се срещнахме и „залепнахме”.
Искам да ви кажа, че за тази книга знам от лятото, когато тя ми сподели, че иска да издаде една по-различна книга - не точно поетична, не точно с разкази, а малко афоризми, кратки форми... Мисля, че е нужна тази книга, Жани, каза ми тя, искам да я пусна, защото е жива. И аз си мълчах и чаках тази друга книга като видение или нещо много специално в живота, така аз го усещах. Вие знаете - Виолета има осем стихосбирки, тя има и една друга книга, една книга, която когато аз получих и хванах в ръцете си имах усещането, че държа Библия! И дори ще повторя, ако това ви звучи странно или може би неясно - но за мен тази книга е Библия. И дори преди малко, когато някои хора си купуваха книги, една от дамите, също поетеса, Златина Вълева също каза: „А, това е като Евангелие, Евангелие от Виолета!”.
Искам да кажа още, че това е книга-пътеводител, книга-смисъл, книга-утеха, книга-радост, книга-смирение и книга-предел. След нея може да живееш така, както си го правил преди, но по-скоро ще си по-внимателен, по-замислен, по-добър и може би по-творящ. Но... зависи! Дали книгата е на пътя ти и можеш да я разбереш. Така е с Библията, обикновено не става от първия път, а тогава - когато. Това е книга, която можеш да носиш в джоба си, аз не съм сигурна дали и форматът на книгата съзнателно е направен така, но Виолета е изключително интуитивна и смятам, че наистина това е точният формат за тази книга! Това е книга, която можеш да отгръщаш и да прочиташ по една или по няколко страници и това да бъде твоят вътрешен душ, пречистващ или озаряващ, или направляващ. Аз искам да кажа, че това е друга книга, но не я пипайте ако не обичате нюансите; не я пипайте, ако сте свикнали само със своите обувки и не сте нахлузвали никога през живота си други, не ваши, ако не познавате друг път, освен познатия, ако не сте се смалявали, ако, както казва Виолета, възприемате думите само като бойно изкуство, ако не умеете да забравяте. Това е друга книга! Изведнъж тази книга ми заприлича на захарен памук за дете и ми се прииска много деца да я опитат, защото е разбираема, вкусна, отваряща много прозорци и искам да кажа - това е майсторска работа, хора! Много майсторска работа - от онези, които могат да бъдат разбрани от най-елитарните умове. И ми идва в момента името на един човек, който винаги впечатлява със своя изказ - политика и лекаря д-р Николай Михайлов. И понеже тук има много млади хора - тази книга може да бъде разбрана и оценена и от техните идоли като Криско, например.
Тази книга е книга на гледките, много на брой, от различни очи, защото Виолета умее да гледа на света през много очи и винаги го прави с любов, затова тя е „Господарят на гледката”. Гледката не към природата, защото към нея всички имаме очи, а гледката към смирението и към смисъла. За тях очи имат много малко... И аз ще си позволя да прочета едно от нейните съвременно библейски прозрения, бих ги нарекла.
И не знам за вас, мили хора, но аз много искам да я науча тази майсторска работа и знам, че страничките на тази книга ще ми помогнат. И тази книга ще стои в чантата ми, разбира се, много дълго. И аз смятам, че дори след тази книга Виолета може малко да помълчи, за да можем в тишината й да я проумеем съвсем, да се въздигнем или да се потопим в себе си, да променим цвета на аурата си, да я обагрим във виолетово - цвета на интуицията и на истинския ни „Аз” или на бледолилаво, който е цвят за връзка с Космоса. Затова искам да кажа: Благодаря ти, не Вили, защото в това име няма цвят, а казвам Виолета, защото това е името с цвят и вибрация на духовност и чистота и от сърце желая успех в земно-небесните улици на теб, на книгата ти и на твоите, силно вярвам в това, озарени читатели!
Виолета Христова: Тази книга е етажно четиво, тоест текстовете в нея са от различни етажи. Какво имам предвид? За мен човешкият живот е една мегаетажна сграда, свръхбезброй етажна пирамида и нашето ежедневие преминава в безкрайни тичания нагоре-надолу по етажите. И всеки ден отваряме един прозорец, поглеждаме и казваме: Я-а-а, истината! Гледайки навън. Ако сме в мазето, истината изглежда обувките на преминаващите мъже и жени, някоя притичваща котка. Ако се качим на третия етаж, може и да видим евентуално два-три спрени автомобила, съседката, която се кара с мъжа си, отсрещните апартаменти. Ако се качим на петия етаж, може да видим и цялата улица; ако се качим на десетия, може да видим и квартала; ако се качим на петнадесетия, на двадесетия може да видим града, на сто и петия - полето отвъд и планината. И винаги ще наричаме това, което виждаме, истината, но то не е нищо друго освен гледката, до която сме стигнали в тази единствена секунда. И всеки ден, тичайки нагоре-надолу, ние имаме различна гледка. Един гняв, едно недоволство, едно разочарование може да ни свали тутакси в мазето, а една хубава книга, една музика, един приятелски разговор може да ни повдигне. Ние имаме безброй начини, по които се качваме и слизаме по вътрешните си етажи. И всеки един от тези текстове е написан от моите различни етажи. Това е човешкото ежедневие, човешката работа по тичането и себе си, това са моите вътрешни гледки. Моето притеснение да ги издам в книга идваше от това, че някой може да си помисли, че това е истината, че аз казвам: Ето, вижте как стои истината. Но когато осъзнах, че ние всеки ден, пишейки книги, говорейки си показваме един на друг така или иначе само гледките си и не можем да си показваме други неща. Това са нашите прозорци един към друг и си казах, че не бива да се страхувам, защото ако някой погледне към моите гледки и ги припознае, значи случайно, в този момент, ние сме на един и същи етаж. В крайна сметка, всичко е прочит и добра среща помежду ни.
Другата тема, която ме притесняваше и заради която сложих един начален текст, който нарекох „Сандалите на Марк Аврелий” - шеговита закачка с неговите кратки форми, насочени отново към себе си, защото те са същото тичане из неговите етажи, същият страх от това да не даваш готова рецепта на някого, да не му тикаш в ръцете нещо, което не е негово, а просто да му отвориш прозореца към себе си и да му кажеш: Аз виждам това, за мен светът е това!... Много се разприказвах, просто ще прочета още няколко текста!
Румен Денев: Искам да поздравя Вили за излизането на тази чудесна книга, която е красива даже и на външен вид! Понеже познавам някои от тези неща от по-рано, от снощи съм започнал да чета завършената книга и съм стигнал донякъде, но не цялата съм я прочел. И казвам първото нещо, което ми хрумна и ще го задам като въпрос. Асоциацията беше такава: Марк Аврелий, император философ, а книгата явно цели да намерим начини да живеем в един свят, в който ситуацията може да бъде променена само, ако се променим ние, което е стоическата философия. И оттам по асоциация стигнах до един спомен за философа Димитър Михалчев, който през 30-те години получил едно писмо от свой почитател. В писмото имало такъв въпрос: Господин професоре, как бихте отговорили на следното ми запитване: ако една диня е узряла, но не е още отрязана, тя червена ли е? Ако я отрежем, ще видим, че е червена, но преди да сме я отрязали, червена ли ще е? Та тази вечер задавам този въпрос на Господарката на гледката!
Виолета Христова: Докато не я отрежеш, е всякаква, макар че много сложни въпроси задаваш, Румен Денев! Ще мисля утре до София дали съм права, или не съм, но да речем, че докато не я отрежеш е всякаква. Благодаря за твоето присъствие тази вечер! Искам да кажа, че Литературен кръг „Смисъл” ще издаде съвсем скоро книга с есета на Румен Денев, които са прекрасни, умни, дълбоки и страшно интересни. Надявам се тази книга да стигне до повече хора и, Румене, голяма изненада за мен е книгата, която си направил.
Румен Денев: И редактор на книгата е Виолета Христова!
Виолета Христова: Аз не мога да бъда редактор на такова четиво, защото не е по силите ми, не се чувствам... но да, редактор съм.
Аз много се радвам, че виждам толкова любими лица на приятели, на поети, на мои учители в поезията. За мен е удоволствие тази толкова пълна зала! Днес Роси Ранчева ми зададе въпроса кое е онова, което е най-твърдо, най-устойчиво и най-постоянно нещо за мен? И даже изброи: децата, семейството, мъжа... Да ми е жив и здрав, днес имаме 10 години от сватбата си! Изброи доста неща: и писането, и творческите изяви... И аз, мислейки си, казах: най-постоянното нещо в нашия живот е промяната, движението! Ние сме тук, плувайки в една река - живота и нашата задача е да се научим да плуваме, а ние през цялото време се ловим за разни неща, които са пънове, корени, опитваме се да докопаме брега и наричаме това вечност, устойчивост и мислим, че ще трае безкрайно. А безкрайно е само движението, животът, реката, която тече и безкрайна е промяната, в която ние се движим. Ние се идентифицираме с безброй неща, които са и важни, разбира се. Ако не се пуснеш от корена, за който се държиш, от дома си, няма да направиш следващата крачка. Тръгвайки от най-ранното си детство, ние прекрачваме граници. Първата граница е да се пуснеш от ръката на майка си, да се научиш да говориш езика на околните, да пресечеш улицата, да отидеш на училище, да напуснеш града си, да влезеш в друг кръг, в друго пространство, да се срещнеш с други хора. Преодолявайки всички тези граници, ние се учим да бъдем все повече себе си, все по-свободни и все по-отворени и различни. И всеки миг, в който се вкопчим в нещо и наречем това края на света и най-постоянното нещо, ние застиваме в една блатна позиция, която не ни позволява да пораснем и да се променим.
Когато изрека нещо, каквото и да било, аз винаги съм се опитвала да се пазя от категоричността. За мен категоричното твърдение е нещо, което ме втвърдява. Винаги се опитвам да си кажа: Добре, аз твърдя това категорично, но има и друга гледна точка и да доловя всички нюанси по кордата. Защото в единия край на кордата е бялото, в другия край на кордата е черното, а по средата са всичките безброй нюанси. И в момента, в който избера едното, означава, че избирам и другото, защото бялото не може да съществува без черното и черното без бялото и само в общата им хармония, в общата им съугледност можеш да доловиш променливостта на живота и това, че той ще премине и през това състояние и ще отиде на следващото.
Тази книга е жива, защото когато потвърдя нещо, сякаш животът или някаква висша сила ме изправя на изпит. Сякаш казва: Добре, ти твърдиш това, а хайде сега ти поставям тази ситуация да видим дали наистина твърдиш това. И аз съм принудена да видя обратната гледна точка, а понякога да я избера - на това, което съм твърдила с относителна убеденост. Тоест, всички гледни точки присъстват през цялото време, но от етажа, на който сме в тази секунда, в този час, зависи днешният ни избор. Вие знаете по себе си - когато сте щастливи, когато нещата покрай вас вървят, вие сте убедени, че светът е широк, позитивен, че той е направен за вас, че сякаш постила пред вас едни червени килимчета и вие шествате по него. Когато животът ви поднесе само лимони, не всички си правят лимонада! Изведнъж виждате, че светът е тесен и враждебен, че наоколо са само врагове... Но хората са и приятели, и врагове - зависи от мига, в който насочиш към тях поглед. Тоест - ти си Господарят на гледката, ти определяш всеки един момент.
Христо Христов: Не знам защо си ги нарекла фрагменти, това си е поезия! И тъй като аз нямах привилегията на Румен да те изчета предварително, сега се наложи да си извадя очилата и да ровя и си избрах едно, на което толкова намясто си му сложила точката, че с булдозер не можеш да я дръпнеш, завършено отвсякъде, в чийто текст просто няма какво да добавиш!
Виолета Христова: Много хора смятат, че това е поезия, особено дъщеря ми, която правеше странирането на текстовете и ги наричаше стихотворения, но те не са. Не са поезия, защото от мен излизат от друго място. Обаче те имат поетични очи, защото очите ми са такива, аз просто така гледам на живота и поради тази причина звучат като поезия. Но аз, готварска рецепта да седна да напиша, също така ще звучи!
Малко деликатно е да видиш изведнъж, че подобни форми са писали едни големи, древни философи, макар че изобщо не си правя такова сравнение, но така изглеждат визуално на страничката - кратки и някакси умнеят, както бих казала. И малко е притесняващо да... Още повече, че видът на книжката създава асоциации. Не съм целяла да бъде библейска формата, исках много да бъде лилавичка или виолетова, но нямаха такава хартия и поради това дизайнът се получи малко по-библейски. Благодарна съм много на дъщеря ми, която наистина се постара.
Тези текстове са писани от 2009-а до 2017-а година. „Подстрекателите”, които ме подбутваха през тези години да ги събера, са Ирен Иванчева, после се появи Румен Леонидов, Аксиния Михайлова пък през цялото време за това говореше и едно-две момичета в интернет, които години наред ги събират и всеки момент мога да посегна към техните сбирки. Казах си, че може би наистина е добра идея да видя тези текстове като цялост. Аз самата усещам, че те помежду си „се бият” на места и си противоречат и това ми беше проблем, когато ги разглеждах. Но те си противоречат не в основното, някои от тях се припокриват в голяма степен, но се различават в нюансите дотолкова, доколкото са еднакви, както е еднакъв човек в различни участъци от пътя си и се различават, както се различава човек от себе си в различни участъци на пътя си. С някои, като ги прочета, не съм съгласна, но това е от етажа, на който съм в момента и не е лошо. Аз не съм човек, който се притеснява от противоречието със себе си, това дори ми е основна постановка и ми харесва. Това ме свързва с друга моя теория и философия, че човек през цялото време основната му цел е да вае вътрешния си човек. Това е основната му задача на всичките му деяния. И ваеки вътрешния си човек - представете си го като дърводелска, дърворезбарска работа, при която извайваш една статуя вътре в себе си, падат едни стружки, отломъци, парчета. Те могат да бъдат стихотворения, могат да бъдат ей такива умозрения и фрагменти, могат да бъдат картини, прекрасни неща, които някой друг получава от това вътрешно ваене. Но тяхната стойност като стихове или като страничен продукт е истинска само, ако ти ваеш добре вътрешния си човек. Ако правенето на стихотворения е самоцел, тоест ти съществуваш, за да пишеш стихове, за мен това е недостатъчна вътрешна работа. Но когато ваеш вътрешния си човек, дори да не пишеш стихове, това се усеща, защото ти ставаш плътен като личност, като излъчване, като всичко!
Най-важното - можеш да не пишеш десет години, но ако ваеш вътрешния си човек в правилната посока, така или иначе правиш това, което трябва! Ето в тази книга са стружките, дялкането на вътрешния човек - понякога по-силен, понякога по-слаб. Разбира се, имала съм периоди на безкрайно стоене в мазето, няма да ви разказвам за тях, но те са част от човешкия път и човек не може да си затвори очите за това, че се случват и тези периоди.
Благодаря ви, вие бяхте най-хубавият подарък, който съм получавала за рождения си ден!